1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 330
гр.София, 11.03.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети март през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при секретаря……………….и в присъствието на прокурора…………..
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 1063 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№9413/30.12.2013г. подадена от А. Й. С., чрез адв.Р. П., срещу въззивно решение №526/20.11.2013г. по възз.гр.д.№867/2013г. на Окръжен съд – Пазарджик, в частта, с която е потвърдено Решение №420/29.07.2013г. по гр.д.№11/ 2013г. на РС – Пещера за отхвърляне исковете на жалбоподателя срещу [фирма]- [населено място] по чл.128 КТ, чл.224 от КТ и чл.86 ЗЗД.
В касационната жалба се поддържат доводи, че решението на ОС-Пазарджик е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се иска касационното обжалване да бъде допуснато в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК, по следните процесуалноправни въпроси: 1/за разпределението на доказателствената тежест между работник и работодател, при спор за неизплатено трудово възнаграждение; 2/ за задължението на съда да обсъди представеното експертно заключение в съвкупност с всички събрани по делото доказателства; 3/ за възможността да се прихваща вземане на работодателя, произтичащо от надплатено трудово възнаграждение, с дължимо на работника обезщетение по чл.224 КТ.
Ответната страна по жалбата [фирма] в писмен отговор поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационния контрол.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба, в частта, с която се атакува решението на въззивния съд по иска за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за сумата 549 лева и обезщетение за забава върху тази сума в размер на 10.67 лв., е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Съгласно нормата на чл.280 ал.2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища по граждански дела с цена на иска до 5 000 лева. В случая цената на претенциите с правно основание чл.224 КТ и чл.86 ал.1 ЗЗД е под установения от законодателя минимален праг за достъп до касационен контрол, поради което в тази част въззивното решение не може да бъде предмет на касационно обжалване.
Касационната жалба в частта, с която се атакува въззивното решение по предявения иск за неизплатено трудово възнаграждение в размер на сумата 7 748.31 лв. и обезщетение за забава в изплащането му, е допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд. В тази част касационното производство е допустимо, но не са налице условия за селектиране на касационната жалба.
С въззивното решение е прието, че страните са били в трудово правоотношение за длъжността „шофьор“ за периода 08.10.2010г. до 18.09.2012г., когато трудовият договор е прекратен на осн.чл.325 ал.1 т.1 КТ. Претенцията на ищеца, че работодателят не му е изплатил дължимото за посочения период трудово възнаграждение в общ размер на 7 748.31 лева, е счетена за неоснователна и недоказана. В тази връзка съдът е посочил, че работодателят, чиято е доказателствената тежест да установи, че е платил на работника уговореното в трудовия договор, възнаграждение, е доказал твърдението си при условията на пълно и главно доказване. Съдът е обсъдил представените от ответника писмени доказателства за извършени плащания по банковата сметка на ищеца /вносни бележки/, извършените преводи по дебитната карта на ищеца за изследвания период, приел е заключението на съдебно-икономическата експертиза, изготвено след проверка на счетоводната документация при работодателя и справки в НАП. Обсъждайки всички събрани доказателства поотделно и в съвкупност, съдът е приел, че работодателят е начислил и изплатил на работника заплати в размер на 5 144.29 лв., при дължими – 4 735.46лв., или е надвзета сумата 408.83 лв. Твърдението на А. С., че преводите от дружеството по личната му банкова сметка не представляват плащания на трудово възнаграждение, а са преводи за други разходи, във връзка с изпълняваната длъжност „шофьор“, а именно – за гориво, винетни такси, командировъчни и т.н., е счетено за недоказано и опровергано от събраните по делото писмени доказателства и заключението на експертизата. По тези мотиви и съгласно нормата на чл.270 ал.3 КТ е направен извод за неоснователност на претенцията с правно основание чл.128 КТ.
С оглед на така възприетото от въззивния съд, поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси №1 и №2 обосновават решаващите му изводи, но същите не са решени в противоречие със задължителната практика и не са решавани противоречиво от съдилищата. Съгласно разпоредбата на чл.154 ал.1 ГПК всяка страна е длъжна да докаже фактите, които твърди и от които черпи изгодни за себе си последици. В случая въззивният съд, а преди това и първоинстанционният, изрично са посочили, че тежестта на доказване, че трудовото възнаграждение на работника е изплатено, се носи от работодателя. В този смисъл, съдът „не е разместил“, както се сочи в изложението на касатора, доказателствената тежест и не е възложил на ищеца да доказва „отрицателния факт“, че възнаграждението не му е изплатено. Напротив, съдът е посочил, че дружеството-ответник е доказало с допустимите доказателствени средства /писмени доказателства, експертно заключение, редовно водено счетоводство/, че е изплатило дължимото трудово възнаграждение за изследвания период. В. съд е приел, че ищецът не е доказал насрещното си твърдение, че преведените по личната му банкова сметка средства, са с друго основание на плащане – командировъчни разходи, средства за гориво, такси за магистрали и т.н. Този релевиран от страната факт не е отрицателен и за установяването му тя носи тежестта на доказване.
В съответствие с практиката на касационния съд и другите съдилища по приложените съдебни актове, Пазарджишкият окръжен съд е приел, че изпълнението по чл. 128 т. 2 КТ може да се установява с всички доказателствени средства /с изключение на свидетелски показания/. При възприемането на експертното заключение въззивният съд, не е допуснал процесуално нарушение. Заключението е обсъдено наред с всички останали доказателства по делото и е преценено съобразно обосноваността му, като въззивният съд е изложил подробни мотиви, защо го възприема като обективно и компетентно изготвено. Ето защо, по повдигнатия в изложението въпрос, не е налице противоречие на обжалваното решение с представената от касатора задължителна съдебна практика по приложението на нормата на чл.202 ГПК.
По третият поставен в изложението въпрос, ВКС не се произнася, тъй като същият касае решаващите мотиви на въззивния съд по иска с правно основание чл.224 КТ, по който както се посочи по-горе, касационният контрол е недопустим, предвид разпоредбата на чл.280 ал.2 ГПК.
По изложените съображения, касационният съд счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд. Решението не съдържа произнасяне по процесуалноправни въпроси, разрешени в противоречие със съдебната практика. Решаващите изводи на съда по същността на спора – получил ли е ищецът следващото му се трудово възнаграждение от ответника, са основани на закона и доказателствата по делото, а правилността на тези разрешения могат да се преценяват при разглеждане на касационната жалба по същество по чл. 293 ГПК, но само след допуснато касационно обжалване, условията за което в случая не са налице.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационна жалба вх.№9413/ 30.12.2013г. подадена от А. Й. С. от [населено място], област П., чрез адв.Р. П., срещу въззивно решение №526/ 20.11.2013г. постановено по възз.гр.д.№867/2013г. на Окръжен съд – Пазарджик, в частта, с която е потвърдено Решение №420/29.07.2013г. по гр.д.№11/2013г. на РС – Пещера по предявените срещу [фирма] – [населено място] искове по чл.224 от КТ за сумата 549 лв. и обезщетение за забава върху нея в размер на 10.67 лева.
ПРЕКРАТЯВА касационното производство по делото в тази му част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №526/20.11.2013г. постановено по възз.гр.д.№867/2013г. на Окръжен съд – Пазарджик, в частта, с което е потвърдено Решение №420/29.07.2013г. по гр.д.№11/ 2013г. на РС – Пещера по предявените искове на А. Й. С. от [населено място], област П., срещу [фирма]- [населено място] за заплащане на трудово възнаграждение в размер на 7 748.31 лева и обезщетение за забава върху тази сума в размер на 876.20 лева.
Определението в частта, с която касационното производство е прекратено подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на страните пред друг състав на ВКС на РБ. В останалата му част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.