5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№332
гр. София, 27.04.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на първи декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 105 по описа за 2015г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу решение № 788 от 29.07.2014г. по в.т.д. № 959/2014г. на Варненски окръжен съд, ТО, с което е потвърдено решение № 1104 от 06.03.2014г. по гр.д. № 6012/2012г. на Варненски районен съд, X. състав. С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено, че касаторът [фирма] дължи на [фирма] сумата 11 780,40 лева с ДДС, представляваща неплатено задължение по договор № 12 от 15.06.2009г. за оценка на съответствие на инвестиционните проекти със съществените изисквания към строежите, за което е издадена фактура № 93 от 01.07.2009г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на заявлението в съда – 05.03.2012г. до окончателното й изплащане, както и сумата 3 323,57 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата 11 780,40 лева за периода 01.07.2009г. – 01.03.2012г., за които суми е издадена заповед за изпълнение № 1372 от 06.03.2012г. по ч.гр.д. № 2867/2012г. на В., на основание чл.422 ГПК.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на закона, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа, че между страните действително е бил сключен договор за оценка на съответствието на инвестиционните проекти със съществени изисквания към строежите, но този договор не е бил датиран от страните, тъй като е било договорено, че ще бъде датиран след действителното начало на изпълнение по него. Твърди, че датата на договора е добавена саморъчно от неизвестни за него лица и в неизвестен момент, поради което поддържа, че документът е антидатиран и датата 15.06.2013г. е написана единствено с цел ищецът да се облагодетелства неправомерно. Поддържа още, че въззивният съд неправилно е приел за възникнало задължение за касатора да заплати възнаграждение по договора, без да са представени доказателства за изпълнение на възложената работа и за приемането й. Твърди, че при липса на изпълнение от ищеца на възложената му по договорите за изработка от 15.06.2009г. работа, изразяваща се в оценка на съответствие на инвестиционните проекти със съществените изисквания към строежите, а именно не е изработена оценка по част „ВОД”, „Пожарна безопасност”, „Озеленяване”, П., то липсва и задължение за него като възложител да заплати възнаграждение за това, поради което предявеният иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Представя изложение по чл.284, ал.3 ГПК, в което излага твърдения за наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и другите съдилища по следните материалноправни въпроси:
1. Как следва да се квалифицира консултантският договор /предмет на спора/ – като договор за поръчка или като договор за изработка, респективно как следва да се квалифицира подаденият иск, уважен от въззивния съд? По този въпрос се позовава на противоречие с решение № 71 от 03.06.2009г. по т.д. № 767/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 5 от 15.03.2010г. по т.д. № 390/2009г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 12 от 31.05.2013г. по т.д. № 239/2012г. на ВКС, ТК, I т.о.;
2. Следва ли извършената работа по процесния договор да бъде приета, за да бъде ангажирана материалната отговорност на възложителя? По този въпрос твърди противоречие на въззивното решение с решение № 4627 от 29.11.2013г. по гр.д. № 7199/2012г. на Пловдивски районен съд;
3. Фактурата като частен свидетелстващ документ предвид липсата на подпис за получател от лице, което е отговорно да оформи съответната стопанска операция, представлява ли годно доказателство за извършени фактически действия по получаване и приемане на стоките и може ли да бъде годно доказателство за облигационна обвързаност между страните по силата на неформални договори за търговски продажби? Поддържа противоречие на изводите на въззивния съд по този въпрос с определение № 306 от 13.05.2011г. по т.д. № 963/2010г. на ВКС/.
Ответникът по касация [фирма], [населено място] не представя отговор на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд, след като е обсъдил събраните по делото доказателства, е приел за установено сключването на процесния договор № 12 от 15.06.2009г., като е изложил съображения, че това обстоятелство е прието за безспорно между страните с изготвения от първоинстанционния съд доклад на предявените искове. Приел е, че съобразно уговореното в чл.2 от договора във връзка с Приложение № 1 към него, договореното възнаграждение следва да бъде изплатено на две вноски: 9 817 лева без ДДС – до седем дни след подписване на договора и 9 818 лева без ДДС – преди внасяне на документите за разрешение за строеж. Счел е за недоказано твърдението на ответника, че договорът не е сключен на датата, която е посочена в него. Приел е въз основа на събраните по делото доказателства, че ищецът в качеството му на възложител е изправна страна по договора, тъй като е започнал изпълнението – извършил е оценка за съответствие на изисквания, поради което направеното от ответника възражение за липса на действия по изпълнение на уговореното е неоснователно. По тези съображения и като е взел предвид уговореното от страните в приложение № 1 към договора е приел, че за възложителя – ответник е възникнало задължението за заплащане на първата част от възнаграждението в размер на 11 780,40 лева с ДДС в седмодневен срок от подписване на договора, а именно до 22.06.2009г., като след посочената дата ответникът е изпаднал в забава. Въззивният съд е изложил съображения, че липсата на счетоводно отразяване на процесната фактура № 93 от 01.07.2009г. в счетоводството на ответника-възложител не може да обоснове извод за липса на дължимост на процесната сума, тъй като основанието, от което същата произтича, е сключеният между страните договор. С оглед на това е посочил, че в случая не се касае за извършени действия без представителна власт, които да обосновават извод за приложение на разпоредбата на чл.301 ТЗ.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивното решение.
Първият материалноправен въпрос относно квалификацията на предявения иск с оглед сключения между страните договор е важен за делото, но не е разрешен от въззивния съд в отклонение от постоянната съдебна практика. Съгласно решение № 12 от 31.05.2013г. по т.д. № 239/12г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 5 от 15.03.2010г. по т.д. № 390/2009г. на ВКС, ТК, I т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, договорът за консултантски услуги е вид на договора за изработка, имащ за предмет престиране и на умствен труд. Въззивният съд не е отрекъл, че сключеният между страните договор има характера на договор за изработка. За да достигне до крайния си извод за дължимост на претендираната сума е приел, че ищецът в качеството му на възложител е изправна страна по договора, тъй като е започнал изпълнението – извършил е оценка за съответствие на предоставените му проекти с изискванията, както и е съобразил договорения от страните в чл.2 вр. Приложение 1 срок за плащане на аванса в размер на 9 817 лева без ДДС. Следователно въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика по формулирания от касатора материалноправен въпрос.
Вторият материалноправен въпрос, отнасящ се до необходимостта от приемане на работата от възложителя за възникване на задължението му за заплащане на възнаграждение, е разрешен от въззивния съд с оглед конкретните факти по делото – с оглед твърдените в исковата молба правопораждащи факти и клаузите на сключения между страните договор. Предмет на предявения иск е вземането на ищеца в размер на 11 780,40 лева с ДДС, представляващо аванс по сключения между страните договор, дължим от ответника като възложител в срок до 7 дни от подписването му. При произнасянето си по иска въззивният съд е съобразил конкретните уговорки между страните, включени в договора им, с оглед на което е приел, че при наличие на сключен договор, започнало изпълнение на договора от страна на изпълнителя ищец и настъпил падеж на задължението на ответника – възложител за заплащане на договорения аванс в размер, равняващ се на претендираната сума, предявеният иск е основателен. По този начин въззивният съд не се е отклонил от постоянната съдебна практика, съгласно която задължението за заплащане на възнаграждение по договор за изработка възниква при приемане на работата от възложителя, а даденото от него разрешение и обусловено от конкретните факти по делото, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като касаторът не е представил влезли в сила решения на други съдилища, в които поставеният въпрос се разрешава противоречиво.
Формулираният трети материалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като няма връзка с решаващите изводи на въззивния съд. Съдът не е излагал съображения, че едностранно съставена и неподписана от ответника фактура може да бъде доказателство за получаване и приемане на стоката, а е приел, че задължението на ответника следва от подписания между страните договор, като липсата на осчетоводяване от ответника на едностранно съставената от ищеца фактура не може да обоснове извод за недължимост на сумата. Поради това формулираният въпрос не е обуславящ решаващите изводи на въззивния съд и какъвто и отговор да се даде, това няма да се отрази на крайния изход на спора.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника разноски не следва да се присъждат, тъй като такова искане не е направено.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 788 от 29.07.2014г. по в.т.д. № 959/2014г. на Варненски окръжен съд, ТО.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: