О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 330
гр. София, 25.05.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1289 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявана от адв. Д. Д. срещу решение № 17 от 13.01.2016г. по в.т.д. № 533/2015г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 348 от 04.05.2015г. по т.д. № 700/2014г. на Варненски окръжен съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от касатора против В. Ц. А., Н. И. А. и П. С. П. иск по чл.422 ГПК за установяване по отношение на ответниците в качеството им на солидарни длъжници на следните изискуеми вземания: за връщане на горница над 106,28 лева до 87 384,43 лева като предсрочно изискуема главница; за сумата 824,63 лева – наказателна лихва, начислена като обезщетение за забавено плащане по предсрочно изискуема главница за периода 23.09.2013г. – 12.11.2013г., ведно с акцесорните последици от провеждане на заповедно производство, както и в частта, в която Банката е осъдена да заплати сума в размер на 5 992,92 лева – разноски.
Касаторът твърди, че решението в обжалваната му част е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Счита за неправилни изводите на въззивния съд във връзка със спорния въпрос по делото относно настъпването на предсрочна изискуемост на договора за кредит и достигането до длъжниците на изявлението на касатора за обявяването й. Твърди, че въззивният съд не е изследвал съществен по делото факт – връчване на съобщения и информация от Банката до кредитополучателите по начина, уреден в чл.29 от договора за жилищен кредит, предвиждащ възможността за фингирано връчване на уведомления, както и не е взел предвид, че Банката е положила повече от дължимата грижа и е изпратила писмото за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита чрез нотариална покана, а не чрез обикновено писмо, както е предвидено в договора. Счита, че въззивният съд е следвало да съобрази и настъпилите в хода на делото обстоятелства и да ги зачете, ако приеме, че няма редовно връчване на нотариалните покани преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, включително и факта на получаване от длъжниците на изявлението на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем с връчване на исковата молба. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата по следните процесуалноправни и материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:
1. За задълженията на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на изводите си относно предмета на спора. Твърди, че по този въпрос е налице противоречие с решение № 36 от 24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на ВКС, II т.о., решение № 205 от 30.12.2011г. по т.д. № 654/2010 на ВКС, II т.о., решение № 37 от 29.03.2012г. по гр.д. № 241/2011г. на ВКС, I г.о., тъй като въззивният съд не е обсъдил наведените с въззивната жалба възражения срещу първоинстанционното решение, свързани с реда за погасяване на задълженията по договора за кредит, както и с редовното уведомяване на длъжниците за предсрочната изискуемост.
2. За последиците от неизпълнението на задължението на съда за доклад съгласно чл.146 ГПК. Поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с решение № 147 от 08.05.2014г. по гр.д. № 5659/2013г. на ВКС, IV г.о.
3. По договор за банков кредит следва ли да се счита за настъпила предсрочната изискуемост на целия кредит, ако уведомлението за обявяване на предсрочна изискуемост е връчено на задълженото лице по силата на договорна фикция, съгласно която се счита за надлежно изпратено и получено от кредитополучателя уведомлението за обявяване на предсрочната изискуемост при изпращането му на последния посочен адрес от кредитополучателя в сключения между страните договор? Твърди, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е разрешен от въззивния съд в противоречие с преобладаващата практика на съдилищата, като сочи решение № 40 от 17.06.2015г. по т.д. № 601/2014г. на ВКС, I т.о., решение № 538 от 24.04.2015г. по гр.д. № 7373/2014г. на РС – Русе, решение № 296 от 29.07.2015г. по т.д № 1148/2015г. на Окръжен съд – Стара Загора, решение № 8577 от 15.12.2015г. по гр.д. № 6957/2015г. на Софийски градски съд, решение № 454 от 04.06.2015г. по т.д. № 74/2014г. на Варненски окръжен съд.
4. Следва ли съдът при постановяване на решението по делото да съобрази всички факти и обстоятелства, които са настъпили в хода на производството и да зачете същите, включително и това по получаване от длъжника на изявлението на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем с връчване на исковата молба? Дали настъпването на изискуемостта е част от основанието на иска при положение, че със зачитането на този факт се съобразява само моментът, в който същото е настъпило, ведно с всички последици от това? Счита, че тези въпроси са решени в противоречие с т.9 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Ответниците Н. И. А., В. Ц. А. и П. С. П. оспорват касационната жалба. Поддържат, че изводите на въззивния съд във връзка с липсата на наадлежно връчване на нотриалните покани са правилни. Твърдят още, че обжалваното решение е съобразено със закона и т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Считат, че при наличие на задължителна практика на ВКС, поставените от касатора въпроси не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а изложеното от него във връзка с допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила не са относими към допустимостта на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, се е произнесъл по основния спорен по делото въпрос – настъпила ли е предсрочна изискуемост на договора за жилищен кредит, сключен между [фирма] и В. Ц. А. в качеството му на кредитополучател, Н. И. А. – съкредитополучател и П. С. П. – солидарен длъжник, респ. достигнало ли е до длъжниците волеизявлението на Банката за обявената от нея предсрочна изискуемост. Приел е, че длъжникът В. А. действително е посочил в договора за кредит като адрес на местоживеене адреса, на който е изпратена нотариалната покана, съдържаща изявлението за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, но въз основа на приобщените по делото уведомления от Банката до този длъжник е приел, че кредиторът изрично е бил запознат с новия адрес на местоживеене на длъжника, който съвпада с административния адрес на закупения и ипотекиран имот. Взел е предвид, че нотариалната покана е връчена на трето лице М. И. – майката на длъжника, обитател на адреса, посочен в поканата, разпитана като свидетел. Обсъдил е показанията й и е приел за установено, че след като длъжникът не е бил намерен на адреса, е било пуснато в пощенската кутия уведомление, че свидетелката е отишла в кантората на нотариуса и е обяснила, че длъжникът не живее на адреса и тя не поддържа контакт с него, въпреки че е негова майка, че са й връчили документите срещу разписка, тя ги е взела, тъй като е прочела, че и без това ще се считат връчени, надявайки се някой да ги потърси и че документите и до момента се намират в нея. Приел е, че показанията на свидетелката се потвърждават от показанията на свидетеля С. Г., според когото длъжникът В. А. не живее на адреса на майка си и не поддържа връзка с нея. По отношение на длъжниците Н. А. и П. П. е приел, че въпреки дадените му указания, ищецът не е предприел доказване за достигане до тези длъжници на волеизявлението за обявяване на цялата кредитна експозиция за предсрочно изискуема, извън сочената с исковата моба нотариална поканата и забележката от 11.09.2013г., в която изрично е упоменато, че А. и П. или техен представител не са се явили в нотариалната кантора за получаване на поканата. Посочил е, че разписката от 04.09.2013г. към нотариалната покана, получена от М. И. – майка на кредитополучателя, не е доказателство за тяхното уведомяване. С оглед на това въззивният съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че пропускането на двуседмичния срок по чл.47, ал.2 ГПК за явяване в канцеларията на нотариуса след залепено уведомление не покрива целия фактически състав на фикционното връчване, тъй като връчителят не е удостоверил, че именно посочените от адресанта адреси са постоянен и настоящ адрес на адресатите, при наличие на данни по делото, че В. и Н. А. са регистрирани на друг общ адрес – този на придобитото с кредита жилище, като съпругът го е посочил като постоянен, а съпругата – като настоящ адрес. Достигнал е до извода, че изявлението на Банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем не е достигнало до длъжниците преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, поради което липсва елемент от фактическия състав на предсрочната изискуемост на процесния договор за жилищен кредит и предявеният иск е неоснователен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият процесуалноправен въпрос е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба, и събраните по делото доказателства. По този въпрос не е налице противоречие на въззивното решение с постоянната практика на ВКС, тъй като в обжалваното решение съдът се е произнесъл по всички направени от въззивника – ищец твърдения и възражения, в това число твърденията и събраните доказателства във връзка с уведомяването на длъжниците, възприемайки изводите на първоинстанционния съд и излагайки и свои съображения. Въззивният съд не се отклонил от задължителната практика по приложението на чл.235, ал.2 и чл.236 ГПК, като не се е произнесъл по доводите, свързани с реда за погасяване на задълженията по договора за банков кредит, с оглед формирания от него извод, че не е настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по договора, което само по себе си обуславя неоснователността на предявените установителни искове.
Вторият процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на първоинстанционния съд да изготви доклад по делото и с последиците от неизпълнение на това задължение. Този въпрос е поставен с оглед твърдението на касатора за неизпълнение на задължението за изготвяне на пълен и точен доклад както от първоинстанционния, така и от въззивния съд, което не съответства на данните по делото. От една страна, първоинстанционният съд е изготвил доклад, отговарящ на изискванията на чл.146 ГПК, в който е посочил твърдените от страните обстоятелства, от които произтичат претендираните права, определил е правната им квалификация и е разпределил доказателствата тежест. От друга страна, във въззивната си жалба касаторът не е направил оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд нарушение във връзка със задължението за изготвяне на пълен и точен доклад, поради което съгласно т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/13г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. С оглед на това по поставения въпрос не е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС.
Третият материалноправен въпрос е релевантен, тъй като е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По въпроса относно начина, по следва да е удостоверено връчването на длъжника на документ, съдържащ волеизявлението на банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, за да се приеме, че това волеизявление е достигнало до длъжника и е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в решение № 148 от 02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, ТК, I т.о. Прието е, че начинът на удостоверяване на връчването на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на банката, че счита вземането по договор за кредит за предсрочно изискуемо, е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване, като в производството по установителен иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, при оспорване на удостовереното връчване на документа, преценката за редовността на връчването се извършва от съда след обсъждане на въведените конкретни възражения и при тълкуване на договорните клаузи. Прието е, че в хипотезите на уговорен между страните начин за размяна на кореспонденция, положените от кредитора усилия по откриване на длъжника за връчване на документа, съдържащ волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост на вземането, ще подлежат на преценка при оспорване на фактите и обстоятелствата, посочени в договора, които са от значение за редовното уведомяване на длъжника за обявяване на предсрочна изискуемост на вземането по кредита и съответно за момента на нейното настъпване. Въззивният съд, с оглед направените от ответниците възражения, е обсъдил събраните по делото доказателства и клаузите на сключения договор относно реда за връчване на уведомления и е установил, че банката е била уведомена за новия адрес на длъжниците, който е бил вписан като техен постоянен, респ. настоящ адрес, както и че изпратените на адреса, посочен в договора, нотариални покани не са били получени от длъжниците, третото лице, получило нотариалната покана, не е поддържало връзка с длъжниците и те не са обитавали адреса. След съобразяване на посочените обстоятелства въззивният съд е достигнал до извода че пропускането на двуседмичния срок по чл.47, ал.2 ГПК за явяване в канцеларията на нотариуса след залепено уведомление не покрива целия фактически състав на фингираното връчване, с което не се е отклонил от формираната практика. При наличие на постоянна практика по поставения материалноправен въпрос, не са налице поддържаните от касатора допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Четвъртият правен въпрос е решен от въззивния съд в съответствие с т.18 от ТР №4 от 18.06.2014г. по т.д. № 4/13г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените в него разяснения, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл.60, ал.2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Предмет на делото по установителния иск е вземането, основано на представения документ – извлечението от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание. Оплакването на касатора за противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с т.9 от ТР № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС е неоснователно, тъй като в тази част тълкувателното решение се отнася до съобразяването на настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение факти, относими към погасяване на възникналото вземане, но не и към възникването и изискуемостта му на предявеното основание.
По изложените съображения настоящия състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На всеки от ответниците следва да бъдат присъдени разноски в размер на 2 000 лева за заплатено адвокатско възнаграждение за настоящо производство.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 17 от 13.01.2016г. по в.т.д. № 533/2015г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА „БАНКА П. БЪЛГАРИЯ”, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], сграда Е да заплати на Н. И. А., [населено място],[жк], [жилищен адрес] съд. адрес: [населено място], [улица], ет.1, офис 1, адв. К. К. сумата 2 000 лева /две хиляди лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОСЪЖДА „БАНКА П. БЪЛГАРИЯ”, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], сграда Е да заплати на В. Ц. А., [населено място],[жк], [жилищен адрес] съд. адрес: [населено място], [улица], ет.1, офис 1, адв. К. К. сумата 2 000 лева /две хиляди лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОСЪЖДА „БАНКА П. БЪЛГАРИЯ”, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], сграда Е да заплати на П. С. П., [населено място], [улица], [жилищен адрес] съд. адрес: [населено място], [улица], ет.1, офис 1, адв. К. К. сумата 2 000 лева /две хиляди лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: