1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 330
гр. София, 18.06.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на пети юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 592 по описа за 2018г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. Д. срещу определение № 2246 от 10.07.2016г. по в. ч. гр. дело № 1115/2017г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав в следните части:
1/ частта, с която е оставена без уважение частната жалба на [фирма] срещу определение от 30.09.2016г. по гр. дело № 18613/2014г. на Софийски градски съд, ГО, I-2 състав в частта, с която е прекратено производството по гр. дело № 18613/2014г. на СГС по иска с правно основание чл. 422 ГПК, предявен от [фирма] срещу М. Н. Н. и А. М. Н. за установяване на дължимост на сума в размер над 16 854,48 лв. до 90 940,68 лв.;
2/ частта, с която е оставена без уважение частната жалба на [фирма] срещу определение от 07.12.2016г. по гр. дело № 18613/2014г. на Софийски градски съд, ГО, I-2 състав в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на М. Н. Н. и А. М. Н. на основание чл. 78, ал. 4 ГПК сумата в размер 3 454,18 лв.
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на въззивното определение в обжалваните части поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В приложено към частната касационна жалба изложение релевира доводи за допускане на касационно обжалване на съдебния акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК /редакция преди изм. с ДВ, бр. 86/27.10.2017г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗДИГПК /ДВ, бр. 86/27.10.2017г./, тъй като въззивният съд се е произнесъл по релевантен процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС /т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС/ и съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
„Налице ли е идентичност между две отделни заповеди за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по един договор за банков кредит, при положение, че основанието за издаването им е различно, доколкото първата заповед за изпълнение на парично задължение е издадена при една дата на изискуемост на задължения по договор за банков кредит, а другата заповед е издадена след договорено разсрочване на признати вземания по същия договор за кредит, неизпълнение от страна на кредитополучатели и нова дата на предсрочна изискуемост на вземанията след разсрочването им?“
Ответниците М. Н. Н. и А. М. Н., двамата от [населено място] не изразяват становище по частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните доводи, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Въззивният съд е констатирал, че [фирма] е кредитор, снабден със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 5263/2009г. на СРС срещу М. Н. Н. и А. М. Н. за главница в размер 79 244,05 лв., договорна лихва за периода 11.05.2007г.-30.10.2009г. в размер 6 003,33 лв., наказателна лихва за периода 11.05.2007г.-26.01.2009г. в размер 2 821,09 лв., заедно със законната лихва от 26.01.2009г., като сумите се дължат на основание договор за кредит № 3309/R/2006г. от 12.12.2006г.
Установил е, че с анекси към договора за кредит от 2009г. и 2011г. страните не са новирали същия, но са постигнали съгласие за промяна на задълженията на кредитополучателите по отношение на размера на главницата, падежиране на вземания за договорна и наказателна лихва, поради което е приел, че е налице възможност за банката да направи искане за издаване на нова заповед за изпълнение и изпълнителен лист за сумите, които не са идентични в посочените в заповедта за незабавно изпълнение от 10.03.2009г. по ч. гр. дело № 5263/2009г. на СРС.
След като е съпоставил вземанията, за които е издадена заповедта за изпълнение през 2009г. и тези, за които е издадена заповед за изпълнение през 2012г. по ч. гр. дело № 46905/2012г., съдебният състав на САС е направил извод за липса на пълен идентитет между вземанията по двете заповеди за изпълнение. Изложил е съображения, че с анекса от 10.03.2011г. към главницата е прибавена сума в размер на 6 948,57 лв., съответно е променен размерът на договорната лихва, различен е периодът, за който се претендират договорна и наказателна лихви, както и такса за нотариални услуги, поради което е заключил, че искът по чл. 422 ГПК е допустим в частта за сумите 6 948,57 лв. – главница, 9 737,62 лв. – договорна лихва за периода 17.07.2011г. – 04.10.2021г., 84,29 лв. – наказателна лихва за периода 17.07.2011г. – 04.10.2012г., и 84 лв. – такси по чл. 3, ал. 2 от Общите условия, а в останалата част е недопустим, тъй като за остатъка от главницата ищецът е снабден с изпълнителен лист.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК във връзка с чл. 280, ал.1 ГПК предпоставя произнасянето от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на спора между страните и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК /редакция преди изм. с ДВ, бр. 86/27.10.2017г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗДИГПК /ДВ, бр. 86/27.10.2017г./. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи, с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият в изложението процесуалноправен въпрос не отговаря на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като отговорът му зависи от конкретните данни по делото. При издадени две заповеди за изпълнение въз основа на документ – извлечение от счетоводни книги, с които се установяват вземания на банката – заявител въз основа на един и същ договор за кредит, преценката за идентичност на заявените претенции следва да бъде направена при съпоставяне на сумите, за които са издадени различните заповеди за изпълнение, налице ли е съвпадане на неплатените вноски по отношение на главницата, съвпадане на периодите за претендираните договорни и наказателни лихви, както и съобразяване дали предходните заповед за изпълнение и изпълнителен лист са обезсилени. Ако предходната заповед за изпълнение обективно продължава да съществува като съдебен акт и формално от външна страна продължава да представлява годно изпълнително основание по чл. 404, т. 1, предл. 3, във вр. с чл. 416 ГПК, тя представлява абсолютна процесуална пречка за предявяване по реда на чл. 417 и сл. ГПК от заявителя /банката/ срещу кредитополучателите на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, съответно на установителен иск по реда на чл. 422 ГПК с предмет паричното вземане, което е изцяло или частично предмет и на предходната заповед за изпълнение. Това е така, защото при стабилизиране на последващата заповед за изпълнение, респективно уважаване на установителния иск, заявителят-ищец би се снабдил едновременно с две изпълнителни основания за едно и също парично вземане /изцяло или частично/ – предходната необезсилена съдебна заповед за изпълнение и последващата заповед за изпълнение. Последващите заповед за изпълнение и установителен иск са процесуално допустими при липса на идентичност на претендираните суми или след обезсилване на предходната заповед за изпълнение.
В настоящия случай съдебният състав на въззивната инстанция е съпоставил двете претенции и издадените заповеди за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, договора за кредит и анексите към него, въз основа на които е направил извод за частична идентичност, поради което е отменил прекратителното определение частично. Правилността на изводите на въззивния съд по поставения въпрос не може да бъде проверявана в производството по допускане на касационно обжалване по чл. 288 ГПК и направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания, но не и основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт.
Неоснователен е доводът, че въпросът е решен в противоречие с т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, тъй като Тълкувателното решение в посочената част е неотносимо към поставения от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос – в т. 18 от посоченото Тълкувателно решение е отговорено на въпроса „Изискуемо ли е в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката – кредитор по реда на чл. 418 във връзка с чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции“.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на определението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на частния жалбоподател не се дължат. Разноски на ответниците не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени за настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2246 от 10.07.2016г. по в. ч. гр. дело № 1115/2017г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав в обжалваните части.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.