О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 331
София, 30.05.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 03.04.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 279 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на В. А. М. от [населено място] против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 190 от 13.10.2017 г., по в.т.д.№ 331/2017 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Добричкия окръжен съд № 66 от 21.04.2017 г., по т.д.№ 264/2016 г. за уважаване на предявения от [фирма], [населено място] срещу касатора, като ответник, положителен установителен иск по чл. 422 ГПК, във вр. с чл.415 ГПК за вземане, произтичащо от договор за ипотечен кредит от 29.10.2008 г. и формирано от сумите: 87 971 77 лв. – главница,17 388.25 лв. договорна лихва за периода 21.04.2014 г. -27. 04. 2016 г., 830.84 лв. –санкционираща лихва за периода 24.03.2016 г. -27.04.2016 г. , предмет на издадената въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК заповед за изпълнение № 578 от03.05.2016 г. и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 1208/2016 г. на Д..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че превръщане на процесния кредит в предсрочно изискуем е надлежно осъществено с волеизявление на Банката -кредитор, щом е достигнало до длъжника, въпреки несъобразяване на посочения от последния административен адрес за кореспонденция.
В депозираното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационно обжалване по приложно поле с обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1.”Задължен ли е въззивният съд да обсъди защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК?”; 2.” Във волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост, трябва ли кредиторът да посочи изрично, коя от уговорените в договора за кредит обективна предпоставка е настъпила, за да се приеме, че е налице надлежно уведомяване на длъжника?”; 3.”Ако обективната предпоставка за превръщане на кредита в предсрочно изискуем е поради неплащане в срок на уговорените погашения, трябва ли във волеизявлението на кредитора да бъде посочено изрично размера на непогасените падежирани вноски и обвързан ли е той от него?”; 4.”Ако в иска по чл.422, ал.1 ГПК не са посочени изрично броя на неплатените вноски с настъпил падеж и техния размер, следва ли съдът служебно да установи осъществяването на обективната предпоставка, даваща право на кредитора да направи кредита предсрочно изискуем?” и 5.” Какво трябва да е съдържанието на уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, за да се приеме,че волеизявлението на кредитора е коректно и може да породи целените правни последици?”
За илюстрация на твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика са посочени: по въпрос № 1 -решение № 76 от 11.05.2016 г., по т.д.№ 3503/2014 г. на ІІ т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, по въпроси № 2,№ 3 и № 4 – т.18 на ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.
Поддържаното по отношение на въпрос № 5 селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е обосновано с отсъствието на установено в закона задължително съдържание на уведомлението на Банката кредитор за превръщане на кредита в предсрочно изискуем и необходимостта съдът да тълкува същото в интерес и на двете страни по договора.
Ответникът по касационната жалба не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложеното и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение на Добричкия окръжен съд, с което по предявен от [фирма] положителен установителен иск е признато за установено вземането и по отношение на В. А. М. в размер на сумите : 87 971 77 лв. – главница,17 388.25 лв. договорна лихва за периода 21.04.2014 г. – 27. 04. 2016 г., 830.84 лв. –санкционираща лихва за периода 24.03.2016 г. -27.04.2016 г. , за което е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 1208/2016 г. на Д. въззивната инстанция е приела за доказано договорното неизпълнение на ответника по валидно сключен между страните на 29.10.2008 г. договор за ипотечен кредит, изразяващо се в забавено плащане на дължимите вноски за повече от 90 дни, след последното извършено погашение на 30.06.2014 г.. Приемайки за безспорно установен в процеса обективния факт на неплащане на задължението въззивният съд е счел, че за Банката – кредитор, по силата на чл.60, ал.2 ЗКИ и чл.20.2 от ОУ, е възникнало субективното потестативно право да обяви кредита за предсрочно изискуем, което е упражнено успешно с отправеното и надлежно връчено на длъжника нейно волеизявление в посочения смисъл. Позовавайки се на липсата на изрично договорен между съконтрахентите начин на уведомяване кредитополучателя за волята на кредитора да обяви предсрочна изискуемост на предоставения кредит решаващият състав на въззивната инстанция е преценил като неоснователно възражението на ответника, че изпратеното от кредитора уведомление № 01-20-07236 на различен от постоянния му административен адрес, посочен в договора, надлежно връчено му на 21.10.2015 г./ по настоящ адрес/ се явява ненадлежно и не поражда целените с него правни последици. Изложени са съображения, че доколкото писмото – уведомление, съдържащо недвусмислената воля на кредитора, че счита целия кредит за предсрочно изискуем, безспорно е достигнало до адресата – кредитополучател, предвид приложените по делото писмени доказателства – обратна разписка, подписана от последния за получател/.34/ и писмо изх.№456/25.01.2016 г./л.35/ на куриерска фирма „Е.” и същото предхожда подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417, т.2 ГПК ,то начинът и адресът, които са използвани за известяване на длъжника се явяват правно ирелевантни. Като лишено от основание в закона е преценено и въведеното след отговора на исковата молба, възражение на ответника за липса на конкретизирани в исковата молба дата на настъпване предсрочната изискуемост на ползвания кредит, броят на падежираните непогасени вноски и лихви и не е предоставен срок за изпълнение. Счетено е, че последното би било от значение само, ако длъжникът същевременно е предприел и действия по установяване размера на дълга и доброволното му погасяване, каквито данни по делото отсъстват.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното въззивно решение позволяват да се приеме, че първият от поставените въпроси, има обуславящо значение за крайния правен резултат и обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация.
Неоснователно е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса за задълженията на въззивната инстанция при постановяване на въззивното решение е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и формирана по реда на чл.290 ГПК практика на касационната инстанция, изразена в служебно известните на настоящия съдебен състав решения, която споделя: № 134/30.12.2013 г., по т.д.№ 34/2013 г. на ІІ т.о.; № 536 /19 . 12. 2012 г., по гр.д.№ 89/2012 г. на І. г.о.; № 37 от 29.03.2012 г., по гр. д. № 241/2011 г. на І г.о.; № 66/05.07.2012 г. , по т.д.№ 376/2011 г.; № 420 /16.02.2016 г. по гр.д. №1633/2015 г. на IV г.о., № 209/10.08.2015 г. по гр.д. № 2796/2013 г. на IV г.о. и др. Същата е в смисъл, че въззивният съд следва да постанови решението си въз основа на приетите за доказани, съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест, правно релевантни факти, като обсъди в тяхната взаимна връзка всички ангажирани по делото относими и допустими доказателства, възраженията и доводите на страните, в очертаните с въззивната жалба предели, с изключение на хипотезите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, или следи служебно за защита интереса на определени частно правни субекти. При решаване на делото въззивният съд следва да изложи свои фактически констатации и правни изводи по разгледания материалноправен спор, които да намерят израз в мотивите на постановения съдебен акт. От съобразителната част на въззивното решение трябва да е ясно какви доказателства, твърдения и доводи на страните по делото е обсъдил , за да приеме за установен или не определен факт, при какви съображения е достигнал до съответните правни заключения. В случая посоченият от касатора процесуалноправен въпрос не е разрешен в отклонение от горецитираната задължителна практика От мотивите на обжалваното въззивно решение, дори и кратки, е видно, че Варненският апелативен съд е изградил самостоятелни фактически и правни изводи по разгледания материалноправен спор, анализирайки събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, съобразно рамките, очертани с въззивната жалба. Единственото твърдяно като необсъдено възражение на настоящия касатор е във вр. с непосочване в исковата молба на броя неплатени вноски с настъпил падеж и техния размер, което заявено след срока по чл.133, ал.1 ГПК въобще не е подлежало на обсъждане. Видно от съдържанието на отговора на исковата молба/ л.57-л.58/ и допълнителния отговор /л.77/ответникът е въвел соченото възражение, но само с оглед съдържанието на оправеното му уведомление за волеизявлението на Банката – кредитор, че обявява кредита за предсрочно изискуем.
Отделен остава въпросът, че според т.18 на ТР № 4/13 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС, на която задължителна практика касаторът се позовава, предмет на делото по установителния иск по чл.422 ГПК е съществуването на заявеното в заповедното производство вземане, основано на представено извлечение от счетоводните книги на Банката- кредитодател, по договор за кредит, предмет на издадената заповед за изпълнение. Поради това и самото възражение, аргументирано с липса на изложение на обстоятелствата, на които се основа искът по см. на чл. 127, ал.1, т.4 ГПК, е лишено от смисъл.
Поставените материалноправни въпроси с № 2,№ 3 и № 4 по естество си са оплаквания срещу направените от въззивния съд фактически и правни изводи. Относими към правилността на атакуваното решение и основанията по чл. 281, т. 3 ГПК същите са ирелевантни за основната предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК и не я обосновават.
Но дори да се възприеме тезата на касатора, че така формулираните материалноправни въпроси имат обуславящо значение за решаващите правни изводи на въззивната инстанция, то предвид задължителните разяснения в т.18 на ТР № 4/13 от 18.06.2014 г. за предмета на делото по установителния иск по чл.422, ал.1 ГПК, с които въззивният съд изцяло се е съобразил, твърдяното отклонение от задължителната съдебна практика отсъства.
Въпрос № 5 също не отговаря на критериите за общата предпоставка за достъп до касация по см. на чл.280, ал.1 ГПК, задължително разяснени в т.1 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК, тъй като е хипотетичен – извън решаващите мотиви на въззивния съд.
Отделено, че по отношение на същия е недоказано и селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с което не се създава право на касационната инстанция да дописва приложимата правна норма, каквото всъщност е искането на касатора, а както е посочено в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е предпоставено от необходимост от било корективното/ изправително/ и тълкуване на същата, било от промяна на създадената при неточното и тълкуване съдебна практика или макар и правилна, тази практика формирана при различни обществено икономически отношения и законодателство, следва да бъде осъвременена, а не такъв е разглежданият случай.
Поради изложеното единствено за пълнота следва да се посочи, че доколкото в действащото законодателство няма правна норма, въвеждаща изисквания за необходимото съдържание на отправеното от Банката кредитор уведомление до длъжника –кредитополучател за обявяване предсрочната изискуемост на кредита, приложение намира общият за договорното право принцип на свободата на договаряне, в който см. е и практиката на ВКС. Според същата при липса на конкретна договорна клауза в посочения смисъл необходимо и достатъчно е в уведомлението до длъжника Банката-кредитор да е изразила ясно волята си, че поради забава в погашенията обявява кредита за предсрочно изискуем, в който смисъл са и съжденията в обжалвания съдебен акт.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски за настоящето производство, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, съдът не присъжда такива.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 190 от 13.10.2017 г., постановено по в.т. д. № 331/2017 г., по описа на с.с.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: