О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 331
София, 31.05.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 23.04.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 256 /2019 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на И. Г. Х. против въззивното решение на Софийски градски съд № 4038 от 20.06.2018 г. по в.гр.д.№ 14846/2017 г., с което е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски районен съд № 153568 от 22. 06.2017 г. по гр.д. № 28266/2019 г. за отхвърляне на предявения от касатора, като ищец, срещу А. К. М. М. от [населено място] осъдителен менителничен иск по чл. 535 ТЗ, вр. чл. 538, ал. 1 ТЗ и чл. 463 ТЗ за сумата от 22 000 лв. по запис на заповед, издаден от последния на 13. 04. 2008 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 01.07.2013 г. до окончателното й изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на материалния закон – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Твърдението на касатора е, че процесният менителничен ефект – валиден и съдържащ всички изискуеми от чл.535 ТЗ реквизити е предявен по предвидения в закона ред на 05.06.2013 г., с което е настъпила и изискуемостта на задължението по ефекта. Предвид абстрактния характер на правните сделки, в които записът на заповед се включва, основанието за задължаване не е елемент от фактическия му състав. Поради това и кредиторът – поемател не е длъжен да доказва съществуване на каузално правоотношение между него и издателя на ценната книга, каквото, не е въвел в процеса, противно на необосновано възприетото от въззивния съд .
В изложение към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава касационно обжалване по приложно поле с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1./” Може ли както първоинстанционният съд, така и въззивната съдебна инстанция да се произнасят по факти и обстоятелства, каквото е доказване на каузалност на правоотношение, без да са наложени подобни твърдения от ищеца и без да са представени доказателства в тази насока?; 2./ „Следва ли да се изискат от съда доказателства за каузалност на правоотношението без въведени подобни твърдения от ищеца?”
При условията на алтернативност жалбоподателят се позовава и на предпоставките на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Ответната страна А. К. М. М. не изразява становище по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на Върховния касационен съд, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационно обжалване , по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт.
За да потвърди отхвърлителното решение на първостепенния съд, решаващият въззивен състав е приел, че процесният запис на заповед, издаден на 13.04.2008 г. за сумата 22 000 лева съдържа всички изискуеми реквизити по чл.535 ТЗ и е редовен от външна страна, но ищецът – кредитор не е доказал, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, изрично въведеното с исковата молба каузално отношение с ответника – издател, послужило като причина за поемане на процесното менителнично задължаване. Изложени са съображения, че изискванията на чл.535 ТЗ към формата и съдържанието на записа на заповед изключват възприемането му и за доказателство относно предхождащи или съпътстващи издаването му каузални правоотношения между издателя и поемателя. Подобна хипотеза – доказване на каузално правоотношение или на предаване на парични средства посредством записа на заповед, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, е единствено възможна, когато менителничният ефект съдържа освен задължителните реквизити по чл.535 ТЗ и други вписвания, които са съответно относими към каузалните правоотношения между издателя и поемателя на ефекта и/или до извършена помежду им размяна на пари. В тези случаи от процесуална гледна точка е допустимо последните да придадат на ценната книга правното значение на пряко писмено доказателство за паралелно каузално правоотношение между страните по абстрактната сделка, но не такъв е разглежданият случай.
С оглед възприетото разрешение и позовавайки се на задължителните разяснения в т. 17 от ТР№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при редовен от външна страна менителничен ефект, каузалното правоотношение по повод или във връзка, с което записът на заповед е издаден, подлежи на изследване само, ако същото е въведено като предмет на делото чрез относително възражение на ответника или от самия ищец – поемател по ефекта, решаващият състав на въззивния съд е счел, че при изричното позоваване на съществуващо каузално правоотношение между страните по абстрактната сделка, породено от договор за заем, което е обективирано в исковата молба(стр.2, ред 1-ви), в тежест на ищцовата страна е да докаже фактите от които вземането й произтича – пораждане на задължението по твърдяното каузално правоотношение, неговата изискуемост и размер, както и функционалната обвързаност на процесната ценна книга с каузалната сделка, което по делото не е изпълнено. Затова и обстоятелството, че в хода на процеса ищецът не е установил с допустимите от ГПК доказателствени средства наличие на валидно заемно правоотношение между страните – необходим елемент от фактическия състав на което е предаване на заемната сума, нито настъпване падежа на задължението за нейното връщането, изпълнението на което издаденият от ответника менителничен ефект да обезпечава, според въззивната инстанция е достатъчно, за да се отхвърли заявената осъдителна искова претенция, като неоснователна.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Съгласно задължителните постановки в т. 1 на ТР № 1/19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК, разрешен в обжалваното въззивно решение този, който включен в предмета на спора, индивидуализиран с основанието и петитума на предявения иск, е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд, а чрез нея и крайния изход на спора. Материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос, с който се обосновава общото основание за достъп до касация трябва да е относим към формирането на решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт, но не и към неговата правилност, към възприемане на фактическата обстановка от състава на въззивната инстанция или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая формулираните от касатора материалноправен и процесуалноправен въпроси са некоректни, предвид съдържанието на исковата молба с изрично въведено от ищеца каузално правоотношение между страните по абстрактната сделка, породено от предоставен на ответника заем в размер на исковата сума през 2011 г., изпълнението на което е обезпечено с издадения от ответника запис на заповед(л.3), който въззивният съд е съобразил и подробно обсъдил. Поради изложеното поставените от жалбоподателя въпроси се явяват хипотетични, без обуславящо значение за крайния изход на делото и не обосновават общото основание за достъп до касация.
Липсата на общо главно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно съображение за недопускане касационната жалба до разглеждане по същество, без да се обсъждат сочените допълнителни критерии за селекция по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, в който смисъл са и задължителните постановки в т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.
Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Ответникът не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК разноски за производството по чл.288 ГПК не се присъждат.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4038 от 20.06.2018 г. по в.гр.д.№ 14846/2017 г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: