О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 33
София, 25.01.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 21.10. две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело №798 /2009 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по повод подадени касационни жалби и от двете страни: І/ От „К” О. гр. Е. с вх. №5317 от 02.07.2009 год. на Софийския апелативен съд срещу решение №543 от 01.06.2009 год. по гр.д. №1781/2008 год. на Софийския апелативен съд, 5 състав, ГК в частта, с която след частична отмяна на решение №399 от 06.06.2008 год. по гр.д. №700/2007 год. на Софийския окръжен съд, ТО, 1 ви състав по реда на чл.208, ал.1 ГПК, отм. е отхвърлен искът, предявен от касатора „К” О. против касатора „Е”ЕО. гр. Х. с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 16 000 лв., дължимо възнаграждение за извършване на специални взривни работи, както и обективно съединеният с него иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 3137.12 лв., мораторна лихва; ІІ/От „Е”ЕО. с вх. №5564 от 13.VІІ.2009 год. на Софийския апелативен съд срещу решение №543 от 01.06.2009 год. по гр.д. №1781/2008 год. на Софийския апелативен съд, 5 състав, ГК в частта, с която е оставено в сила решението на Софийския окръжен съд в осъдителната част, а именно в частта, с която този касатор е осъден да заплати на „К” О. сумата 37 456.58 лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска на основание чл.266, ал.1 ЗЗД, както и направените по делото разноски за сумата 6 640 лв.
С решение №399 от 06.06.2008 год. по гр.д. №700/2007 год. на Софийския окръжен съд, ТО, 1 ви състав е уважен предявеният от „К” О. против „Е” ЕО. иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за заплащане на възнаграждение за извършени специални взривни работи в размер на 53 456.58 лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска. Прието е, че ответникът не му е изплатил дължимото възнаграждение в размер на 74 392.98 лв., но поради основателност на направеното от него възражение за прихващане със сумата 20 936.40 лв., първоначално предявеният иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД е уважен за сума от 53 456.58 лв. По повод жалба от ответната страна „Е” ЕО. с обжалваното решение №543 от 01.06.2009 год. по гр.д. №1781/2008 год. на Софийския апелативен съд, 5 състав, ГК е отменено първоинстанционното решение, в частта, с която е уважен първоначалния иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 16 000 лв., представляваща разликата над сумата 37 456.58 лв. до уважената част от 53 456.58 лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска, както и в частта, с която е уважен искът с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 3 137.12 лв., мораторна лихва, и по реда на чл.208, ал.1 ГПК, отм. искът за дължимото възнаграждение е отхвърлен за още сумата 16 000 лв., както и искът за мораторната лихва в размер на 3 137.12 лв. Софийският апелативен съд е приел, че възражението за прихващане, направено от ответника „Е” ЕО. е основателно за още 16 000 лв., представляваща насрещното вземане на ответника по фактура №14 от 08.02.2007 год. за извършена услуга с багер, както и за сумата 10 000 лв., изплатено от него авансово възнаграждение.
Ответниците по касационните жалби ги оспорват.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от страни, активно легитимирани за това, срещу въззивно решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради което са процесуално допустими.
І. По касационната жалба на касатора –ищец „К” О. гр. Е..
Касаторът твърди, че обжалваното въззивно решение в отхвърлителната си част е нищожно, защото не е ясна волята на съда, евентуално неправилно, постановено при наличие на всичките основания за касационно обжалване по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Основанията за неправилност обосновава с допуснати нарушения на материалния закон, съществени съдопроизводствени нарушения, както и необоснованост. Навежда довод, че съдилищата е следвало да се произнесат с отделен диспозитив по възражението за прихващане. Твърденията за необоснованост мотивира с несъответствие на фактическите констатации на въззивния съд със събрания по делото доказателствен материал. Подържа, че в нарушение на чл.103 и чл.104 ЗЗД въззивният съд е уважил възражение за прихващане извън извършеното със споразумение от 12.01.2007 год. материалноправно извънсъдебно прихващане за сумата 20 936.40 лв., потвърдена и от счетоводните експертизи, включващо и сумата от 6000 лв., по фактура №14 от 08.02.2007 год., прихваната допълнително от въззивния съд. Твърди, че неправилно съдът е приел за установено, че авансово изплатената от ответника сума от 10 000 лв., не е приспадната за дължимото възнаграждение за взривяване на 4 000 куб.м. по фактура №22 от 22.08.2006 год.
От мотивите в изложението си по чл.284, ал.3 ГПК, като основания за достъп до касация, подържани чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, може да се квалифицира следните правни въпроси от значение за изхода на делото:1/материалноправният въпрос за съотношението между материалноправното изявление за прихващане, материалноправните последици от което са настъпили и двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях с обратна сила към момента, когато са били налице условията на чл.103 ЗЗД, и възражението за прихващане, направено с оспорени от ищеца насрещни вземания, разрешаван противоречиво от сдълищата- чл.280, ал.1,т.2 ГПК. В подкрепа на твърденията си представя решение от 22.12.2003 год. по гр.д. №17299/2002 год. на СРС, Решение №609 от 15.01.2009 год. по т.д. №323/2008 год. на ВКС, І Т. О., решение №968 от 16.06.1994 год. по гр.д. №2049/1993 год. на ВС на РБ, V Г. О.,, решение от 14.11.2007 год. по в.гр.д. №357/2007 год. на Великотърновския апелативен съд, ГК, Решение №876 от 10.05.2001 год. по гр.д. №2082/2000 год. на ВКС, V Г. О.;2/ характерът и допустимостта на възражението за прихващане, което съдът не е разгледал и води ли това до необоснованост на съдебното решение, р.п. основание за нищожност-чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Представя решение №8 от 06.02.2009 год. по т.д. №453/2008 год. на ВКС, І Т. О., т.6 на ТР №1/04.01.2001 год. на ОСГК и т.12 от ТР №1 от 17.07.2001 год. на ОСГК; 3/следва ли да намери място в диспозитива на съдебния акт произнасянето по допуснато и уважено възражение за прихващане- чл.280, ал.1, т.1 ГПК- т.6 на ТР №1/04.01.2001 год. на ОСГК и по чл.280, ал.1, т.2 –Решение № 494 от 01.10.2008 год. на Габровския районен съд.
Подържа и въпроса за допустимостта на въззивната жалба, поради невнасянето на указаната държавна такса в срок. Съобщенията за отстраняване на нередовността й са изпратени на двата посочени по делото адреси, от които са върнати в цялост, поради което съдът е следвало да приложи разпоредбата на чл.50, ал.2 ГПК, а не да изпраща такова на адвокат Р
О. въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол по касационната жалба на „К” ООД.
1. Поставеният правен въпрос за съотношението между материалноправното изявление за прихващане, материалноправните последици от което са настъпили и двете насрещни вземания се смятат погасени до размера на по-малкото от тях с обратна сила към момента, когато са били налице условията на чл.103 ЗЗД, и възражението за прихващане, направено с оспорени от ищеца насрещни вземания не е разрешен при наличие на противоречива съдебна практика- чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Представената такава с изключение на Решение №609 от 15.01.2009 год. по т.д. №323/2008 год. на ВКС, І Т. О. се отнася до други правни хипотези. Така например с Решение №876 от 10.05.2001 год. по гр.д. №2082/2000 год. на ВКС, V Г. О. се съдът се произнася по възможността материалноправното изявление за прихващане да се направи за първи път пред въззивния съд, а с Решение №968 от 16.06.1994 год. по гр.д. №2049/1993 год. на ВС на РБ, V Г. О.- по правната природа на договора за изработка, по който въпрос в настоящия казус липсва въобще спор. Посочените решения на районните съдилища не са окончателни, поради което не формират съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Посоченото решение на Великотърновския апелативен съд е окончателно, но не третира поставения правен въпрос.
С посоченото Решение №609 от 15.01.2009 год. по т.д. №323/2008 год. на ВКС, І Т. О. по реда на чл.290 ГПК е разрешен въпросът за съотношението между материалноправното изявление за прихващане и възражението за прихващане. Прието е, че защитата на ответника може да се осъществи чрез заявяване на правопогасяващи за съществуващото право възражения, каквото е и позоваването на последиците на настъпилата компенсация. Настоящият състав на І Т. О. споделя възприетото от състава на ВКС-ТК в посоченото решение, че материалноправният ефект на изявлението за прихващане е погасяване на насрещните вземания до размера на по-малкото от тях и то с обратна сила- от деня, в който са били налице условията на чл.103, ал.1 ЗЗД. Възражението за прихващане е също процесуално средство за защита срещу иска, което е допустимо и би могло да бъде и основателно, когато насрещните вземания или едно от тях не са ликвидни. Съдът е длъжен да се произнесе по всяко едно от възраженията за прихващане в поредността, посочена от ответника, до погасяване на претендираното насрещно вземане към ищеца.
2. Поставеният процесуалноправен въпрос за характера и допустимостта на възражението за прихващане, което съдът не е разгледал и води ли това до необоснованост на съдебното решение, р.п. основание за нищожност-чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК освен, че е разрешен от посоченото Решение №609 от 15.01.2009 год. по т.д. №323/2008 год. на ВКС, І Т. О, той и не е обосновал правните изводи на съда по конкретния спор. Допълнително уважените от въззивния съд процесуалноправни възражения за прихващане са предявени още пред Софийския окръжен съд- вж. стр.74 от делото, където ответникът изрично се е позовал какато на направеното авансово плащане със сумата 10 000 лв., така и на фактура №14/08.02.2007 год., касаеща извършване на услуга с багер.
Не е налице и допълнително посоченото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, защото прокрамираната в т.6 на ТР1-2001 -ОСГК възможност за първи път пред въззивния съд да се заяви възражение за прихващане, ако се изразява в материалноправното изявление за прихващане на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания, не са отнася до процесния казус. Както бе посочено по-горе възражението за прихващане е направено още пред първата инстанция, която е зачела именно погасителното действие и на направеното с него изявление за прихващане. Въззивният съд се е произнесъл по основателността именно на оспорените от ищеца насрещни вземания, предявени с възражението за прихващане.
Не представлява такова основание и позоваването на т.12 от ТР 1-2001 –ОСГК, третираща необосноваността като нарушение на съществени процесуални правила. Това произнасяне е направено на основание отменен закон, преди извършеното изменение на чл.218б, ал.1, б.”б” ГПК, И. с ДВ бр.64/1999 год., съобразно което необосноваността е самостоятелно основание за неправилност на обжалваното решение. Същият принцип е залегнал и в нормата на чл.281, т.3 ГПК, в която са посочени основанията за касационно обжалване, различни от изчерпателно посочените от законодателя основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК.
3. Поставеният въпрос дали съдът следва да се произнесе в диспозитива на съдебния акт по допуснато и уважено възражение за прихващане не представлява общото основание за допускане на касационно обжалване, а именно разрешаване на правен въпрос от значение за изхода на делото. Този въпрос е включен в предмета на спора, въведен чрез основанието и петитума на иска. Произнасянето по спорното право или правоотношение, представлява разрешаването на този въпрос. В случая съдът се е произнесъл по направеното възражение за прихващане, поради което поставяният въпрос не е обусловил неговите конкретни правни изводи. Дали това следва да се направи в диспозитива или мотивите към решението следва от предмета на спора, по който съдът се произнася с диспозитива на решението си/ арг. от чл.236, ал.1, т.5 ГПК/
Въпросът за допустимостта на въззивната жалба, като процесуална предпоставка за допустимостта на въззивното решение, също не е от значение за изхода на делото. С изпращане на съобщение на адвоката на страната, съдът не само, че не е нарушил разпоредбата на чл.50, ал.2 ГПК, отм./вероятно касаторът е искал да каже чл.51, ал.4 ГПК/, но е и спазил нормата на чл.52 във вр. с чл.46, ал.1 ГПК, отм. за задължението на съда за връчване на съобщението на пълномощника по делото. На стр.66 от делото пред Софийския окръжен съд се намира даденото от „Е” ЕО. пълномощно на адвокат Р.
ІІ. По касационната жалба на кастора –ответник „Е” ЕО. , гр. Х.
П. , че от представените по делото доказателства- покани изх. №62/04.07.2007 год. и изх. №75/01.08.2008 год., изходящи от касатора, е видно, че между него и трето лице-„О” О. –Пловдив има висящ преюдициален спор разрешаването на който е от значение за изхода по конкретното дело. Съдилищата в противоречие с т.8 на ТР 1-2001 –ОСГК не са спрели делото, независимо, че между двете дела съществува преюдициална връзка. По този начин обжалваното въззивно решение е постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка- наличие на висящ преюдициален спор. Позовава се на произнасяне по правен въпрос в противоречие с посоченото тълкувателно решение, което представлява основание за достъп до касация по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване по жалбата на касатора- ответник „Е” ЕООД. Наличието на висящ спор между него и трето лице не представлява отрицателна процесуална предпоставка, наличието на която би се отразила на допустимостта, евентуално на неправилността на решението. Спиране на делото настъпва по разпореждане на съда при хипотезатта на чл.182, б.”г” ГПК, когато в същия или друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спряното дело. Посочените покани са представени пред Софийския окръжен съд, а пред него не са представени доказателства за висящност на друго дело, което да е в преюдициална връзка с процесното. На второ място, довод за такова процесуално нарушение не е правен пред въззивния съд, поради което е недопустимо да се прави за първи път пред касационната инстанция.
Не е налице и допълнителното основание за достъп до касация- разрешаването на въпроса в противоречие с практиката на ВКС. В посочената т.8 на ТР1-2001- ОСГК въобще не се третира въпросът за задължение на съда служебно да събира доказателства за преюдициална връзка между дела и да се произнася по евентуално спиране на обусловеното делото, без да има искане от страната. В посочената точка на ТР ВКС се е произнесъл по невъзможността на ВКС да постановява спиране на производството по чл.182, б.”г” ГПК.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №543 от 01.06.2009 год. по гр.д. №1781/2008 год. на Софийския апелативен съд, 5 състав, ГК.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: