6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 331
София, 15.04.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т.о. в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Петрова т.д. № 2486 по описа за 2015 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ищеца [фирма], [населено място] против Решение № 505 от 16.03.2015г. по т.д.№ 2209/2014г. на Софийски апелативен съд, с което след отмяна на решението по гр.д.№ 12062/2913г. на СГС за уважаването на исковете в предявения размер, е постановено друго и е отхвърлен искът на дружеството против Д. „З.“ за заплащане на основание чл.79,ал.1 ЗЗД на сумата 3 928 787.57 лв.- авансова финансова помощ по договор от 24.02.2010г. за предоставяне на средства по национална програма за подпомагане на лозаро-винарския сектор за 2008-2009г. и 2013-2014г., ведно със законната лихва от 03.09.2013г. и искът по чл.86,ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на паричното задължение в размер на 739 061.65лв. за периода 16.10.2011г.-14.08.2013г.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на решението на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Възразява се срещу правилността на извода на САС, че за възникване на правото за получаване на авансово изплащане на финансовата помощ съобразно договора между страните е било необходимо сключването на допълнително споразумение, което да предвиди и условията за това, и поради отсъствието му, не е възникнало задължението за плащане. Твърдението е, че съдът е следвало да основе изводите си за необходимост от сключването на такова споразумение не на действащата към момента на сключването на договора за предоставяне на помощта редакция на чл.18,ал.5 от регулиращата правоотношенията им Наредба № 1 от 26.01.2009г. за условията и реда за предоставяне на финансова помощ по национална програма за подпомагане на лозаро-винарския сектор 2008/2009г. и 2013/2014г. /ред. ДВ 10/06.02.2009г./, а на редакцията на този текст към момента на подаването на заявлението за предоставяне на помощта-15.07.2011г. Към този момент действащата, съобразно изменението ДВ бр. 76/28.09.2010г. норма не е изисквала като елемент от фактическия състав за правото на получаване на авансово плащане сключването на допълнително споразумение. Според касатора липсата на споразумение не води до отпадане на правото на ползвателя на авансово плащане, а означава, че страните не са договорили допълнителни условия, които да са негов предмет, а и извън посочените в чл.18 от Наредбата условия, ДФ няма правото да поставя. Поддържа, че нормата на чл.18 е процесуална, а не материалноправна, както погрешно е приел САС, но и дори да е материалноправна, то приложимостта на новата редакция към правоотношенията следва от датата на подаване на заявлението за плащане. Позовава се на хипотезата на чл.25,ал.1,изр.второ ЗЗД и нарушение на задълженията на въззивния съд да обсъди становището за приложение на правилото на чл.25,ал.1 ЗЗД
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на касационното обжалване по въпросите: 1/ Новонастъпилите факти по заварени правоотношения при влизането в сила на нов закон и отмяна на стария, при който правоотношенията са възникнали, от новия закон ли се уреждат или от закона, действал към възникването на правоотношението при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280 ГПК-противоречие на обжалваното решение с това по гр.д.№ 1202/2013г. на 4 г.о. на ВКС, с Решението по гр.д.№ 563/2010г. на 1 г.о. и по гр.д.№ 104/2009г. на 2г.о., и по т.2 на чл.280,ал.1 ГПК с позоваване на решението по гр.д.№ 624/2004г. на 2 г.о.; 2/При смесени фактически състави, включващи административни и граждански елемент по отношение на изпълнението на задълженията на публичноправен субект-административен орган, който действа в условията на обвърззана компетентност съобразно императивни правни норми, и при наличие на промяна в нормативната уредба след сключването на договора, като в резултат на промяната възниква противоречие между клаузите на договора и новата нормативна уредба, с коя уредба страните по договора трябва да се съобразяват-с клаузите на договора или с новата уредба. Позовава се на допълнителната предпоставка на т.2 на чл.280,ал.1 ГПК като цитира определение по чл.288 ГПК за недопускане на касационно обжалване. Алтернативно се поддържа предпоставката по т.3 на чл.280 ГПК.; 3/При промяна в процесуална правна норма, съдът длъжен ли е да зачете нейното незабавно действие или следва да приложи по-старата й редакция, действаща към момента на възникване на процесното правоотношение. Позовава се на противоречие на обжалваното решение с решението по т.д.№ 580/2011г. на 2 т.о. и гр.д.№ 1387/2012г. на 3 г.о., в които е прието, че процесуалноправните норми имат незабавно действие и се прилагат към заварените процесуални правоотношения.; 4/ Длъжен ли е въззивният съд да разгледа възражението за приложението на правилото на чл.25,ал.1,изр.второ ЗЗД, с оглед задължението си по чл.236,ал 2 ГПК с позоваване на практика на ВКС по въпроса за задълженията на въззивната инстанция- т.19 на ТР№ 1/2001г. на ОСГК на ВКС, т.д. № 34/13 та 2 т.о., № 1106/10 на 2 т.о.и др.; 5/ Следва ли съдът да приложи правилото на чл.25,ал.1,изр.второ ЗЗД, ако възникването на субективното право на едната страна-частноправен субект е поставено в зависимост от предприемането на действия на другата страна по договора, която е административен орган, действащ в условията на обвързана компетентност, и всички нормативни изисквания за предприемането на действието от страната-административен орган са били налице, но действието не е предприето поради бездействие, което не се дължи на причини, изключващи отговорността при допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280 ГПК с позоваване на решение по гр.д.№ 2608/2008г. на 4 г.о.
В писмен отговор Д „З.“ оспорва обосноваването от касатора на предпоставките за допускане на обжалването. Оспорва и основателността на касационната жалба. Претендира заплащането на разноски.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
В исковата си молба ищецът се е позовал на валидно поети от Д. задължения за предоставяне на финансова помощ по Национална програма за подпомагане на лозаро-винарския сектор по договор от 24.02.2010г. за дейността презасаждане – преструктуриране на лозята с възможност за увеличаване на броя им и или смяна на формировката с и/или без смяна на подпорната конструкция със срок на действие /съгласно анекс/ до 31.12.2012г.; позовал се е и на подадено на 15.07.2011г. заявление по чл.5.1 – за авансово плащане на цялата помощ, на представена във връзка с искането банкова гаранция със срок на валидност до 31.03.2013г. в максимален размер 4 714 545лв, и на изпълнение на задълженията си по договора. Претендирал е осъждането на ответника да заплати авансово цялата договорена помощ-3 928 787.57лв. В исковата молба и в хода на производството пред СГС не са излагани съображения за приложението на действащата към момента на подаване на заявлението за авансово плащане нормативна уредба. В отговора на исковата молба фондът, освен други възражения срещу основателността на искането, се е позовал и на клаузата на чл.5.3 от договора, съгласно който авансовото плащане на помощта се извършва при условията, договорени между страните в допълнителното споразумение към договора, като е посочил, че евентуално задължение за авансово плащане би възникнало при условията на подписано допълнително споразумение, каквото не е съставяно. Въззивната инстанция е била сезирана с жалба на ответника, който е поддържал довода си, че авансовото плащане би било дължимо, ако е подписано допълнително споразумение, позовал се е и на изтеклия срок на банковата гаранция, учредяването на която също е условие за възникване на правото на авансово плащане. В отговора на въззивната жалба няма съображения относно действието във времето на изменението на чл.18,ал.5 от Наредбата. Становище за неоснователност на довода на въззивника, основан на неподписване на допълнително споразумение по чл.5.3 от договора, ищецът е заявил за първи път в писмената защита пред въззивната инстанция, като е твърдял, че подписването на допълнително споразумение не е условие за възникване на правото за получаване на авансово плащане, а ако се приеме, че сключването на такова е обуславящо правото на получаването му, то ползвателят е напълно изправен, а причината за неподписването му е единствено недобросъвестното поведение на фонда, поради което е осъществена хипотезата на чл.25,ал.1, изр.второ ЗЗД. В мотивите си въззивната инстанция е анализирала разпоредбите на договора, относими към заявеното от ползвателя на помощта искане за авансово плащане: чл.4.10, съгласно който ползвателят има право да кандидатства за авансово изплащане на финансовата помощ, като условията и редът се определят в допълнително споразумение към договора; чл.5.1- авансовото изплащане се извършва след подаване на заявление за авансово плащане и съгласно изискването на чл.18 от Наредба № 1/2009г. Обсъдено е, че освен предвиденото в чл.18,ал.1,т.1 изискване за авансово плащане на помощта- да бъде представена банкова гаранция в полза на РА в размер 120 % от исканата за авансово изплащане сума със срок на валидност 3 месеца след изтичане на договорирания срок за извършване на инвестицията, ал. 5 на чл.18 в редакцията към сключването на договора предвижда и условието в срок до 14 дни от получаване на уведомление за одобрение на авансовото плащане ползвателят или негов изрично упълномощен представител е длъжен да се яви в ЦУ на РА за подписване на допълнително споразумение за авансово плащане. САС е акцентирал на клаузата на чл.5.3 от договора, съгласно който авансовото изплащане на помощта се извършва при условия, уговорени между страните в допълнителното споразумение към договора.
Изложил е съображения, че приложима за спора е разпоредбата на чл.18 от Наредбата /към който препраща текстът на чл.5.1 от раздел Пети озаглавен начин и ред за авансово изплащане на финансовата помощ/ в редакцията към сключване на договора по правилото за приложимия към възникналите гражданскоправни отношения материален закон, който действа към възникването им, а преуреждане на възникнали правоотношения е възможно само с изрично предвиждане в съответния нормативен акт, или в други хипотези /въвеждане на нов императивен правен порядък/, каквато настоящата не е. Така е изведен същественият за спора правен извод, че както чл.4.10 и чл.5.3 от договора, така и приложимата по силата на действащата в обективния правов ред обща нормативна уредба-Наредба № 1, към която в договора има изрично препращане, еднозначно изискват сключване на допълнително споразумение; че правото на ползвателя да получи авансово плащане е обусловено от уговаряне в допълнително споразумение на конкретните условия за възникване и упражняването на тази възможност. Отсъствието на такова споразумение е счетено за достатъчно за невъзникването на твърдяното субективно материално право. Обсъдена е и приетата във въззивното производство докладна записка от 08.08.2011г., с която зам.директорът е предложил на изпълнителния директор на разплащателната агенция към фонда да подпише допълнително споразумение към договора за авансово плащане /текст на споразумението не е приложен/. Обосновала е, че обстоятелството, че подписването на такова споразумение е било предложено по вътрешноведомствен ред потвърждава извода, че сключването му е изрично и задължително условие за плащането; това , че е останало неподписано сочи на липса на главния и кумулативно установен в договора елемент на фактическия състав, от който възниква правото на авансово плащане.
Неоснователността на искането за касационно обжалване по първите три въпроса произтича на първо място от обстоятелството, че проблема за характера на разпоредбата на чл.18,ал.5 от Наредбата в редакцията й към датата на сключването на договора и правният аргумент, че приложение намира приетото в хода на изпълнението на договора изменение на този текст, са въведени от касатора след приключване на устните състезания пред въззивната инстанция, в която хипотеза решаващият съд не е дължал обсъждането им като извършени извън предвидения ред процесуални действия. Извън горното, третият въпрос е обусловен от счетеното за неоснователно от САС виждане на касатора, че нормата е процесуалноправна. Въззивната инстанция е изложила подробни съображения, че разпоредбата на чл.18 от Наредбата, макар и да съдържа срокове и да предписва определени действия от страна на ползвателя, е материалноправна, тъй като съдържанието й е насочено към определяне на съдържанието и състоянието на субективни права, но не към определяне на процесуален ред за защита. Отсъства и твърдяното от касатора противоречие на изводите в обжалваното решение относно действието във времето на материална разпоредба с цитираната практика по т.1 на чл.280,ал.1 ГПК относно действието на материалния закон занапред и приложимостта му към юридически факти, проявили се след влизането му в сила. Изводите на САС са основани на виждането, че на изменението на разпоредбата на чл.18 от Наредбата не е придадено обратно действие.
Позоваването на разпоредбата на чл.25,ал.1,изр. второ ЗЗД също е направено в писмената защита след приключване на устните състезания пред САС, поради което съдът не е обсъждал предпоставките за приложението на тази норма. От това произтича неоснователността за допускане на обжалването и по последните два въпроса. При формулирането им касаторът изхожда от становище, че сключването на допълнително споразумение по чл.5.3 е условие и бъдещо несигурно събитие, обуславящо действието, съответно прекратяването на договора за предоставяне на финансовата помощ, което освен че е негово разбиране и тълкуване, не е и въведено надлежно в предмета на спора.
Ответникът претендира заплащането на разноски за адвокатско възнаграждение по представения анекс от 03.11.2014г. към договор за правна защита и съдействие, фактура и бюджетно платежно нареждане от 08.06.2015г. за сумата 114 000лв., която ще следва да бъде заплатена от касатора.
Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на Решение № 505 от 16.03.2015г. по т.д.№ 2209/2014г. на Софийски апелативен съд.
Осъжда [фирма], [населено място] да заплати на Д. З сумата 114 000лв. /сто и четиринадесет хиляди лева/ разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: