О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 333
София, 21.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 3962/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от адв.И. И. като пълномощник на В. К. К. против въззивно решение № 4038 от 07.06.2017 г. по гр.д. № 624/2017 г. на Софийски градски съд. В жалбата са развити доводи за неправилност на същото поради необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд неправилно е преценил събраните по делото писмени и гласни доказателства, поради което е направил необоснован извод, че в полза на касатора не е осъществен фактическия състав на придобивната давност. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като постановено в противоречие с практиката на ВКС по следните правни въпроси: 1/Може ли изявление на съсобственик на недвижим имот, че не живее в имота повече от 20 години, да се приеме като признание, че в полза на другия съсобственик е изтекла предвидената в закона 10 годишна придобивна давност. 2/ Представляват ли недопускането на съсобственик до съсобствения имот и преченето му да упражнява правото си на собственост за период, по-дълъг от 10 години, недвусмислено отричане на правото му на собственост. 3/Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички събрани по делото доказателства. В касационната жалба и в изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване не са посочени конкретни решения на ВКС, съдържащи произнасяне по поставените въпроси. В отговор на касационната жалба ответниците по касация Д. Т. П. и И. Д. Т. изразяват становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № ІІ-123-117 от 05.08.2016 г. по гр.д. № 19984/2012 г. на Софийски районен съд, с което е допусната съдебна делба между съделителите Д. Т. П., И. Д. Т. и В. К. К. по отношение на следните недвижими имоти: 1/ Апартамент № 9, находящ се в [населено място], [улица], етаж V, вдясно от стълбите, с идентификатор 68134.407.223.1.9, състоящ се от две стаи, хол, кухня, клозет, баня, две антрета и килер, със застроена площ 77.25 кв.м, заедно с избено помещение с площ 9.71 кв.м, таванско помещение от 6.37 кв.м и съответните идеални части от общите части на сградата и от дворното място, върху което е построена; 2/Дворно място с площ 670 кв.м, съставляващо по нотариален акт парцел ХІV-399 от кв.8 по плана на [населено място], м. ”Г.- А.” в кв. Д., имот с идентификатор 68134.1978.399, заедно с построената в него масивна жилищна сграда с площ 46 кв.м, при права 1/4 ид. част за съделителя Д. Т. П., 1/4 ид. част за съделителя И. Д. П. и 1/2 ид. част за съделителя В. К. К..
От фактическа страна по делото е установено, че на основание договор за покупко- продажба, сключен през 1960 г., съпрузите К. П. К. и Роза Й. К. са придобили собствеността върху процесния апартамент. Р. К. е починала през 1986 г. и е оставила за наследници своя съпруг К. К. и две деца – Ц. К. К. и В. К. К.. През 1991 г. К. К. дарил на Ц. и на В. по 2/6 ид. части от апартамента. Ц. К. е починала през 2007 г. Нейни наследници по закон са съпругът й Д. П. и синът й И. Т..
Установено е също, че през 1997 г. К. П. К. е признат за собственик на основание § 4”а” от ПЗР на ЗСПЗЗ на дворно място с площ 670 кв.м, съставляващо парцел ХІV-399 в кв.8 по плана на [населено място], м.”Г.- А.”, заедно с построената върху него масивна жилищна сграда със застроена площ 46 кв.м. К. К. е починал през 2005 г.
Срещу предявения иск за делба касаторът В. К., ответник по иска, е противопоставил възражение за придобиване по давност на собствените на Ц. К. идеални части от двата имота, като е твърдял, че владее имотите като свои в продължение на повече от 20 години. В подкрепа на твърдението си е представил молба, изходяща от Ц. К. К. от 07.10.1998 г., адресирана до Финансова служба при район ”О.”, в която същата заявява, че от 20 години не ползва наследствения апартамент на [улица], в който живее само нейния брат със семейството си, поради което моли да бъде освободена от заплащане на такса битови отпадъци. Според касатора това писмено доказателство доказва, че е владял имота за себе си.
По делото е представено и фотокопие от постановление за отказ от образуване на наказателно производство от 26.08.2005 г. по прокурорска преписка № 6326/2005 г., образувана по жалба от Ц. П. против съпругата на касатора – Е. К., за това, че същата не я допуска до съсобствения имот и заплашва със саморазправа тъжителката и баща й.
За установяване на твърденията си всяка от страните е ангажирала и гласни доказателства.
След преценка на всички събрани по делото доказателства въззивният съд е направил извод, че не се установява касаторът да е отблъснал владението на съсобственика Ц. К., след което да е владял имотите явно и необезпокоявано в продължение на повече от 10 години. Приел е, че след смъртта на Роза К. апартаментът е станал съсобствен между преживелия съпруг К. К., касатора и неговата сестра Ц. К.. Сключвайки договор за дарение на 2/6 ид. части с К. К. касаторът е признал правата на своя праводател, както и правата на Ц. К.. Събраните по делото доказателства не установяват към този момент /1991 г./ касаторът да е обективирал по отношение на сестра си, че държи нейната наследствена идеална част като своя. Според въззивния съд обстоятелството, че през 1991 г. К. К. се е разпоредил с притежаваните от него идеални части от правото на собственост в полза на двете си деца, опровергава показанията на разпитаните по делото свидетели за постигнато между съсобствениците неформално споразумение апартаментът да остане в собственост на касатора, тъй като сестра му Ц. К. е придобила друг имот. Съдът е обсъдил и молбата на Ц. К. от 07.10.1998 г. и е приел, че от съдържанието й не следва извод за знание относно промененото намерение на касатора за своене на нейните идеални части. Напротив, Ц. К. се е считала за съсобственик на имота, поради което и през 2005 г. е подала жалба срещу съпругата на касатора за това, че не я допуска в него.
По отношение на вилния имот съдът е приел, че същият е бил индивидуална собственост на наследодателя К. К., който до смъртта си през 2005 г. ежегодно през летните месеци е живял в него. Имотът е ползван както от семейството на касатора, така и от семейството на сестра му Ц. К., без някой да се е противопоставял на това.
В обобщение въззивният съд е направил извод, че възражението на касатора за придобиване по давност на правото на собственост върху двата имота не е доказано, поради което същите като съсобствени между страните подлежат на делба.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по повдигнатите от касатора правни въпроси. Твърдението, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, не е обосновано с посочване или позоваване на конкретни съдебни решения, съдържащи произнасяне по тях. Първите два въпроса са формулирани с оглед тезата на касатора, че признанието на единия от съсобствениците, че не живее в съсобствения имот, е равнозначно на признание, че не счита имота за свой, както и че събраните по делото доказателства обосновават извод за отблъскване на владението на наследодателката на ищците и за продължило след това самостоятелно владение на касатора за период по- дълъг от 10 години. Тази теза противоречи на разпоредбите на ЗС, регламентиращи отношенията между съсобствениците и на събраните по делото доказателства. В своята практика ВКС многократно е имал повод да посочи, че всеки съсобственик има право да ползва сам цялата вещ- чл. 31, ал. 1 ЗС, доколкото това не пречи на останалите съсобственици също да ползват имота съобразно правата си. Съсобственик, който ползва сам цялата вещ, е владелец на своята част и държател на идеалните части на другите съсобственици, и за да придобие по давност чуждата част, следва да превърне държането във владение за себе си, като демонстрира недвусмислено и категорично по отношение на останалите съсобственици, че счита цялата вещ за своя. Затова само въз основа на факта, че съсобствения имот продължително време се е ползвал от един съсобствениците, не може да се съди за това дали той е преобърнал държанието на чуждите идеални части във владение за себе си или упражнява предоставеното му от закона право да си служи с цялата вещ. Тези обстоятелства – действията по своене на имота извън юридическото основание за упражняване на фактическа власт и довеждането им до знанието на другите съсобственици, трябва да бъдат доказани от владелеца, който черпи от тях изгодни за себе си правни последици. При постановяване на своето решение въззивният съд не се е отклонил от тази практика.
Събраните по делото писмени и гласни доказателства са обсъдени обстойно поотделно и във връзка едно с друго, като съдът подробно е мотивирал направените въз основа на тях изводи във връзка с доказване на елементите от фактическия състав на придобивната давност. Поради това не е налице основанието по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и по поставения процесуалноправен въпрос.
С оглед изхода на делото касаторът В. К. К. следва да бъде осъден на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на ответниците по касация Д. Т. П. и И. Д. Т. разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция в размер на 800 лв., съобразно заявеното искане за присъждането им с отговора на касационната жалба и приложеното към нея пълномощно и договор за правна защита и съдействие от 11.09.2017 г.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4038 от 07.06.2017 г. по гр.д. № 624/2017 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА В. К. К. да заплати на Д. Т. П. и И. Д. Т. разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред касационната инстанция в размер на 800 / осемстотин/ лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: