О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 330
София, 19 март 2013 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на дванадесети март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №839 по описа за 2012год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Е. Б. В. и Б. Я. Я., приподписана от процесуалния им представител адв.Б. Я., срещу решение от 16.01.2012г., постановено по гр.д.№1546/2009г. на Софийски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение от 24.03.2009г., постановено по гр.д.№1196/2007г. на Софийски градски съд, са отхвърлени предявените от Е. Б. В. и Б. Я. Я. искове с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 10 000лв. солидарно от Прокуратура на РБългария и Служба”Военна полиция”.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата Служба”Военна полиция” оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата Прокуратура на РБългария не взема становище.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
Въззивният съд след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлил исковете за осъждане на Прокуратура на Република България и Служба”Военна полиция” да заплатят солидарно на Е. Б. В. и Б. Я. Я. на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ сумата от по 10000лв. на всеки от тях – обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпления по чл.308, ал.1 НК, за което производството е прекратено на основание чл.243, ал.1, т.2 НПК – поради липса на доказателства и недоказано участие на обвиняемите в престъплението.
Въззивният съд е приел, че е обвързан от основанието, посочено в исковата молба – прекратяване на наказателното производство, каквото не е налице към датата на постановяване на въззивното решение. Постановената оправдателна присъда е друго, различно основание по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя следните правни въпроси:„Следва ли при наличието на влязла в законна сила оправдателна присъда искът по чл.ЗОДОВ да бъде отхвърлен поради това, че присъдата е постановена в хода на производството по ЗОДОВ и не е възникнала като факт при предявяването на иска; явява ли се влязлата в сила оправдателна присъда основание да се отхвърли иск по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ. Касаторът счита, че по тези въпроси въззивното решение е в противоречие с ТР ОСГК №3/2004г., т.8 /че органите на следствието и прокуратурата отговарят по ЗОДВПГ ако наказателното производство е образувано преди наказателното преследване да е погасено по давност или деянието да е амнистирано, освен ако наказателното производство е продължено по реда на чл.21, ал.2 НПК и лицето е оправдано/; т.11 /че обезщетение за вреди се дължи и случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди; обезщетение за вреди се дължи и в случай на частично оправдаване/; т.13/че ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, държавата отговаря по чл.2, т.2 ЗОДВПГ/. Твърдяното противоречие не е налице, тъй като с въззивното решение и с приложеното тълкувателно решение не са разрешени идентични въпроси. С въззивното решение не е прието, че обезщетение не се дължи при оправдателна присъда, а че искът е основан на прекратяване на наказателното преследване, което към момента на приключване на въззивното производство е било отменено, поради което искът е неоснователен на заявеното основание за ангажиране отговорността по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ. По изложените съображения не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК поради противоречива съдебна практика – решение №1108 от 23.10.2008г. по гр.д.№1297/2007г. на ВКС, ІVг.о. /с което е прието, че ако лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено, държавата отговаря по чл.2, ал.2 ЗОДОВ; правото на лицето да претендира обезщетение по реда на ЗОДОВ възниква по силата на оправдателната присъда, стига лицето да е претърпяно вреди от незаконното обвинение/. Цитирани са, но не са представени решения на САС и ПзОС с данни за съдържанието им и за влизането им в сила.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът , за да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, поддържа, че въпросът: „Явява ли се влязлата в сила оправдателна присъда задължителна за гражданския съд в производството по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДВПГ?” е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС №7/1959г., т.8 /че присъдата на наказателния съд относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца е задължителна и за гражданския съд/, ТР №11/1967г. ОСГК /че влязлата д сила присъда, постановена по този ред, е задължителна за гражданския съд, който се произнася по гражданските последици/ и при противоречива съдебна практика по приложението на чл.222 ГПК/отм./ за задължителната сила на влязлата в сила присъда. Поставеният от касатора въпрос не е разрешен с въззивното решение. С въззивното решение не е разрешен въпрос относно силата на влязлата в сила присъда за гражданския съд, който разглежда гражданските последици на деянието, а е прието, че поради отмяната на прекратяването на наказателното преследване искът с правно основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ е неоснователен на предявеното основание – прекратяването на наказателното преследване, а влязлата в сила оправдателна присъда е друго, незаявено основание за репариране на претърпени вреди от незаконното наказателно преследване, приключило с оправдателна присъда.
Неоснователни са доводите, че въззивното решение е постановено в противоречие с ППВС №7/1965г., т.2 /че при проверка на правилността на обжалваното решение второинстанционния съд следва да вземе предвид и фактите, настъпили след постановяването му, когато са от значение за разрешаване на спора/, т.4 /че необсъждането на прието доказателство или направен довод е процесуално нарушение/, на ТР №1/2001г. на ОСГК, т.12 /че грешките при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на логически, опитни или научни правила представляват нарушение на съществени процесуални правила по чл.188, ал.1 и ал.2 ГПКотм. и чл.157, ал.1 и 3 ГПКотм./ и на съдебни решения по приложението на чл.188, ал.1 ГПКотм. Доводите са неоснователни, тъй като съдът е обсъдил настъпилата в хода на делото отмяна на прекратяването на наказателното преследване, като факт от значение за разрешаване на спора на заявеното основание за търсене на отговорност по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ – обвинение в извършване на престъпление, за което производството е прекратено на основание чл.243, ал.1, т.2 НПК – поради липса на доказателства и недоказано участие на обвиняемите в престъплението. Последвалото оправдаване на ищците с влязла в сила присъда поради това, че „макар деянията им формално да осъществяват признаците на престъпленията, за които са им повдигнати обвинения, поради тяхната малозначителност обществената им опасност е явно незначителна”, е ново, незаявено обстоятелство, на което са основали исковете си като условие за реализиране на отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ, което не може да бъде съобразено от съда по съществото на спора, именно защото не е въведено от ищеца в предмета на спора. Съдът е бил длъжен и е съобразил фактите, относими към прекратяването на наказателното преследване, на което условие за реализиране на отговорността на държавата по т.2 ищецът е основал претенцията си за обезщетение. Влизането в сила на постановлението или определението за прекратяване на наказателното производство, респ. на оправдателната присъда, е моментът, в който възниква правото на обезщетение и от който момент длъжникът се смята за изпаднал в забава. В случая ищецът се е позовал на акта на прекратяване на наказателното преследване, като условие за реализиране на отговорността на държавата за незаконно обвинение, за който акт е установено, че не е влязъл в законна сила. Оправдаването на ищеца в хода на въззивното производство е ново, незаявено условие за реализиране на отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ.
С оглед изложеното следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 16.01.2012г., постановено по гр.д.№1546/2009г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: