4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 332
София, 18.06. 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 1033/2013 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от Общината [населено място], срещу въззивното решение № 251 от 30.10.2012 г. по в. гр. д. N 530/2012 г. на Хасковския окръжен съд. Касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касация държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 267 от 11.04.2012 г. по гр. д. № 2410/2011 г. на Хасковския районен съд, с което е извършена делба чрез изнасяне на публична продан на недвижим имот, съставляващ сграда със застроена площ 71 кв. м. на два етажа и таван, обозначена в кадастралната карта с два отделни идентификатора, съсобствен между Общината [населено място] с квота 7/12 ид. ч. и държавата с квота 5/12 ид. ч.
Както частта на държавата, така и частта на общината, са частна държавна, съответно частна общинска, собственост.
За да приеме, че единственият способ за ликвидиране на съсобствеността е този по чл. 348 ГПК чрез изнасяне на имота на публична продан, въззивният съд препратил съгласно чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, взел предвид липсата на представени пред въззивната инстанция нови доказателства, които да дават основание за различни изводи и приел за неоснователно искането на ищеца, сега касатор, за поставяне в дял на всеки от съделителите на реална част от имота. Този решаващ извод е обоснован със заключението на техническата експертиза, според която имотът е неподеляем, тъй като санитарното помещение е едно и няма осъществен достъп до втория етаж и тавана, а разделянето на два самостоятелни обекта е свързано със значителни преустройства и с неудобства, по-големи от обикновените.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото е съдът да се произнесе относно разликите в критериите по чл. 39, ал. 2 ЗС: „значителни преустройства” и „без неудобства”, когато се касае за граждани, юридически лица и лица със специален статут – общини, държава, бюджетни организации.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице по следните съображения:
Представеното от касатора определение № 666 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 104/2010 г. на ВКС, І-во г. о., не е съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК, тъй като с него не е допуснато касационно обжалване в производство по чл. 288 ГПК и следователно не е дадено разрешение на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос.
Решение № 1417 от 16.02.2009 г. по гр. д. № 4908/2007 г. на ВКС, IV-то г. о., постановено по реда на пар. 2, ал. 3 от ПЗР на ГПК вр. чл. 218а, ал. 1, б. «а» ГПК /отм./, е за делба между граждани и поставеният от касатора въпрос не е разискван.
Въпросът не е разглеждан и в решение № 368 от 17.01.2011 г. по гр. д. № 851/2009 г. на ВКС, І-во г. о., постановено в производство по чл. 290 ГПК. Сходството с настоящия случай е в това, че на всеки от обектите е даден и регистриран самостоятелен идентификатор по реда на ЗКИР, а различието е, че се касае за етажи в сграда – етажна собственост, изградени по начин за самостоятелно ползване без необходимост от преустройство. В сега разглеждания случай въззивният съд е приел, че, макар в кадастралната карта да са с отделни идентификационни номера, не се касае за самостоятелни обекти, а за възможност да бъдат обособени като такива, но за целта е необходимо извършването на ремонт и преустройство.
Следователно, с представените с изложението съдебни актове не се констатира наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не се констатира наличие и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Съгласно чл. 39, ал. 2 ЗС, чл. 203 ЗУТ и аналогичните й разпоредби на чл. 62, ал. 2 З. /отм./ и чл. 109б ППЗТСУ /отм./, разделянето на един имот на няколко дяла при съдебна делба се извършва, само ако съответните дялове могат да бъдат обособени в самостоятелни обекти без значителни преустройства и без неудобства за съделителите, по-големи от обикновените.
По приложението на тези разпоредби е налице постоянна съдебна практика, включително и по чл. 290 ГПК, която е задължителна за съдилищата – т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Според тази съдебна практика предвидените преустройства на сграда са значителни и създават неудобства, по-големи от обикновените, когато за извършването им съделителите следва да вложат значителни средства -повече от 10-15% от стойността на самия преустройван имот /напр. решение № 826 от 22.11.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, I-во г. о./. Следва да се посочи и това, че се има предвид стойността към момента на извършване на делбата, а не тази, която ще се формира след обособяването на новите обекти. Ето защо ирелевантен е доводът на касатора, че след преустройството цената на всеки обект поотделно ще е равна на сегашната му обща оценка, при което инвестицията за преустройството – 53 285 лева, не може да се тълкува като значителна.
В решение № 233 от 12.05.2010 г. по гр. д. № 1065/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е изяснено, че освен стойността на имота, обема и стойността на необходимото преустройство, във всички случаи в преценката се включва и отчитане на състоянието на имота. Трайната съдебна практика приема и, че преценката за значимостта на преустройството и за характера на неудобствата, които то би създало, се извършва от съда конкретно, с оглед особеностите на конкретния случай и въз основа на установените по всяко дело факти и обстоятелства.
В настоящия случай изводът на съда, че разделянето на допуснатата до делба сграда не може да се извърши без значителни преустройства и без неудобства, по-големи от обикновените, е основан на приетата от съда фактическа обстановка, преценена с оглед установените в практиката критерии и вложеното в тях съдържание.
В тази насока въззивният съд посочил, че за да се приеме делбеният имот за поделяем /да се изпълни проектът за разделяне, изготвен в предходен период – когато страните са били в процедура за доброволна делба/, е необходимо да се извърши основен ремонт на сградата, строена в 1892 г. с подмяна на конструкцията й, да се изпълнят стоманобетонни плочи между етажите, вътрешни стълбища, събаряне на съществуващи тухлени зидове, изграждане на нови носещи и преградни стени, да се обособят санитарни възли за всеки от дяловете, да се изградят нови водопроводна и канализационна инсталации и др. Стойността на преустройството е 53 285 лева, които, отнесени към пазарната цена на обекта – 220 000 лева, са повече от приетото в задължителната съдебна практика, че влагането на средства в размер повече от 10-15 % от стойността на самия преустройван обект, се определя като неудобства, по-големи от обикновените.
Касаторът счита, че разпоредбата на чл. 39, ал. 2 ЗС следва да се тълкува разширително както по отношение качеството на съделителите, така и по отношение характеристиките на делбения имот, както и че е налице съществена разлика във възможностите и целите на производствата пред съда, когато съделителите са граждани и когато те са юридически лица, особено такива на бюджетна издръжка.
Действително, в посочените съдебни актове въпросите за значителност на преустройството и за неудобствата, които то би създало, са обсъждани по дела за делба на имоти, съсобствени между физически лица. Не съществува, обаче, основание установените критерии да бъдат различни в зависимост от съделителите – държава, община или други юридически лица, или граждани, както и от характеристиките на делбения имот. Такова различие не е заложено в закона. То не е защитимо и с доводите на касатора, че в случая субектите са със специален статут – на бюджетна издръжка, и неудобства не биха възникнали за никой от съделителите, защото и двете страни имали ресурс и възможности да планират разходите и да реализират строителството, без това да се отрази особено на капиталовите им разходи. Конкретните финансови възможности на съделителите не са сред критериите, установени от закона и съдебната практика, които служат при формиране на извода дали съответните дялове могат да бъдат обособени в самостоятелни обекти.
Не се налага преосмисляне на критериите и с оглед обстоятелствата, че допуснатият до делба имот е разделен по кадастралната карта на два самостоятелни обекта с отделни идентификационни номера, всеки с лице и административен адрес на отделна улица, че са разположени в пешеходната зона на централната градска част и представляват магазини, а не жилища. Тези характеристики не са достатъчни, за да се приеме наличие на поделяемост, защото е установено, че макар и заснети и обозначени като отделни, обектите не са самостоятелни, а обособяването им като такива не може да стане без значителни преустройства и без неудобства, по-големи от обикновените.
Искането на ответника покасация за присъждане на адвокатско възнаграждение за водене на делото във Върховния касационен съд не може да бъде уважено. Видно от писмения отговор, същият е изготвен от областния управител на Област Х., като липсват данни страната да е защитавана от юрисконсулт /чл. 78, ал. 8 ГПК/.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 251 от 30.10.2012 г. по в. гр. д. N 530/2012 г. на Хасковския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: