О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 331
София, 19.06. 2018 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание четиринадесети юни две хидяли и осемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 999/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
С решение № 1369 от 09.11.2017 г. по в. гр. д. № 1340/2017 г. Пловдивският окръжен съд потвърдил решение № 902 от 23.03.2017 г. на Пловдивския районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на К. Г. Х., К. Р. Х. и М. Г. И., че В. Д. М., Д. Д. В., Р. Б. С., К. П. А. и Р. П. Е. са собственици на площ от 65 кв. м. съгласно комбинирана скица № 3 към заключението на вещо лице, която погрешно е заснета в границите на поземлен имот № 315, вместо в границите на поземлен имот № 319, собственост на ищците, както и в частта за присъдените на ищците разноски.
Касационна жалба вх. № 38420 от 19.12.2017 г. срещу въззивното решение е подадена от ответниците по иска, които са изложили оплаквания, че същото е недопустимо и неправилно – касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.
От ответниците по касация-ищци по делото, е получен писмен отговор със становище за недопускане на касационно обжалване. След подаване на отговора ищецът Р. Б. С. е починал и на негово място са конституирани процесуалните му правоприемници: Л. З. С., Б. Р. С. и В. Р. С..
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е допустима.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че ищците са собственици на УПИ V-319 от кв. 10 по сега действащия кадастрален и регулационен план на [населено място] от 1995 г., идентичен с парцел ІV-197 от кв. 29 по предходния план от 1969 г.
Собственици на съседния УПИ ІV-315 от кв. 10 по плана от 1995 г., идентичен с парцел ІІІ-196 от кв. 29 по плана от 1995 г., са ответниците.
Със заключения на вещото лице инж. В. С. е установено, че планът от 1969 г. не предвижда придаване на част /части/ от имот пл. № 197 от кв. 29 към съседния парцел ІІІ-196 от кв. 29. Въпреки това, съгласно предвижданията на плана от 1995 г. част от имот пл. № 319 от кв. 10 с площ от 65 кв. м. е заснета в границите на имот пл. № 315, като е заключена между цифри и букви 1, 2, 3, 4, 5, 6, Е, Д, 8, 9, В, Б, А, 1 на комбинираната скица № 3 към основното заключение /л. 109 от първоинстанционното дело/. Вещото лице не е установило наличие на каквото и да е основание за изместване на имотната граница по плана от 1995 г. спрямо тази по предходния план от 1969 г. Както по плана от 1969 г., така и по този от 1995 г. регулационните граници съвпадат с имотните. Установено е, че по части от границата по плана от 1995 г. са налице стари подпорни зидове; такива са налице и в самия поземлен имот пл. № 315. По действащия план от 1995 г. няма заснета материализирана на място граница между имоти пл. №№ 319 и 315, която да съвпада с границата на имоти пл. №№ 197 и 196 по плана от 1969 г. През 2014 г., след частно геодезическо заснемане, възложено от ответницата К. Р. Х., е извършено трасиране и полагане на ограда между съседните имоти по границата от 1995 г. По делото е установено и това, че площите на имотите по плана от 1969 г. приблизително съвпадат с тези по документите за право на собственост на страните, докато по плана от 1995 г. площта на имота на ищците е със 70 кв. м. по-малко, за колкото е исковата претенция: 65 кв. м. се претендират като заснети към имот пл. № 315, в която част делото е висящо пред касационната инстанция, а 5 кв. м. са били предмет на спора между ищците и друга група ответници, които не са обжалвали първоинстанционното решение и в тази част то е влязло в сила.
Ответниците са въвели правопрекратяващо възражение за придобиване на спорната част по давност, което съдът в двете инстанции приел за неоснователно, тъй като от събраните по делото писмени и гласни доказателства не е установен нито един от двата елемента на давностното владение през период, по-дълъг от две до четири години – фактическата власт е установена едва през 2014 г., когато една от ответниците разчистила и оградила мястото, като по този начин е демонстрирала, че го счита за свое.
След като е установено, че по предходния план спорната площ е била част от имота на ищците и не е налице основание за промяна на границата, както същата е отразена на действащия план, и при недоказано възражение на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност, въззивният съд приел, че искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР следва да бъде уважен за площта от 65 кв. м.
В касационната жалба се поддържа касационно отменително основание по чл. 281, т. 2 ГПК, като е развито оплакване, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. В тази връзка в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят следния въпрос, по който да се допусне касационно обжалване: към кой момент се иска установяване на вещните права на ищците. Считат, че по този въпрос въззивното решение противоречи на определение № 662/14.07.2010 г. по гр. д. № 116/2010 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 328/09.01.2013 г. по гр. д. № 756/2011 г. на ВКС, І-во г. о.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че въззивното решение не е недопустимо – порок, който, ако е налице, касационната инстанция е длъжна и служебно да го допусне до касационен контрол съгласно разясненията, дадени в т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Ищците твърдят в исковата молба и в уточняващата молба от 08.09.2015 г. /л. 21 от първоинстанционното дело/, че с дворищнорегулационния план от 1995 г. части от собствения им имот, придобит през 1970 г., се придават към два съседни парцела, но тъй като регулацията не е приложена – няма уреждане на регулационни сметки и ищците владеят имота си по старите граници, съгласно пар. 6 и 8 от ПР на ЗУТ отчуждителното действие на плана е прекратено и за граница следва да се счита тази по предходния план от 1969 г. Поради това отразяването й в плана от 1995 г. се явява вече погрешно и тя следва да се върне в състоянието отпреди това изменение. С молба от 14.09.2015 г. /л. 26/ са поискали установяване на правото на собственост към момента на влизане в сила на плана от 1995 г. По така уточнения петитум на исковата молба е подаден писмен отговор от ответниците /л.л. 51-52/.
С определение № 6256/14.07.2016 г. /л. 283/ първоинстанционният съд, като се позовал на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, според което искът по чл. 54, ал. 2 ЗКИР следва да се разглежда като такъв за установяване правото на собственост към настоящия момент, указал на ищците да приведат петитума на иска в съответствие с мотивите на тълкувателния акт. В изпълнение на това указание с молба от 25.07.2016 г. /л. 298/ ищците поискали да бъдат признати за собственици към датата на подаване на исковата молба. След последвали нови указания /л.л. 308 и 317/ с молби от 16.09.2016 г. и 04.10.2016 г. /л.л. 316 и 319/ ищците поискали да бъдат признати за собственици към датата на подаване на исковата молба на въведената като спорна част от 65 кв. м. и се допусне поправяне на грешката в плана от 1995 г., с който част от собствения им имот е заснета като такава от имота на ответниците. Ответниците са подали писмени отговори във връзка и с тези уточнения /л.л. 307, 330-331/.
Съдът е разгледал въведените от ищците фактически твърдения и на първо място е приел, че планът от 1995 г. не предвижда придаване на части от имота на ищците към парцела на ответниците, поради което и не се е произнесъл по приложението на пар. 8, ал. 1 вр. пар. 6, ал. 2 и 4 от ПЗР на ЗУТ. На следващо място е намерил, че не съществуват фактически и правни основания границата между съседните на страните имоти да бъде заснета в плана от 1995 г. по начин, различен от този, показан в плана от 1969 г., и формирал извод, че е налице грешка в кадастралната основа на плана от 1995 г. Тъй като по делото не са установени правнорелевантни факти, настъпили след този момент – възражението на ответниците да са собственици на основание придобивна давност е прието за недоказано, то следва да се приеме, че съдебното решение установява действителното положение на правото на собственост и към настоящия момент, каквото установяване ищците са поискали с уточнения петитум на исковата молба. Ето защо, като е процедирал по този начин, въззивният съд е отговорил на твърденията на ищците и уточнения петитум на иска им и не може да се приеме, че е налице произнасяне по непредявен иск.
Касаторите представят определение № 662/14.07.2010 г. по гр. д. № 116/2010 г. на ВКС, І-во г. о., постановено в производство по чл. 288 ГПК, и поддържат, че въззивното решение противоречи на този съдебен акт. Определенията в производствата по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК са извън обхвата на практиката, имаща задължителен характер за съдилищата. С тази категория съдебни актове съдът не се произнася по даден правен въпрос, като го разрешава по същество, а преценява дали са налице общите и специални предпоставки за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол. Поради това представеното определение не съставлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Следващият съдебен акт, на който касаторите се позовават, е решение № 328/09.01.2013 г. по гр. д. № 756/2011 г. на ВКС, І-во г. о. То е постановено в производство по чл. 290 ГПК и съставлява задължителна за съдилищата практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С него обаче е дадено разрешение на правен въпрос, различен от поставения от касаторите, а именно: дали успешното провеждане на иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР, сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР, е предпоставка за предявяване на иск по чл. 108 ЗС. Такъв въпрос не стои за разрешаване по настоящото дело, поради което решението не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
Следващият поставен въпрос е: след като в случая липсват придаваеми места от имота на ищците към парцела на ответниците, отреден по плана от 1995 г., може ли да се приеме, че ищците притежават правото на собственост в рамките на имота им, в имотните граници по плана от 1969 г. Поддържа се противоречие с ТР № 3/15.07.1993 г. на ОСГК на ВС, решение № 304/12.07.2010 г. по гр. д. № 263/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, решение № 274/22.04.2003 г. по гр. д. № 185/2002 г. на ВКС, ІV-то г. о. и решение № 86/09.03.1988 г. по гр. д. № 18/1988 г. на ВС, І-во г. о. Касаторите твърдят, че като не е изследвал този твърде съществен за спора и за установяване на правото на собственост въпрос, съдът е допуснал не само съществено процесуално нарушение, но и очевидна неправилност на решението по този род искове- основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК /редакция след изменението съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че доколкото касаторите поддържат противоречие на обжалваното решение със задължителна и незадължителна практика на ВКС и ВС, то основанията, на които поставеният въпрос следва да се разгледа, са по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 2 /в редакция преди изменението с ДВ, бр. 86/27.10.2017 г./, а не очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2, предл. посл. ГПК /в редакция след посоченото изменение/. Така квалифицираните основания не са налице. От прегледа на представената съдебна практика е видно, че разгледаните в нея хипотези са за придадени по дворищнорегулационен план части от един имот към парцел, отреден за друг имот. Хипотезата, пред която страните са изправени, е различна – съдът е приел, че не са налице придаваеми части, а грешката в кадастралния план произлиза от това, че по предходния план спорната площ е била част от имота на ищците и без да е налице основание за промяна на границата между съседните имоти, в действащия план от 1995 г. същата е заснета в границите на имота на ответниците. След като не се разкрива сходство в разгледаните случаи, то не може да се приеме, че въззивното решение противоречи на представената съдебна практика. Съответно – не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Последният въпрос е: съществен и определящ ли е за правото на собственост въпросът за площта на имота, при положение, че в случая спорът е за граници и за приложение на планове.
Касаторите сочат, че площта не е от определящо значение за правото на собственост и ако въззивният съд бил приел представения във въззивното производство н. а. № 55, том І от 1973 г., щял да установи, че от имота на ищците с пл. № 197 по плана от 1969 г. има придаваемо място към друг съседен имот, като регулацията е приложена. От това доказателство е видно, че намаляването на площта се дължи не на неправилно заснемане на границата с имота на касаторите, а на придаваеми места от имота на ищците към други съседни имоти. Според касаторите отказът на въззивния съд да приеме нотариалния акт е съществено процесуално нарушение, което е в разрез със съдебната практика – т. 3 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Основателно се поддържа от касаторите, че според постоянната практика на ВКС първичен индивидуализиращ белег на имота са неговите граници, а не площта му. Площта сама по себе си не може да бъде решаващ индивидуализиращ белег, тъй като тя не може да определи пространственото разположение на имота. Затова при разминаване между действителната и отразената в документа за собственост площ, решаваща е площта, очертана от границите на имота. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика, защото е изследвал разположението на имотите според отразените в плановете граници, а като допълнително съображение в подкрепа на извода за наличие на грешка е изтъкнал и аргумента във връзка с площите на имотите – по плана от 1969 г. те приблизително съвпадат с тези по документите за право на собственост на страните, за разлика от плана от 1995 г., по който площта на имота на ищците е с толкова по-малка, за колкото е исковата претенция. Наред с това не се констатира и твърдяното от касаторите противоречие със задължителната съдебна практика, защото посоченият от тях тълкувателен акт касае друго процесуално действие на въззивния съд – такова по събиране на доказателства, които се събират служебно от съда, като експертиза, оглед, освидетелстване. Отказът да се приеме писмено доказателство, което според въззивния съд е неотносимо към разглеждания спор, тъй като касае имоти на трети лица, не попада в тази категория действия.
В обобщение, не се констатират основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация Д. Д. В. следва да се присъдят разноските за водене на делото в касационната инстанция в размер на 200 лева по договор за правна защита и съдействие № 169141 от 30.01.2018 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 1369 от 09.11.2017 г. по в. гр. д. № 1340/2017 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА К. Г. Х., К. Р. Х. и М. Г. И. да заплатят на Д. Д. В. разноските за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 200 /двеста лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: