О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 331
София,24.04.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на 12.04. две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА МАРИАНА КОСТОВА
при участието на секретаря
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията) Л.Илиева
т.дело № 900 /2011 година
Производството по делото е образувано по реда на чл.288 във вр. с чл.280, ал.1,т.1 ГПК по повод постъпила касационна жалба от Н. А. Н., от [населено място], общ.П., чрез адвокат С. И., с вх.№7032 от 21.07.2011 год. на Плевенския окръжен съд срещу Решение №330 от 17.06.2011 год. по в.гр.д.№430/2011год. на Плевенския окръжен съд, В.О., с което след отмяна на решение от 09.02.2011 год.по гр.д.№4923/2010 год. на Плевенския районен съд, по реда на чл.258 ГПК е отхвърлен предявеният от касатора срещу ЗК [фирма] иск с правно основание чл.208, ал.3 във вр. с чл.183 КЗ за сумата 4 914.82 лв., представляваща неизплатено застрахователно обезщетение за открадната кола на касатора, дължимо по застраховка „Каско”-клауза А, сключена с ответното дружество. Отхвърлен е и аксцесорният иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 214.22 лв. Плевенският окръжен съд е приел, че неправилно районният съд е определил размера на вредата съобразно втората изслушана експертиза, която е извършила оценката на автомобила по неприети от съда доказателства. Възприел е първата експертиза, съобразно дадената от нея оценка в размер на 35 451.11 лв. и след приспадане на дължимата от касатора застрахователна премия, поради надзастраховане, е приел, че с изплатеното от застрахователя застрахователно обезщетение в размер на 35 085 лв. е покрита действително причинената вреда.
Касаторът твърди, че обжалваното решение е недопустимо, защото съдът се е произнесъл извън предмета на въззивната жалба. Евентуално подържа и доводи за неправилност, поради постановяването му в нарушение на чл.269 ГПК, чл.7 и чл.10 ГПК. Подържа основанието за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК, като за твърдяната недопустимостта на обжалваното решение поставя следния правен въпрос „При визиран във въззивната жалба обжалваем интерес, съставляващ присъдената от първоинстанционния съд сума по един от обективно съединените искове, има ли предпоставка съдът да постанови диспозитив за отмяна на отхвърлителната част на първоинстанционното решение, като вместо него да постанови решение, касаещо осъдителната част по двата съединени иска”. По отношение твърдяната неправилност поставя въпроса ”Следва ли въззивният съд да прояви активност с оглед задълженията си по чл.7, ал.1 и чл.10 ГПК да събере соченото от страната, но не събрано според въззивния съд доказателство-заключение за пазарната стойност на автомобила към момента на настъпване на застрахователното събитие- кражба.”
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от страна активно легитимирана за това, срещу решение, подлежащо на касационен контрол/чл.286, ал.1,т.3 във вр. с чл.280, ал.2 ГПК/, поради акцесорност и по отношение на иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД/, поради което е процесуално допустима.
Ответникът по касационната жалба ЗК [фирма] не взема становище по жалбата.
Обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Поставеният правен въпрос по довода за недопустимост на вззивното решение в частта, с която въззивният съд е отменил първоинстанционното решение „в отхвърлителната му част”, не обуславя твърденията на касатора за произнасяне извън предмета на въззивната жалбата на ответника-застраховател. Пределите на проверката, която извършва въззивният съд по твърдяната неправилност на първоинстанционното решение, се определят от посочените във въззивната жалба предмет, страни и пороци на обжалваното решение. Въззивникът-застраховател е посочил, че обжалва първоинстанционното решение изцяло. С оглед липсата на правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение и в отхвърлителната му част, подадената въззивна жалба е допустима само срещу осъдителната му част за сумата от 4 914.82 лв. главница и 214.22 лв. обезщетение за забава, в които предели именно се е произнесъл и въззивният съд. Постановената в началото на диспозитива отмяна за първоинстанционното решение в отхвърлителната част представлява допусната техническа грешка, която не се отразила на крайните изводи на съда, защото със същия диспозитив са отхвърлени исковете с правно основание чл.208 във вр. с чл.183 КЗ и чл.86 ал.1 ЗЗД в уважителната им част. В мотивите си въззивният съд е обсъждал точно неправилното уважаване на исковете от първоинстанционния съд, а не тяхното частично отхвърляне.
Поставеният въпрос за значението на посочения от жалбоподателя обжалваем интерес не обуславя твърдяната недопустимост на въззивното решение. Обжалваемият интерес не определя пределите на проверката, която извършва въззивният съд по сочените от жалбоподателя пороци на обжалваното решение-арг. от чл.269 във вр. с чл.260, т.2 и т.3 ГПК. Жалбата трябва да съдържа означение на обжалваното решение, р.п. обжалваната му част както и указания в какво се състои неговата порочност. Обжалваемият интерес е от значение само за определяне размера на държавната такса- арг. от чл.261, т.4 ГПК във вр. с чл.18, ал.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират съдилищата по ГПК/. Ако съдът приеме, че соченият обжалваем интерес е занижен, може да присъди и допълнителна държавна такса, платима от съответната страна с оглед изхода по делото.
Формулираният от касатора правен въпрос за служебното задължение на съда по чл.7 и чл.10 ГПК да събира доказателства е от значение за изхода на делото, но спрямо него не е налице допълнително подържаното основание за достъп до касация- това по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с приложеното решение №224 от 02.07.2010 г по гр.д.№177/2010 г. на ІІ Г.О., защото именно с него ВКС се е произнесъл, че принципът на служебното начало не включва задължението на съда служебно да събира доказателства. Това е обяснено със съотношението на принципа за служебното начало с принципа на диспозитивното начало, израз на което е правото и задължението на страните да ангажират доказателствата по делото. В посоченото решение ВКС се е произнесъл, че в производството по чл.267 ГПК задълженията на въззивния съд по доказателствените искания на страните се свеждат до произнасянето по тяхната допустимост и относителност- каквито доказателствени искания в случая не са правени. Допълнителна експертиза, която не е възприета от въззивния съд, е допусната именно по искане на кастора-ищец при условията на чл.143, ал.2 ГПК, поради което не са налице нито поискани, но несъбрани от първата инстанция доказателства, нито такива, които да са допуснати, но не са били събрани.
Водим от горното състав на търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №330 от 17.06.2011 год. по в.гр.д.№430/2011год. на Плевенския окръжен съд, В.О
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: