14
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 330
гр. С., 15,04, 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 472 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по подадена от [фирма], ЕИК:[ЕИК] – трето лице помагач на страната на ответника в производството [фирма], касационна жалба срещу въззивно решение № 17880, постановено на 29. 10. 2014 г. от Софийски градски съд, Гражданско отделение, II „В“ въззивен състав по гр.д. № 2127 по описа на съда за 2014 г. в частта му, с която след частична отмяна в съответните му отхвърлителни части на първоинстанционно решение, постановено от Софийски районен съд по гр.д. № 320/2012 г., е осъден ответника в производството [фирма] да заплати по предявен главен иск, на основание чл. 242, ал. 1 от КЗ (отм.) на М. Ж. Г., ЕГН: [ЕГН] сумата 10804.10 лв., заплатена от нея на законно основание по договор за кредит за текущо потребление, сключен от наследодателя й П. И. Г. при настъпило застрахователно събитие – смърт на кредитополучателя по Групов договор за застраховка „Живот“ на кредитополучатели на големи кредити от 06. 06. 2006 г., ведно със законната лихва върху сумата от 01. 12. 2011 г. до окончателното изплащане, както и е осъден касаторът [фирма] по предявен срещу него от ответника в производството [фирма] обратен иск, да заплати на последното дружество, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, присъдената на ищеца в производството сума от 10804.10 лв., като платена на [фирма] без основание – над уговорената застрахователна сума по Групов договор за застраховка „Живот“ на кредитополучатели на големи кредити от 06. 06. 2006 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01. 03. 2012 г. до окончателното изплащане, със законните последици.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, като главно се твърди неправилност на решаващите изводи на въззивния съд в решението му досежно това, че без значение за правото на суброгиралото се в правата на застрахования трето лице, при условията на чл. 242 КЗ (отм.) са извършените след суброгацията плащания от застрахователя към застрахования или други лица, доколкото последните нямат нито правопогасяващ, нито правоизключващ ефект. В този смисъл касаторът твърди, че изводите на съда в тази им част противоречат на чл. 242, ал. 2 от КЗ (отм.), която изрично предвижда, че застрахователят може да прави на платилите лица всички възражения, произтичащи от застрахователния договор, които на свой ред включват и възраженията относно лимита на отговорност по процесната застраховка – до застрахователната сума. Излага се, че щом застрахователят отговаря за остатъка от дълга към датата на смъртта на кредитополучателя (застрахователното събитие), но не повече от застрахователната сума, то само това са и правата, в които встъпва третото, платило остатъка от кредита лице, докато в процесния случай третото лице не било платило остатъка на банката – кредитор, а е плащало на вноски, поради което и жалбоподателят счита, че същото лице – ищцата, не се е суброгирало в правата на кредитора. Претендира се, че съдът превратно е тълкувал разпоредбата на чл. 242, ал. 1 от КЗ (отм.), който според касатора е във връзка с нормата на чл. 199а КЗ (отм.), поради което отговорността и по чл. 242 от КЗ (отм.) е, както и в чл. 199а от КЗ (отм.) – до размера на задължението към датата на застрахователното събитие, като смисълът на закона бил дългът да е платен изцяло към датата на застрахователното събитие, в какъвто случай само и се пораждало правото на платеца на иск срещу застрахователя по чл. 242, ал. 1 от КЗ (отм.) Според касатора отговорността на застрахователя при застраховка в полза на кредитор е една и тя е винаги до размера на дълга към датата на настъпване на застрахователното събитие, доколкото този размер е лимитът на застрахователната сума, като по чл. 199а от КЗ (отм.) застрахователят отговаря към кредитора, а по чл. 242, ал. 1 от с.з. отговаря субсидиарно спрямо физическо лице – застрахованият или платилият дълга, което лице поради плащане на дълга (остатъка) се е суброгирало в правата на кредитора, а процесният случай с ищцата – наследница на починалия кредитополучател не бил такъв. В обобщение, касаторът оспорва посочения по-горе в настоящите мотиви извод на въззивния съд за липсата на правопогасяващ ефект на плащането, извършено от застрахователя към банката – кредитор след настъпилото застрахователно събитие, тъй като след извършеното плащане от застрахователя няма права на кредитора, в които третото лице да се суброгира.
По изложените в касационната жалба съображения се иска отмяна на въззивното решение и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявените главни и обратни искове да бъдат отхвърлени в цялост, със законните последици.
По съображения в писмен отговор, ответникът по жалбата – ищец в производството оспорва същата, претендира разноски.
Ответникът в производството [фирма] не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима.
В конкретния случай по делото не се установява да са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради следното:
Производството е образувано по предявен от М. Ж. Г. – наследник на починалия П. И. Г. – кредитополучател по договор за кредит, сключен с касатора [фирма], в полза на която банка е сключен договор за застраховка върху живота на починалия кредитополучател, главен иск с правно основание чл. 242, ал. 1 от КЗ (отм.), срещу [фирма], за заплащане на сумата 10804.10 лв. главница, представляваща 32 вноски по договора за кредит, изплатени от ищцата на кредитора [фирма] за периода от 27. 03. 2009 г. до 07. 10. 2011 г., законна лихва върху погасителните вноски за период от 26. 03. 2009 г. до предявяването на иска, и законна лихва върху главницата от предявяването на иска до окончателното изплащане. В производството ответникът – застраховател е привлякъл банката – кредитор по договора за кредит (настоящ касатор) и е предявил срещу същата обратен иск за претендираните от него от ищцата на основание чл. 242, ал. 1 от КЗ (отм.) суми, при условията на евентуалност – ако бъде осъден да заплати същите. Не се спори, установява се и от приетото в първоинстанционното производство заключение на ССЕ, че през периода 27. 03. 2009 г. – 07. 10. 2011 г. ищцата – наследник на починалия кредитополучател Г. е заплатила претендираната сума по главницата от 10804.10 лв. на банката – кредитор, под формата на дължими вноски по сключения между банката и починалия наследодател на ищцата, договор за кредит. Също не се спори, установява се и от заключението на ССЕ, че на 23. 11. 2011 г. – след последното, претендирано от ищцата плащане на вноски по кредита, формиращи главницата по исковата претенция, ответникът [фирма] е заплатил на [фирма] сумата 9673.32 евро, в какъвто размер е установено, че е остатъкът по договора за кредит, към 01. 09. 2008 г. – датата на застрахователното събитие – смъртта на кредитополучателя Г. – наследодател на ищцата. От така получената сума банката е закрила остатъка от кредитното задължение към датата на извършеното от застрахователя плащане в размер на 5280.54 евро (който остатък е по-малък от преведената от застрахователя сума, поради извършените междувременно от ищцата плащания по договора за кредит), а с разликата от 4392.78 евро банката е заверила служебно открита банкова сметка на наследниците на починалия кредитополучател Г., която сума по делото не се спори и е установено, че наследниците са отказали да получат.
При така установеното и за да постанови обжалваното си решение в осъдителните му части по главния и обратния иск, въззивният съд е приел в относимата им към изложените в касационната жалба оплаквания и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване твърдения на касатора, част от решаващите мотиви на обжалваното си въззивно решение, че изпълнението на дълга на Г. по договора за кредит от ищцата Г. – негов наследник по закон, е на законно основание по смисъла на чл. 242 КЗ (отм.), поради което и ищцата, предвид установяването и на останалите предпоставки на същата норма има правото да претендира от ответника [фирма] заплатената по договора за кредит сума след настъпилия застрахователен риск. В атакуваните им с касационната жалба свои правни изводи съдът е приел по-натам, че правото на платилия на законно основание при условията на чл. 242 КЗ (отм.) да претендира от застрахователя по „Застраховка за обезпечаване на задължение”, обезщетение в размерът на платените от него суми по кредита е специална хипотеза на суброгация по силата на закона в правата на застрахования и ползващо се лице по договора за застраховка, която настъпва към датата на сбъдване на фактическия състав по последната норма или към датата на плащането, след настъпило застрахователно събитие, като при това без значение за правото на суброгиралото се в правата на застрахования трето лице при условията на чл. 242 КЗ (отм.), са извършени след суброгацията плащания от застрахователя към застрахования или други лица, доколкото последните нямат нито правопогасяващ, нито правоизключващ ефект.
По спорния между страните въпрос за приложението на нормите на чл. 242, ал. 1 КЗ и чл. 199а КЗ, въззивният съд е приел, че нормата на чл. 242, ал. 1 КЗ е специална по отношение на общата такава на чл. 199а КЗ, която, като обща такава намира приложение, когато не е уредено друго специално правило досежно конкретните видове застрахователни договори. В изложения смисъл и въззивният съд е приел, че задължението по чл. 199а КЗ (отм.) за плащане на застрахователно обезщетение в полза на кредитора по договор за застраховка в полза на кредитор, урежда общото задължение на застрахователя за плащане на застрахователно обезщетение, при настъпил застрахователен риск и не изключва задълженията му по чл. 242 КЗ (отм.), при настъпила суброгация в хипотезата на последната норма, да плати на суброгиралото се лице обезщетение в размер на сумата на погасения от него кредит. При така изложеното и въззивният съд е приел, че суброгацията на ищцата за цялата искова сума от 10804,10 лв. е настъпила преди 07. 10. 2011 г., когато е осъществено последното плащане на вноска по процесния кредит, а към същата дата застрахователят – ответник не е изпълнил задълженията си, като застраховател по договор за групова застраховка „Живот”, поради което и за него на основание чл. 242 КЗ (отм.) е възникнало задължение за плащане на застрахователно обезщетение към суброгиралия се в правата на застрахования ищец. По отношение на извършеното на 23. 11. 2011 г. плащане от застрахователя – ответник в полза на [фирма], като застрахователно обезщетение по процесния застрахователен договор на сумата 9673,32 евро въззивният съд е приел, че същото не погасява задължението на застрахователя към ищеца М. Г., доколкото във връзка с чл. 75 ЗЗД изпълнението не е престирано на кредитора или на овластено от него, от съда или от закона лице, както и доколкото същото не е потвърдено от кредитора Г., нито пък се установява същата да се е възползвала от него. По изложените мотиви въззивният съд е приел предявеният главен иск за основателен по главницата, като с мотиви, че същата се дължи след покана, каквато преди завеждането на иска не е отправена, е присъдил законна лихва върху сумата само от датата на предявяването на иска в съда.
Обратният иск на ответника – застраховател срещу касатора [фирма] въззивният съд е квалифицирал, като такъв с правна квалификация чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, като за да му присвои такава квалификация съдът е съобразил, че по същество застрахователят твърди да е заплатил на банката исковата сума без основание, доколкото с нея е надвишен лимитът му на отговорност по процесния застрахователен договор. Така квалифицираният иск е приет от въззивния съд за основателен, като съдът е изложил, че предвид нормата на чл. 199а КЗ (отм.), а и съобразно клаузите на процесния договор за групова застраховка „Живот” на кредитополучатели на големи кредити, при настъпване на застрахователното събитие застрахователят отговаря спрямо кредитора до размера на непогасената част от задължението, заедно с лихвите и разноските към датата на застрахователното събитие, но не повече от размера на застрахователната сума по договора, която пък застрахователна сума, съгласно чл. 10 от Глава 3 от ОУ към процесния застрахователен договор е равна на разрешената сума по кредита, съгласно договора за кредит. В случая разрешената сума по договора за кредит на П. Г. е 9950 евро, какъвто е и размерът на застрахователната сума, до който може да бъде ангажирана отговорността на застрахователя. Съдът е изложил, че с влязло в сила съдебно решение от 02. 11. 2010 г. по гр.д. 17420/2009 г. по описа на СРС отговорността на застрахователя по процесния застрахователен договор е ангажирана (за заплащане на вноски по кредита през период, предхождащ процесния) за сумата 2048,20 лв. на основание чл. 242, ал. 1 КЗ и за сумата 246,42 евро на основание чл. 199а, ал. 1 КЗ (отм.) По предявения в настоящото производство главен иск съдът е приел застрахователят да отговаря спрямо суброгиралия се в правата на застрахованият [фирма] ищец за сумата 10804,10 лв. или към датата на извършеното от застрахователя плащане към банката – ответник по обратния иск – 23. 11. 2011 г., отговорността му по договора за застраховка е била ангажирана към суброгиралото се по договора на основание чл. 242 КЗ (отм.) лице и във връзка с чл. 199а, ал. 1 КЗ (отм.) за сумата общо 6817,69 евро. Разликата до размера на уговорената по договора за застраховка застрахователна сума е в размер на 3132,30 евро, за която сума и въззивният съд е приел, че извършеното на 23. 11. 2011 г. от застрахователя плащане се явява извършено на правно основание, докато за сумата 6541,02 евро, явяваща се разликата до пълния заплатен размер от 9 673,32 евро такова основание не е налице, поради което и доколкото със същата е надвишен размерът на застрахователната сума по процесния договор, то и на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД, същата подлежи на връщане. При така установеното и доколкото застрахователят претендира сума в по-малък размер – 10804,10 лв., въззивният съд е уважил така предявеният обратен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД в цялост, ведно с претенцията за законна лихва върху главницата, считано от предявяването му до окончателното изплащане.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се формулират въпроси с твърдения, че съставляват годно общо основание за допускана на касационно обжалване, както следва:
1. Дали при реализиране на отговорността на застрахователя по чл. 242, ал 1 от КЗ (отм.) същата е обусловена от размера на застрахователната сума, която той е следвало да плати на ползващото се лице по сключения договор?
По този въпрос се претендира допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, като се твърди противоречие с влязло в сила решение от 23. 10. 12 на СРС, 69 с-в по гр.д. 35077/11 г., потвърдено с решение на СГС от 03. 02. 14, на IV „Г“ с-в по гр.д. 4277/13 г. (необжалваемо), като се излага, че в противоречие с направените изводи по обжалваното решение, съдът в цитираното решение на СРС е счел, че отговорността на застрахователя е обусловена от размера на застрахователната сума, която застрахователят е следвало да плати на ползващото се лице (банка кредитор), поради което е отхвърлил претенциите по 242 от КЗ (отм.) за плащане на суми над застрахователната сума.
Въпросът не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. Видно е от възпроизведените по-горе мотиви на въззивния съд, обусловили изхода на делото в обжалваната, осъдителна част от въззивното решение, че в нито един момент и по никакъв повод въззивният съд не е обсъждал поставения въпрос, нито пък му е отговарял по начин, обуславящ в каквато и да било степен решаващите изводи на въззивния съд, и това е обяснимо, доколкото такъв или свързан с него въпрос не е поставян за разглеждане пред въззивния съд, както с въззивната жалба, така и с отговорите на същата.
2. Въпросът за съотношението на разпоредбите на чл. 199а и чл. 242 от КЗ (отм.)
Касаторът твърди в изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване, че този въпрос, макар и неразгледан пряко в приложеното решение на СРС по т. 1 от изложението (поради което се налага извод, че отново се претендира допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, макар и незаявен изрично), е предпоставка съдът да направи извод за обусловеност на отговорността по чл. 242, ал. 1 от КЗ от размера на застрахователната сума, доколкото същата е уговорена в договор по чл. 199а от КЗ (отм.). В този смисъл, според касатора, след като в обжалваното решение съдът е постановил, че нормата на чл. 242, ал. 1 от КЗ е специална по отношение на 199а КЗ, то същото противоречи на приложеното решение и по отношение на въпроса за съотношението на двете норми.
Въпросът отново, както и първият такъв е ирелевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Действително, отново видно от мотивите на въззивното решение, въззивният съд е разглеждал съотношението между двете норми, като е приел, че разпоредбата на чл. 242, ал. 1 от КЗ (отм.) е специална по отношение на тази на чл. 199а от с.з., но в обосноваване на решаващите си за изхода на делото свои изводи досежно това на кого в конкретния процесен случай застрахователят следва да плати – на кредитора – застрахован по договора или на суброгиралото се лице. Именно и само в този смисъл е изложен и изводът на съда, че с оглед приетият от съда специален характер на нормата на чл. 242, ал. 1 по отношение на чл. 199а от КЗ (отм.), както и доколкото суброгацията на ищцата в правата на застрахования срещу застрахователя за заплащането на цялата искова сума, се е осъществила изцяло преди извършеното от застрахователя на банката-касатор плащане, то и задължението на застрахователя по чл. 199а от КЗ (отм.) да плати на застрахования, не изключва задължението му да плати на суброгиралото се, при условията на чл. 242 от с.з. лице – ищцата.
3. Дали в хипотезата на чл. 242, ал. 1 от КЗ е налице суброгация на платилия дълга (застрахован или всяко трето лице ) в правата на банката по чл. 199а от КЗ (отм.), както и дали отговорността на застрахователя е лимитирана до размера на уговорената застрахователна сума?
Твърди се, че в обжалваното решение съдът се е обосновал с изводите, че „…без значение за правото на суброгиралото се в правата на застрахования трето лице при условията на чл. 242 КЗ (отм.) са извършени след суброгацията плащания от застрахователя към застрахования или други лица. Последните нямат нито правопогасяващ, нито правоизключващ ефект.“
Излага се, че по този въпрос обжалваното решение противоречи на приложеното решение от 18. 07. 2012 по гр.д. 9089/11 г. на СГС, IV „B“ с-в, в уверение на влизането в сила на което е представено копие на изпълнителен лист от 06. 06. 13 г., издаден от първата инстанция – допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Претендира се противоречие с приложеното решение, в което съдът бил постановил, че разпоредбата на чл. 242 , ал. 1 от КЗ (отм.) урежда специален случай на суброгация, тя разширява кръга на лицата, срещу които е допустима суброгация, като установява правото на кредитополучателя или на всяко трето лице, платило на законно основание задължението да встъпи в правата на кредитора (застраховащата банка) срещу застрахователя по сключен договор за застраховка „Живот“, но и също така съдът бил направил категоричния извод, че е несъмнено, че отговорността на застрахователя е лимитирана до размера на уговорената застрахователна сума и това е така, тъй като с термина „застрахователна сума“ се означава максималният размер на паричното задължение на застрахователя, и с това свое значение той се използва както в личното, така и в имущественото застраховане, а личното застраховане няма обезщетителен характер, и размерът на паричната сума, която застрахователят дължи при реализиране на риска, не зависи от размера на конкретно настъпилите вреди.
По отношение на въпроса и доколкото в неговата цялост същият отново предпоставя даден от въззивния съд в решаващите му мотиви отговор относно това дали отговорността на застрахователя е лимитирана до размера на уговорената застрахователна сума, то и този, трети въпрос се явява ирелевантен за изхода на делото, по съображенията, изложени по-горе относно ирелевантността на обуславящото значение за изхода на делото, на размера на застрахователната сума. Дори и условно да се приеме с оглед правното основание на иска евентуална релевантност на същия въпрос за изхода на делото само в първата му част (извън втората такава, свързана с размера на застрахователната сума), то по отношение на тази първа част от третия въпрос, не се установява наличието на претендирания от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 3 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., доколкото касаторът, който е задължен за това, не установява по делото представеното от него въззивно съдебно решение на СГС да е влязло в сила – издаването на приложения от касатора в уверение влизането в сила на решението изпълнителен лист за присъдената сума не установява такова влизане в сила, доколкото осъдителните въззивни решения срещу търговски дружества подлежат на изпълнение и преди влизането им в сила – срв. чл. 404, т. 1, предл. 2 от ГПК.
По отношение на същите три въпроса се претендира и наличието на допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като общо се излага, че отговорът им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото с твърдения, че от една страна, уредбата на тези отношения е сравнително нова, като се има предвид, че чл. 242 КЗ (отм.) е от 01. 01. 06, а чл. 199а е приет в края на 2007 г., а същевременно съотношението на тези текстове, по които няма задължителна практика остава неясно, както е видно от противоречивата практика на съдилищата.
Наличието на който и да било от допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК подлежи на преценка от касационния съд само при установяване по делото на наличен общ такъв критерий – формулиран от касатора и обуславящ изхода на делото правен въпрос, какъвто в случая по делото не се установява, поради което и по отношение на поставените въпроси преценка за наличието на общо заявения допълнителен критерий за подбор на касационната жалба и по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК не се дължи. Дори и при условно приетата евентуална релевантност за изхода на делото на първата част от третия въпрос на касатора, по отношение на същата не се установява по делото да е налице която и да е от законоустановените хипотези на т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, така както същите са разяснени с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част, то и такова не следва да се допуска.
При този изход на делото в касационната инстанция на ответника по касация, на основание чл. 78, ал. 10 от ГПК следва да се присъдят предизвиканите от касатора – трето лице помагач в производството разноски, представляващи адвокатско възнаграждение в установения по делото да е реално заплатен размер.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 17880, постановено на 29. 10. 2014 г. от Софийски градски съд, Гражданско отделение, II „В“ въззивен състав по гр.д. № 2127 по описа на съда за 2014 г. в частта му, с която след частична отмяна в съответните му отхвърлителни части на първоинстанционно решение, постановено от Софийски районен съд по гр.д. № 320/2012 г., е осъден ответника в производството [фирма] да заплати на основание чл. 242, ал. 1 от КЗ (отм.) на М. Ж. Г., ЕГН: [ЕГН] сумата 10804.10 лв., заплатена от нея на законно основание по договор за кредит за текущо потребление, сключен от наследодателя й П. И. Г. при настъпило застрахователно събитие – смърт на кредитополучателя по Групов договор за застраховка „Живот“ на кредитополучатели на големи кредити от 06. 06. 2006 г., ведно със законната лихва върху сумата от 01. 12. 2011 г. до окончателното изплащане, както и е осъдена [фирма] да заплати на [фирма], на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, сумата 10804.10 лв., платена на [фирма] без основание, като платена над уговорената застрахователна сума по Групов договор за застраховка „Живот“ на кредитополучатели на големи кредити от 06. 06. 2006 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01. 03. 2012 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК] да заплати на М. Ж. Г., ЕГН: [ЕГН] сумата 1000 лв. адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: