О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 330
гр. София, 25.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4446 по описа за 2018 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 11640 от 13.08.2018 г. /п. кл. от 09.08.2018 г./, подадена от „Хелио-тур-с“ АД-София, представлявано от Е. Б., чрез адвокат М. С. от АК-Б. против въззивно решение № I-50 от 26.06.2018 г., постановено по в.гр.д. № 235/2018 г. на ОС-Бургас.
С него е оставено в сила решение № 1903 от 22.11.2017 г. по гр.д. № 5196/2016 г. на РС-Бургас, с което е прието за установено по отношение на „Хелио-тур-с“ АД-София, че ищецът В. В. Ж. от [населено място] на основание договор за покупко-продажба, сключен с нот. акт № 2/2013 г. и на основание давностно владение през периода 2001-2017 г. е собственик на недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор ***, с адрес – [населено място], [жилищен адрес] м. „К.“, с площ от 927 кв.м, начин на трайно ползване – за друг вид застрояване.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответницата по касация В. В. Ж. е подала отговор на касационната жалба.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК въззивният съд е приел, че процесният имот е собственост на ищцата на сочените от нея две основания – договор за покупко-продажба и придобивна давност по смисъла на чл. 82 вр. чл. 79 ЗС, изтекла в нейна полза и в полза на праводателите й. Ищцата се легитимира като собственик на имота на основание договор за покупко-продажба, сключен с нот. акт № 2/09.01.2003 г., н.д. № 2/2013 г. на нотариус № 246, като от момента на закупуването му никой, в това число и ответното дружество, не е заявявал претенции върху имота. Ответникът е оспорил иска с твърдения, че имотът е негова собственост като част от активите на „Хелио-тур-с“ ЕАД, което било установено с влезли в сила решения по образувани дела през периода 2001-2008 г. от и срещу лицата Г. и К.. Освен това през целия този период той е владял имота, поради което е невъзможно придобиването му от ищцата въз основа на давностно владение. Установено е, че отсъства вписване както на исковата молба на „Хелио-тур-с“АД с правно основание чл. 108 от ЗС срещу Г. Г. и Н. К., в чиято полза е бил реституиран земеделски имот с площ от 1,494 дка, находящ се в землището на [населено място], местността „М.“ /“К.“/ и представляващ имот № * по КВС на землището на [населено място], така и на самото влязло в сила решение. Още преди завеждане на делото по чл. 108 ЗС, на 15.08.2001 г., имотът бил продаден на Е. Г. Г., а в резултат от последвалите сделки, с договор от 09.01.2013 г. бил продаден на ищцата В. В. Ж. при отсъствие на вписани тежести и съдебни спорове. Това мотивира решаващия съд да приеме, че решението по предявения срещу Г. Г. и Н. К. иск по чл. 108 от ЗС не обвързва и е непротивопоставимо на ищцата. Тя си е сключила сделка с лице, надлежно легитимиращо се като собственик, съответно – самата тя е придобила собствеността по силата на транслативната сделка. Изложени са и съображения, че дори продажбата да не прехвърля права, предявеният от В. В. Ж. установителен иск е основателен и на основание изтекла придобивна давност при условията на чл. 82 ЗС за времето от 2001 г. насетне. От момента на сключването на първия прехвърлителен договор през 2001 г. фактическата власт върху имота се е осъществявала само от страните по предхождащите нейната сделки, като няма доказателства владението да е отнемано от правоприемниците й – въз основа на влязлото в сила решение по чл. 108 ЗС не е проведено изпълнение.
В представеното от касатора изложение на касационните основания се поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, и с позоваване на следната практика на ВКС: ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС; Решение № 123 от 31.03.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4298/2014 г., IV г.о.; Решение № 7 от 08.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 510/2011 г., II г.о.; ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г., ОСГК на ВКС; Решение № 70 от 03.11.1980 г. на ВКС по гр.д. № 65/1980 г., ОСГК при отсъствие на поставени правни въпроси. Касаторът твърди, че е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице. Касаторът не формулира правни въпроси, обусловили крайните изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, независимо че прилага цитираната практика на ВКС, чието обсъждане е безпредметно с оглед липсата на първата предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържа само оплаквания по съществото на спора, които не подлежат на разглеждане във фазата по селекция на касационната жалба по чл. 288 ГПК. Констатацията за отсъствие на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, наред с липсата на обосновка за противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби (които две предпоставки кумулативно образуват общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК) обосновава извод за отсъствие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице също нито очевидна неправилност, нито някое от останалите основания за допускане на обжалването, предвидени с чл. 280, ал. 2 ГПК. Като касационно основание очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, а чрез термина „очевидна” се характеризира степента на проявление – квалифициран, особено тежък порок, който може да бъде констатиран от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. В случая не се констатира да са допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма в степен на несъвместим със закона резултат (поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл), нито нарушения на основните начала на гражданския процес или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, което означава, че обжалваното решение не е очевидно неправилно. Следва да се подчертае, че въззивният съд е бил длъжен да съобрази факта на упражняваното владение след депозиране на исковата молба на 13.09.2016 г. по силата на чл. 235, ал. 3 ГПК, което налага извод за отсъствие на произнасяне свръхпетитум.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № I-50 от 26.06.2018 г., постановено по в.гр.д. № 235/2018 г. на ОС-Бургас.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: