О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 332
С. 24.04.2019 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети февруари, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 3619/2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Г. Т., [населено място], подадена от пълномощника му адвокат Е. И., срещу решение №3244 от 23.05.2018 г. по гр. дело №11060/2017 г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено решение № 142931/12.06.2017 г. по гр. д. № 14851/2017 год. на Софийския районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени изцяло исковете по чл. 225, ал. 1 ЗСВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, предявени от касатора срещу Прокуратура на Република България за сумите 48 063.68 лв. и 307.69 лв.
Ответникът по жалбата Прокуратура на Република България, оспорва жалбата.
Въззивният съд е приел, че правото на парично обезщетение е имуществено право, което възниква съгласно разпоредбата на чл. 225 от Закона за съдебната власт при освобождаване от длъжност на съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години стаж на такава длъжност. С влизане в сила на ЗСВ (отм.) следователите преминават от системата на МВР към съдебната система, като съгласно §4, ал. 2 ЗСВ запазват досегашните си права относно категорията на труд, паричните добавки за прослужени години и звания, добиване право на пенсия, както и размера и реда за получаване на обезщетения при прекратяването на трудовия договор. Когато следовател при освобождаването му от системата на МВР е получил предвиденото в чл. 68, ал. 1 ЗМВР от 1991 г. (отм.) еднократно парично обезщетение, определено на база полученото към този момент трудово възнаграждение, то това плащане съставлява обезщетение по смисъла на чл. 139 г. ЗСВ (отм.). При повторно освобождаване на същия магистрат от длъжност в органите на съдебната власт, на него се дължи обезщетение в размер на остатъка до 20 брутни заплати, ако има право на това. Приспада се съответният брой платени брутни заплати, а не сумите по тези заплати, тъй като с получаването им правото да се претендира обезщетение и за тях вече е погасено.
В настоящия случай независимо, че ищецът е бил на длъжност следовател в отдел „Следствен“ при Софийско градско управление на МВР за периода от 12.02.1985 г. до 31.01.1995 г., вкл., а след това при отделянето на отдел Следствен от МВР след 01.02.1995 г. и обособяването му като Национална следствена служба, ищецът е започнал работа в Национална следствена служба до 05.09.2016 г., когато е прекратено правоотношението му по ЗСВ със заповед № РД-08-505/25.08.2016 г., то и в двата посочени периода ищецът е заемал една и съща длъжност „следовател“. Ето защо следва да се приеме, че се касае до „повторно“ освобождаване от длъжност по смисъла на чл. 225, ал. 4 ЗСВ. Независимо от структурното звено, в рамките на което е изпълнявал длъжността „следовател“ – без значение в коя система – на изпълнителната или на съдебната власт, касае се до една и съща длъжност, с идентични функции, която в различни времеви периоди се е намирала в зависимост от законодателните промени в различни държавни структури, тъй като водещото са функциите на длъжността, а не системата в която структурно е разположена следствената служба. Видно от заповед № МЗ 33/09.01.1995 г. издадена на основание чл. 66, ал. 1 , т. 5 от ЗМВР, § 4 и § 5 от ПЗР на ЗСВ и разпореждане на МС № 72/13.09.1994 г., поради обособяване на Националната следствена служба като самостоятелно юридическо лице в съдебната власт, са уволнени от МВР, поради съкращаване в щата, офицерския и сержантския състав от следователи и помощник-следователи, считано от 01.02.1995 г., като на уволнения състав от следователи и помощник-следователи е разпредено да се изплати еднократно парично обезщетение. Обстоятелството, че ищецът е имал присвоено звание се обуславя от характера на структурата, в която той е изпълнявал задълженията си на следовател, но по никакъв начин не обуславя извода, че заплатеното обезщетение не е в качеството му на изпълняващ длъжността „следовател“, което обстоятелство е изрично посочено в точка 2 на цитираната заповед. По делото не е спорно, че на ищеца са му заплатени 8 брутни заплати, докато в чл. 68, ал. 1 от ЗМВР /отм./ при уволнение по чл. 66, ал. 1, т. 1 – 5 ЗМВР /отм./, в редакцията относима за процесния период, се предвижда изплащане еднократно парично обезщетение съобразно прослуженото време, като към 01.02.1995 г. ищецът е имал над 22 г. на различни длъжности в системата на МВР, т. е. заплатеното обезщетение не е за цялото прослужено време в системата на МВР, а единствено за времето, през което ищецът е заемал длъжността „следовател“. Към момента на освобождаването му от длъжност за него е възникнало право на парично обезщетение, в размер на разликата между новото обезщетение и вече получено такова при предходното освобождаване от такава длъжност, визирано в разпоредбата на чл. 225, ал. 4 вр. ал. 1 ЗСВ. От представените по делото доказателства е безспорно установено, че ищецът към 05.09.2016 г. е имал достатъчно прослужени години на длъжността „следовател“, които да обусловят обезщетение в пълния размер от 20 брутни трудови възнаграждения. В същото време при отчитане еднократността на дължимото обезщетение и обстоятелството, че за прослужените години като следовател вече е получил обезщетение в размер на 8 брутни месечни възнаграждения, от дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ следва да се приспадне обезщетението вече полученото при предишното освобождаване, съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 4 ЗСВ. В случая не е налице хипотезата на чл. 123 КТ. Тя няма приложение, тъй като при нея правоотношението не се прекратява, а по делото безспорно е установено, че със заповед № МЗ 33/09.01.1995 г. ищецът е уволнен от МВР, поради съкращаване в щата, офицерския и сержантския състав от следователи и помощник-следователи, считано от 01.02.1995 г., за което обстоятелство същият е получил и обезщетение в размер на 8 брутни заплати, поради което не може да се приеме твърдението, че липсвало предходно освобождаване от длъжността, както и за приложението на чл. 123 КТ.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси за допускане на касационно обжалване: на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – за задължението на съда да обсъди всички доказателсства по делото и доводите на страните и на основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – 1/може ли съдът да приеме обратно действие на закон без това да е вписано в самия закон; 2/ може ли стаж на офицер по ЗМВР да се приравнява на стаж на магистрат; 3/ има ли предходно прекратяване на правоотношението за работа като следовател към МВР и ако обезщетението е изплатено на офицерите от изпълнителната власт, може ли то да се приспада от обезщетение за магистрати, основанието за което е възникнало три години по-късно; 4/ след като няма решение на ВСС за намаляване на обезщетението по чл.225, ал.1 ЗСВ, дължи ли се същото в пълен размер; 5/ правилен ли е отказът на съда да приеме доказателства за размера на заплатеното обезщетение на други следователи с аналогичен стаж. Изложени са и твърдения за очевидна неправилност на обжалваното решение поради неправилно прилагане на законодателсктвото към 1995 г. и към настоящия момент.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на решение №3244 от 23.05.2018 г. по гр. дело №11060/2017 г. на Софийския градски съд.
Повдигнатите въпроси с изключение на първия са неотносими. По първия въпрос обаче въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика, включително и посочената от касатора, според която съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивните жалби оплаквания, той следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 2013 г. по тълк.д. № 1 от 2013 г. ОСГТК ВКС; решение по гр. д. № 761/2010 г. ІV г.о. ВКС; решение по гр. д. № 4744/2010 г., І г.о. ВКС; решение № 553 от 27.06.2013 г. по гр. д. № 196/2012 г., IV г.о. ВКС; решение № 65 от 30.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 1656/2013 г., II т. о. ВКС; решение № 101 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 853/2016 г., II г.о. ВКС; решение № 214 от 15.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 112/2016 г., IV г. о. ВКС; решение № 112 от 2.05.2017 г. по гр. д. № 3356/2016 г., IV г. ВКС и други съдебни актове постановени по реда на чл. 290 ГПК. Останалите въпроси са неотносими, защото въззивният съд е съобразил характерните особености на действието на материалноправните норми във времето. Материалноправната норма урежда фактическия състав, осъществил се по време на действието и, като породените правни последици се запазват и при действието на новата, различна правна норма, освен ако в новия закон е изрично уредено обратно действие на новата правна норма. При отчитане еднократността на дължимото обезщетение по чл.225 ЗСВ и обстоятелството, че прослужените години като следовател се включват като такива в органите на съдебната власт следва, че при повторно освобождаване от съдебната система се дължи разликата за допълнително прослужените след първото освобождаване години.
Неоснователни са и твърденията на касатора за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК /очевидна неправилност/ на обжалваното решение. Няма никаква доводи, защо обжалваното решение е очевидно неправилно. Без аргументирано изложение от страна на касатора на конкретни пороци, които обуславят извод за твърде голяма степен на възможност твърдяната неправилност на въззивното решение действително да е налице, не може да се допусни касационно обжалване на това основание.
Съобразно изхода на спора на ответника по касационната жалба трябва да се присъдят 100 лв. деловодни разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІII г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №3244 от 23.05.2018 г. по гр. дело №11060/2017 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА Т. Г. Т., [населено място], да заплати на Прокуратура на Република България, [населено място], 100 лв. деловодни разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.