О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 332
гр. София, 25.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 505/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. С. и Е. П. Д., със съдебен адрес [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат П. И., срещу въззивно решение № 1634 от 09.10.2018 г. по гр. д. № 1382/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна. Поддържат се оплаквания, че решението е очевидно неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано с оглед събраните по делото доказателства.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочат противоречие с ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г., ОСГК, ВКС, решение № 159 от 01.07.2016 г. по гр. д. № 4614/2015 г., ВКС, І г. о., решение № 70 от 20.06.2016 г. по гр. д. № 6305/2015 г., ВКС, ІІ г. о. Излагат твърдения, че ищецът многократно е изменял петитума на иска си, а предходните инстанции са се произнесли по непредявен иск /решение № 121 от 22.10.2018 г. по гр. д. № 4368/2017 г., ВКС, І г. о./. Ищецът никога не е бил владелец на процесните реални части, тъй като давност за същите, доколкото са били част от дворищнорегулационен парцел, т. е. при забраната по чл. 59 ЗТСУ /отм./, би могла да тече едва от 2001 г. По предявения иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР ищецът не е доказал правото си на собственост върху спорната площ към минал момент – одобряването на кадастралния план, не е конкретизирал и площта на тази реална част. Правилно е заснета и отразена имотната граница между ПИ с идентификатор № **** и ПИ с идентификатори № **** и № **** и нанесена вътрешната регулационна разделителна линия между имотите на касаторите и имота на ищеца /ответник по касация/ по регулационната граница, съответстваща на действителния обем на правото на собственост на всяка от страните. Касаторите поддържат и наличие на очевидна неправилност на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.
Ответникът по касация – Ф. С. Т., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат К. Д., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на направените в настоящето производство разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 537 от 12.12.2018 г. по гр. д. № 16087/2016 г. по описа на Районен съд – Варна, с което е прието за установено в отношенията между Ф. С. Т. и Е. П. Д., че Ф. С. Т. е собственик на реална част от имот с идентификатор по КК № ****, принадлежаща към имот с идентификатор по КК № ****, находящи се в [населено място], общ. В., обл. В., при описани съседи, заключена между точки А, Б, Г и Д на приложената на л. 110 от делото скица, съотнесена към комбинирана скица № 1 към заключението на вещото лице по т. А, Б, Ж и З, която приподписана от съда е неразделна част от решението, както и че към момента на изготвянето, одобрението и влизането в сила на КК на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-10/30.01.2015 г. на Изпълнителния директор на АГКК е допусната грешка при заснемането на границата между имот с идентификатор по КК № **** и имот с идентификатор по КК № 35211.501.62, като процесната част неправилно е заснета в очертанията на имот с идентификатор по КК № ****, на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР; прието е за установено в отношенията между Ф. С. Т. и С. П. С. и Е. П. Д., че Ф. С. Т. е собственик на реална част от имот с идентификатор по КК № ****, принадлежаща към имот с идентификатор по КК № ****, находящи се в [населено място], общ. арна, обл. В., заключена между точки Б, В, Д и Е на приложената на л.110 от делото скица, както и че към момента на изготвянето, одобрението и влизането в сила на КК на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-10/30.01.2015 г. на Изпълнителния директор на АГКК е допусната грешка при заснемането на границата между имот с идентификатор № **** и имот с идентификатор № ****, като процесната част неправилно е заснета в очертанията на имот с идентификатор по КК № ****, на основание чл. 54, ал. 2 КИР. Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът на Ф. Т. срещу Е. Д. за установяване в отношенията между страните, че Т. е собственик на реална част от имот с идентификатор № ****, заключена между точки Г, Д, Ж и З на скица на л. 110, както и в частта, с която е отхвърлен искът на Ф. Т. срещу Е. Д. и С. С. за установяване в отношенията между страните, че Т. е собственик на реална част от имот с идентификатор № ****, заключена между точки Д, Е, З и И на скица на л. 110, не е обжалвано и е влязло в сила.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че с договор за дарение от 05.03.1996 г., обективиран в нотариален акт № 114/1996 г., ищецът Ф. Т. е придобил собствеността върху дворно място с площ от 650 кв. м., находящо се в [населено място], В., представляващо парцел **** в кв. **** по плана на селото. С договор за дарение от 09.10.1997 г., обективиран в нотариален акт № 162/1997 г., ответниците са придобили 1/3 ид. част от недвижим имот: дворно място с площ от 1366 кв. м., находящо се в [населено място], В., представляващо парцели **** с площ от 746 кв. м. и **** с площ от 656 кв. м. и двата в кв. 11 по плана на селото, ведно с изградената в парцел **** двуетажна масивна жилищна сграда. С нотариален акт № 152/28.12.2011 г. същите са признати за собственици при равни квоти на следния придобит по наследство и дарение имот: УПИ № **** с площ от 715 кв. м. в кв. 11 по плана на [населено място], ведно с намиращата се в имота полумасивна къща в северната част на двора. С договор за доброволна делба от 28.12.2011 г. Е. Д. е получила в дял УПИ № **** с площ от 730 кв. м. Понастоящем УПИ **** с нов идентификатор № **** е съсобствен на Е. Д. и С. С., а УПИ **** с нов идентификатор № **** е собствен на Е. Д.. Двата имота са разположени по южната граница на имота на ищеца – УПИ ****, кв. 11, с нов идентификатор № **** с площ от 650 кв. м.
Съгласно първия регулационен план от 1931 г. имотът на ищеца попада в южната част на парцел IV в кв. 11, с площ от 1287 кв. м. По РП от 1967 г. регулационната граница между имотите на страните съвпада с границата по КП/1962 г., регулацията е била приложена. Съществена разлика се появява в отразяването на южната граница на процесния имот чрез изтеглянето й на север по РП/1992 г., изработен въз основа на КП/1989 г., която разлика е пренесена и в КК. Въз основа на заключението на вещото лице съдът е приел, че не е налице придаване или отнемане по регулация на части от процесните имоти. Материализираната на място граница, която представлява калкан на постройка в имот **** и ограда от телена мрежа с бетонни колчета, не съвпада с границата на имота по РП/1931 г., нито с границата по действащата КК. Действителната граница между имота на Ф. Т. и тези на ответниците съвпада с регулационната по плана, одобрен през 1931 г., съвпадаща с границата по КП/1962 г. и РП/1967 г. Не е установено основание за изменение на тази граница, поради което следва да се приеме, че е налице грешка при отразяване на южната граница на имота на ищеца в КП/1989 г., послужил за основа на РП/1992 г., съвпадаща с КК, като правата на последния се разпростират до регулационната линия по РП/1931 г., но не и на юг от нея, допирателно до изградените в имота на ответниците постройка и съществуващата на място ограда от телена мрежа с бетонни колове.
Настоящият състав на ВКС, II г. о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите не са формулирани конкретни материалноправни или процесуалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК с обуславящо значение за решаващите изводи на съда и предопределили изхода на делото, произнасянето по които да противоречи на цитираната практика на ВКС в хипотезата на соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наведените доводи за неправилност на решението и необоснованост на изводите на въззивния съд представляват касационни оплаквания, които не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, или да обусловят самостоятелно допускане до касационно обжалване на решението по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърденията на касаторите не покриват и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
По доводите за недопустимост на въззивното решение поради неяснота на основанието, на което се претендира собствеността и липсата на конкретизация на границите на процесните реални части, следва да се посочи, че последните са конкретизирани от ищеца, вкл. с приложените по делото скици с означение на имотите на страните и материализираната на място граница, и със заключенията на съдебно – техническите експертизи. Претенцията е в достатъчна степен индивидуализирана чрез посочване на спорния предмет, както и в какво се състои искането, обосновано е неправилното заснемане и отразяване на границите на притежавания от ищеца недвижим имот, съответно погрешното заснемане и включване на спорните реални части към съседните имоти на ответниците. Не е налице произнасяне по непредявен иск, в какъвто смисъл са изложените от касаторите оплаквания. Решаващият извод на въззивния съд, че ищецът е доказал правото си на собственост по отношение на процесните реални части на придобивно основание – дарение от 1996 г., е направен след цялостна преценка на събраните по делото доказателства и проследяване заснемането на имотите по предходните регулационни планове. При приетото за доказано деривативно придобивно основание за правата на ищеца, произнасянето на въззивния съд и по възражението за придобивна давност не е било необходимо, поради което отхвърлянето на това възражение не рефлектира върху извода за основателност на предявените установителни искове, съответно върху правилността или допустимостта на въззивното решение.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателите следва да заплатят на адвокат К. Д. разноски за оказаната безплатна правна помощ на Ф. С. Т., [населено място], в размер на сумата от 500 лв. /петстотин лева/. Деловодни разноски на ответника по касационната жалба Ф. С. Т. за настоящето производство не следва да се присъждат, тъй като липсват доказателства такива да са извършени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1634 от 09.10.2018 г. по в. гр. д. № 1382/2018 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
ОСЪЖДА Е. П. Д. и С. П. С., [населено място], със съдебен адрес [населено място], да заплатят на адвокат К. Д. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 500 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: