О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 332
гр. София, 31.05.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на втори април, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2605 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
С решение №116 от 14.06.2018 г. по в.т.д.№37/2018 г. на АС Велико е потвърдено решение №231 от 16.06.2017 г. по т.д.№40/2014 г. на ОС Велико Търново в частта, с която са отхвърлени предявени от синдика на „Чикита” ЕООД против „Райфайзен лизинг България” ЕООД, „Чикита” ЕООД, И. Л. И. искове, с които на основание чл.26, ал.1, пр. първо и второ, ал.2, пр. пето от ЗЗД се претендира да се приеме за установено спрямо ответниците и кредиторите на несъстоятелното дружество нищожността на Договор за заем от 01.08.2011 г. със страни: „Чикита” ЕООД и И. Л. И.; нареждане от „Чикита” ЕООД до „Райфайзен лизинг България” ЕООД за плащане на цената по нотариален акт №124, том I, регистър №2814, н.д.№96/2011 г., нотариален акт №125, том I, регистър №2824, н.д.№97/2011 г. и по договор за продажба на оборудване от 25.08.2011 г. След частична отмяна на решение №231 от 16.06.2017 г. по т.д.№40/2014 г. на ОС Велико Търново, са отхвърлени: предявените от синдика на „Чикита” ЕООД против „Райфайзен лизинг България” ЕООД, „Чикита” ЕООД и И. Л. И. искове по чл.647, ал.1, т.6 от ТЗ за обявяване за недействително спрямо кредиторите на несъстоятелността по т.д.№45/2012 г. на ОС Велико Търново на нареждане от „Чикита” ЕООД до „Райфайзен лизинг България” ЕООД за плащане на сумата 4 030 037.64 евро – част от цената по нотариален акт №124, том I, регистър №2814, н.д.№96/2011 г., нотариален акт №125, том I, регистър №2824, н.д.№97/2011 г. и по договор за продажба на оборудване от 25.08.2011 г., по личната сметка на И. Л. И.; предявените от „Чикита” ЕООД, представлявано от синдика против „Райфайзен лизинг България” ЕООД искове по чл.648 от ТЗ, вр. чл.79, ал.1, пр. първо от ЗЗД, вр. чл.327 от ТЗ за сумата 4 030 037.64 евро – част от цената по нотариален акт №124, том I, регистър №2814, н.д.№96/2011 г., нотариален акт №125, том I, регистър №2824, н.д.№97/2011 г. и по договор за продажба на оборудване от 25.08.2011 г. и по чл.648 от ТЗ, вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата 1 077 484.97 евро – мораторна лихва върху първото вземане за времето от 29.08.2011 г. до 08.04.2014 г. На основание чл.647, ал.1, т.6 от ТЗ е обявен за недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Чикита” ЕООД договор за заем, подписан на 01.08.2011 г. между „Лачита” ЕООД („Чикита” ЕООД) и И. Л. И., във връзка с който сумата от 4 030 037.55 евро по нареждане на „Лачита” ЕООД е преведена по сметка на И. Л. И. от „Райфайзен лизинг България” ЕООД на 29.08.2011 г. и на основание чл.648 от ТЗ, вр. чл.55, ал.1, пр. трето от ЗЗД, И. Л. И. е осъден да заплати на „Чикита” ЕООД, представлявано от синдика, сумата от 4 030 037.64 евро, получена въз основа на Договор за заем от 01.08.2011 г., ведно със законната лихва от 09.04.2014 година до нейното окончателно изплащане, като е отхвърлен предявеният от „Чикита” ЕООД, представлявано от синдика против И. Л. И. иск по чл.648 от ТЗ, вр. чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата 1 077 484.97 евро, лихва за забава върху сумата 4 030 037.64 евро за времето от датата на недействителното плащане – 29.08.2011 г. до датата на предявяване на исковата молба.
Срещу решението в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените срещу „Райфайзен лизинг България” ЕООД искове и са уважени исковете срещу И. Л. И. е постъпила касационна жалба от И. Л. И.. В жалбата се излагат съображения, че решението в осъдителната част е недопустимо, тъй като иск по чл.55 от ЗЗД срещу касатора не е бил предявен, като се поддържа, че в останалата част решението е очевидно неправилно. Общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. Налице ли е сключен договор за заем при положение, че не е извършено предаване на заеманата сума или други заместими вещи. 2. От кой момент се счита сключен договорът за заем – от момента на съглашението за сключването му или от момента на предаване на заетата сума или другите заместими вещи в собственост на заемателя. 3. Който плаща зле, следва ли да плати отново или следва да бъде осъдено третото лице, получило плащане без основание. 4. Допустимо ли е плащане по други правоотношения, при условие, че страните ясно са уговорили начина на плащане по договорите между тях и не са налице условията по чл.75, ал.2 от ЗЗД. 5. Допустимо ли е такова плащане да се счита за точно изпълнение от страна на длъжника по сделката. 6. Допустимо ли е купувачът по дадена сделка да извърши плащане по други правоотношения между продавачите, които са извън договорения ред и начин на плащане по нотариалните актове, договора за продажба на оборудване и извън споразумението от 25.08.11 г., сключени между продавач и купувач по сделките. Извършването на такова плащане заобикаля ли закона, при положение, че е извършено след обявената първоначална дата на несъстоятелността на дружеството-продавач. Извършено избирателно плащане към един от кредиторите заобикаля ли регламентирания ред и начин на удовлетворяване на кредиторите по чл.722 от ТЗ, съответно – уврежда ли всички останали кредитори на несъстоятелността. 7. Специален ли е искът по чл.647, ал.1, т.6 от ТЗ по отношение иска по чл.135 от ЗЗД и взаимоизключващи се ли са те. 8. С оглед приложимостта на разпоредбата на чл.647, ал.1, т.6 от ТЗ, следва ли да се доказва реално настъпила увреда за кредиторите по несъстоятелността. 9. Допустимо ли е съединяване при условията на евентуалност на непредявен иск по чл.55, ал.1, пр.2 от ЗЗД и следва ли този иск да бъде предявен отделно и самостоятелно или съдът може да се произнесе по него служебно, по свой почин и преценка. 10. Кои и какви доказателства са достатъчни, за да признае съдът една или множество сделки за симулативни, при положение, че една от страните е заявила симулативността на сделката и по делото са събрани достатъчно доказателства, че само един кредитор е облагодетелстван от сделката, а всички останали са увредени.
Ответникът по касация „Райфайзен лизинг България” ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Останалите ответници не заявяват становище по жалбата.
Срещу решението е постъпила касационна жалба от синдика на „Чикита” ЕООД и от посоченото дружество, представлявано от синдика. Поддържа се, че решението е частично недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по исковете по чл.646 и 647 от ТЗ, без да се произнесе по инцидентите искове за нищожност на плащането, евентуално неправилно в посочената и в останалата обжалвана част, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. След като първоинстанционният съд не се е произнесъл по предявен иск и във въззивната жалба ищецът изрично е заявил, че поддържа доводите си във връзка с този иск, следва ли въззивният съд да приеме, че е налице искане за допълване на първоинстанционното решение и длъжен ли е да изпрати делото на първоинстанционния съд за произнасяне по това искане, съгласно чл.250 от ГПК. 2. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по доводи за нарушаване на императивни материалноправни разпоредби, след като те са поддържани в производството пред него. 3. Кои са правно релевантните факти при искове за установяване на нищожност на сделки, които заобикалят закона и зависят ли те от конкретните обстоятелства по делото. От значение ли са непосредствените, типични за сделките правни резултати или от значение е извършването им, за да бъде постигната друга, по-нататъшна цел, прякото осъществяване, на която би противоречало на закона. При заобикаляне на закона могат ли сделките да бъдат разглеждани отделно една от друга или следва да бъдат обсъдени в съвкупност, с оглед обстоятелството, че нищожна е някоя от сделките, а цялата поредица от тях. Има ли субективен елемент в правно релевантните факти при такива искове и следва ли да бъде обсъден и той от съда в мотивите на решението. 4. Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните от значение за изхода на спора в тяхната съвкупност и да изложи в мотивите си изводи по отношение на тези доказателства, твърдения и възражения. Необсъждането на всички доводи, възражения и доказателства по делото, представлява ли нарушение на разпоредбите на чл.12 и чл.235, ал.2 от ГПК. 5. Нищожни ли са и на какво основание сделки, посредством които един кредитор се е удовлетворил в по-голяма степен от тази, в която би получил удовлетворение на своето вземане в производството по несъстоятелност, с оглед правилата на ТЗ – чл.722 от ТЗ, ако тези сделки са сключени след началната дата на неплатежоспособност на несъстоятелното дружество и страните по сделките, както и лицата в полза на които те са сключени, са знаели за изпадане на длъжника в състояние на неплатежоспособност. 6. Нищожни ли са тези сделки, ако посредством сключването им се изважда ликвидно и изискуемо вземане от патримониума на несъстоятелния длъжник, като по този начин се лишават напълно останалите кредитори да получат удовлетворение на своите вземания, както и се осуетява възможността за оздравителен план. 7. Налице ли е противоречие със закона, заобикаляне на закона или привидност при сключване на договор за заем, по силата на който несъстоятелния длъжник предоставя заем на своя управител и нарежда на трето лице да плати свое задължение вместо несъстоятелния длъжник – на заемателя по договора, ако сделките са сключени след началната дата на неплатежоспособност и страните по сделките, както и лицата, в полза на които те са сключени, са знаели за изпадането на длъжника в състояние на неплатежоспособност. 8. Недействителността на договор за заем в хипотезата на чл.647, ал.1, т.6 от ТЗ води ли до недействителност и на делегацията за плащане по него с делегант несъстоятелния длъжник, ако бенефициерът-делегатар е свързано лице с последния. Спрямо първите четири въпроса се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, а спрямо останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно.
Ответникът по касация „Райфайзен лизинг България” ЕООД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
И. Л. И. не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че „Лачита“ ЕООД е предоставило в заем на И. Л. И. сумата 4 030 037.55 евро, която е преведена по сметка на последния от „Райфайзен лизинг България” ЕООД, дължащо на дружеството-заемодател суми по договори за покупко-продажба на недвижими имоти, по нареждане на „Лачита“ ЕООД (към момента „Чикита“ ЕООД), като е налице реално предаване на сумата – договорът за заем е реален и се счита за сключен, когато заемателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество, а за сключване на договора за заем за потребление е без значение целта, с която се предоставя паричната сума. Посочил е, че с допълнителната искова молба се претендира обявяване за нищожни на договора за заем, на нареждането на „Чикита” ЕООД до „Райфайзен лизинг България” ЕООД за заплащане на И. Л. И. като физическо лице на остатъка от продажната цена съгласно нотариален акт №124, том I, регистър №2814, н.д.№96/2011 г., нотариален акт №125, том I, регистър №2824, н.д.№97/2011 г. и по договор за продажба на оборудване от 25.08.2011 г. и на плащането в размер на 4 030 037.64 евро, извършено на 29.08.2011 г. от „Райфайзен лизинг България” ЕООД, като противоречащи на закона или като извършени в заобикаляне на закона, или поради това, че са привидни. Констатирал е, че първостепенният съд не се е произнесъл по искането за прогласяване нищожността на плащането в размер на 4 030 037.64 евро, но няма данни да е поискано допълване на съдебния акт по реда на чл.250, ал.1 от ГПК. Счел е, че твърденията за нищожност на договора за заем и „нареждането за плащане” се свързват с хипотезата на чл.646, ал.2 от ТЗ, наличието на наложени запори по сметките на „Лачита” ЕООД в „Райфайзенбанк България” ЕАД, висящи изпълнителни дела против „Чикита” ЕООД, наличие на вземания към „Чикита” ЕООД на кредиторите в производството по несъстоятелност за дружеството. Посочил е, че в допълнителната искова молба не са посочени конкретни правни норми, на които да противоречат договорът за заем и „нареждането за плащане”, а и не се доказва такова, като евентуалното наличие на хипотезата на чл.646, ал.2 от Търговския закон при извършено плащане от „Райфайзен лизинг България” ЕООД на „Чикита” ЕООД, плащане от последното на „Райфайзенбанк (България)” ЕАД, наложените запори върху сметки на „Чикита” ЕООД, висящите изпълнителни дела, наличието на изискуеми вземания на държавата, сами по себе си не обосновават нищожност на договора за заем и „нареждането за плащане” на основание чл.26, ал.1, пр.1 и пр.2 от ЗЗД, тъй като страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави (чл.9 от ЗЗД). Изразил е становище, че сделката е сключена при заобикаляне на закона, когато забранена от закона цел се постига с позволени средства; при условие че макар от външна страна правната форма е спазена, целта е чрез нея да се постигне непозволен или забранен от закона резултат, като участниците в сделката следва да имат съзнанието, че с нейното сключване преследват неправомерна цел, обстоятелства, които в случая са останали недоказани от ищеца. Изложил е съображения договорът за заем не е сключен и „нареждането за плащане” не е осъществено в заобикаляне на закона, тъй като чрез тях не се постига забранен от закона резултат – правната последица от договора за заем, с който е свързано „нареждането за плащане”, е предаване от заемодателя в собственост на заемателя на пари, които последният се е задължил да върне на „Лачита” ЕООД (сега „Чикита” ЕООД), а сключването на договор за заем не е забранено от закона и целта, с която се сключва сделката, при условие че не е забранена от закона, е ирелевантна за нейната действителност. Преценката на кого и при какви условия да предостави в заем пари принадлежи на заемодателя по договора, а в действащото законодателство не е регламентирана забрана за задължено лице да се разпорежда със своето имущество.
Посочил е, че съгласно чл.26, ал.2, пр.5 от ЗЗД привидните договори са нищожни, а разпоредбата следва да се тълкува във връзка с чл.17 от ЗЗД, като привидността на сделката е обусловена от уговорка между страните, с която те прикриват действителната си воля чрез сключване на съглашение за пред трети лица. Съгласието може да се изразява в липса на воля договорът да породи правни последици – абсолютна симулация, или да породи правни последици, различни от тези, които са външно изявени – относителна симулация. Установил е, че в допълнителната искова молба се излагат твърдения, че ответниците не са искали настъпването на правните последици на привидните сделки – договора за заем и „нареждането за плащане”, нито плащането на суми на И. Л. И., а единствената цел е била платената сума да послужи за погасяване на задължението на „Чикита” ЕООД към „Райфайзенбанк България” ЕАД и предпочтително удовлетворяване на последното дружество пред останалите кредитори на несъстоятелния длъжник, което е прикритият и неправомерен резултат. Приел е, че във връзка с носената от ищеца доказателствена тежест, по делото не е установено, че договорът за заем и свързаното с него „платежно нареждане” са симулативни – не може да се направи категорично заключение, че „Лачита” ЕООД и И. Л. И. не са имали воля договорът за заем, респективно „нареждането за плащане” да проявят правни последици, а в допълнителната искова молба не се твърди наличие на прикрита сделка и не се доказва съглашение за такава. Изложил е съображения, че съобразно чл.647, ал.1, т.6 от ТЗ, освен в предвидените от закона случаи може да бъде обявена за недействителна по отношение на кредиторите на несъстоятелността сделка, която уврежда кредиторите, по която страна е свързано лице с длъжника, извършена в двугодишен срок преди подаване на молбата по чл.625 от ТЗ, а предмет на спора е процесното „платежно нареждане”, адресат на което изявление е „Райфайзен лизинг България” ЕООД, а не И. Л. И. като физическо лице. Т.е. касае се за отношения между „Лачита” ЕООД и „Райфайзен лизинг България” ЕООД, а не между „Лачита” ЕООД и И. Л. И., като физическо лице. Приел е, че изявлението на управителя на „Лачита” ЕООД, адресирано до „Райфайзен лизинг България” ЕООД за плащане на дължимата сума на И. Л. И., има значение на нареждане за плащане и представлява делегация, която е приета и изпълнена, като ефектът на делегацията е настъпил с превода на сумата 4 030 037.64 лева от „Райфайзен лизинг България” ЕООД и заверяването на банковата сметка с титуляр И. Л. И., а основанието да се нареди плащане по делегация са вътрешните отношения между „Чикита” ЕООД и „Райфайзен лизинг България” ЕООД, които са от договорно естество. Делегацията е способ за погасяване на задължение, а собственият интерес на лицето, което плаща при делегацията, е едновременно да се погаси и задължение към наредилия плащането делегант. В този смисъл и при липсата твърдения, че „Райфайзен лизинг България” ЕООД е свързано лице с „Лачита” ЕООД, е достигнал до извод, че не е налице хипотезата на чл.647, ал.1, т.6 от ТЗ относно „платежното нареждане” – не е установен един от елементите от фактическия състав на чл. 646, ал. 1, точка 6 от Търговския закон – страна да е свързано лице с длъжника, а предвид изложеното е счел за неоснователни и предявените от „Чикита” ЕООД, представлявано от синдика против „Райфайзен лизинг България” ЕООД осъдителни искове по чл.79, ал.1 от ЗЗД за сумата 4 030 037.64 евро и по чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата 1 077 484.97 евро – законна лихва за забава.
Изразил е становище, че към момента на сключване на договора за заем, И. Л. И. е бил едноличен собственик на капитала и управител на „Чикита” ЕООД, респективно е налице хипотезата на §1, ал.1, т.5 от ДР на ТЗ, като договорът за заем е сключен в двугодишен срок преди подаване на молбата по чл.625 от ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност за „Чикита” ЕООД, а с предоставянето на парична сума от „Чикита” ЕООД в заем на И. Л. И. се намалява съдържанието на масата на несъстоятелността (ликвидното имущество) и се лишават кредиторите в производството по несъстоятелност от възможността да се удовлетворят чрез изпълнение върху посочената парична сума, с което се увреждат техните интереси, т.е. налице е сделка, която обективно уврежда кредиторите на несъстоятелността. В този смисъл е направил извод, че предявеният от синдика на „Чикита” ЕООД, против И. Л. И. и „Чикита” ЕООД иск с по чл.647, ал.1, т.6 от ТЗ за обявяване за недействителен по отношение на кредиторите на несъстоятелността на „Чикита” ЕООД на договор за заем, подписан на 01.08.2011 г., е основателен, поради което не следва да се разглеждат предявените при условията на евентуалност искове по чл.646, ал. 2, т.1 от ТЗ или чл.646, ал.2, т.3 от Търговския закон за обявяване за недействително по отношение на страните и кредиторите на „Чикита” ЕООД на извършеното на 29.08.2011 г. плащане в размер на 4 030 037.64 евро от „Райфайзен лизинг България” ЕООД на И. Л. И.. Приел е, че неоснователността на исковете по чл.648 от ТЗ, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.327 от ТЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД предявени против „Райфайзен лизинг България” ЕООД, обуславя разглеждане на предявените при условията на евентуалност от „Чикита” ЕООД, представлявано от синдика против И. Л. И. искове, които са с правна квалификация чл.55, ал.1, пр. трето от ЗЗД, а с оглед основателността на иска по чл.647, ал.1, т.6, И. Л. И. следва да бъде осъден да върне в масата на несъстоятелността сумата 4 030 037.64 евро, получена въз основа на договора за заем, ведно със законната лихва от 09.04.2014 г. до окончателното изплащане. Тъй като по делото не са представени доказателства преди датата на депозиране на исковата молба, въз основа на която е образувано производството, „Чикита” ЕООД да е отправило покана до И. Л. И. за връщане на претендираната сумата 4 030 037.64 евро, последният не е в забава, а искът за заплащането на обезщетение за забава се явява неоснователен.
Решението на въззивния съд по иска с правно основание чл.648 от ТЗ, вр. чл.55, ал.1, пр. трето от ЗЗД предявен срещу И. Л. И., е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез фактическите му твърдения и отправеното до съда евентуално искане /стр.5 от исковата молба/, допустим предмет на делото. Въззивният съд се е произнесъл по така предявения иск, след сбъдване на вътрешно процесуалното условие за разглеждането му, изхождайки от възприетата въз основа на обстоятелствената част и петитума на исковата молба правна квалификация и относимите към нея правнорелевантни факти, като именно произнасянето на съда по наведените от ищеца факти и съобразно искането отправено до съда, е релевантно при преценката за допустимостта, поради което в случая не се установява вероятна недопустимост на обжалваното решение, каквато твърди касаторът И. Л. И., а касационно обжалване по деветия от формулираните от посочения касатор въпроси, не може да бъде допуснато.
Не се установява вероятна недопустимост на решението и в частта по предявените отменителни и свързаните с тях осъдителни искове, каквато се поддържа от останалите касатори. Липсата на произнасянето на въззивния съд по исковете за нищожност на извършеното плащане, е с оглед непроизнасяне на първоинстанционния съд по тези искове и липсата на направено искане по чл.250 от ГПК в предвидения в закона срок /въззивната жалба на „Чикита” ЕООД и синдика му, в която се препраща към аргументи развити в допълнителната искова молба и в писмени бележки, не може да се възприеме като искане за допълване на първоинстанционното решение/, респективно по първия от въпросите, с който касаторите предпоставят поискано допълване на съдебния акт по реда на чл.250, ал.1 от ГПК, касационно обжалване не може да бъде допуснато.
От друга страна при постановяване на решението си, въззивният съд е процедирал в съответствие с трайната и непротиворечива практика на ВКС, според която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди доводите и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и с допустимите според ГПК доказателствени средства. С визираното разрешение, което се възприема от настоящият състав, въззивният съд се е съобразил изцяло, респективно не се установява наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по отношение на втори и четвърти от поставените от синдика на „Чикита” ЕООД въпроси – в решението са изложени мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като е дадено собствено разрешение по очертания от ищеца предмет на делото, след произнасяне по приетите за релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, касационно обжалване не следва да бъде допуснато и по останалите въпроси, поставени от касаторите.
С въпроси от първи до пети и първата част на шести въпрос, касаторът И. Л. И. предпоставя изразено от въззивния съд становище /каквото обаче не е възприето в решението/ за липса на предаване на заетата сума по процесния договор за заем и за наличие на съглашения, които са изключвали изявлението на управителя на „Лачита” ЕООД, адресирано до „Райфайзен лизинг България” ЕООД за плащане на дължимата сума на И. Л. И. /което изявление е квалифицирано от въззивния съд като нареждане за плащане, представляващо делегация, приета и изпълнена, и ефектът на която е настъпил с превода на сумата 4 030 037.64 лева от „Райфайзен лизинг България” ЕООД и заверяването на банковата сметка с титуляр И. Л. И./. В този смисъл тези въпроси, както и въпрос седми /по който в решението липсва каквото и да е становище на въззивния съд/, и въпрос десети /отговорът на който се свързва и е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които са релевантни за всеки един конкретен случай, от което може да се направи извод, че всъщност този въпроси е фактически и се решава, съобразно събраните по делото доказателства/, не са обусловили правната воля на съда и по тях поради липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, касационно обжалване не може да бъде допуснато.
На следващо място по въпросите относно фактическия състав на разпоредбата на чл.647, ал.1, т.6 от ТЗ /въпроси под №8/ касационно обжалване също не може да се допусне, тъй като по приложението на визираната разпоредба е формирана практика на ВКС /наличието на която изключва бланкетно поддържаното и от двамата касатори основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/, с която въззивния съд, възприемайки становище, че елементи от фактическия състав на разпоредбата са и наличие на сделка, увреждаща кредиторите /каквато сделка представлява договорът за заем, тъй като се намалява съдържанието на масата на несъстоятелността и се лишават кредиторите в производството по несъстоятелност от възможността да се удовлетворят чрез изпълнение върху посочената парична сума/, страна по която следва да е свързано лице с длъжника /каквото „Райфайзен лизинг България” ЕООД не се установява, а и не се твърди да е/, се е съобразил изцяло.
Останалите въпроси /втора и трета част от въпрос шести на касатора И. Л. И. и въпроси трети, пети, шести и седми на другите касатори/, които по същество се отнасят до правилността на извода на въззивния съд за липса, поради недоказаност, на поддържаните основания за нищожност на процесния договор за заем и нареждането за плащане, не могат да бъдат обсъждани в настоящия стадий по селекция на касационните жалби, извън въведеното с ал.2 на чл.280 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност, каквато в случая обаче не се установява: При постановяване на обжалваното решение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания.
С оглед изложеното обжалваното решение не може да се допусне до касационно обжалване, поради което и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №116 от 14.06.2018 г. по в.т.д.№37/2018 г. на АС Велико Търново.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.