О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 333
гр. София, 25.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 804/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. М. О.,гр.М., чрез процесуалния му представител адвокат В. М., срещу въззивно решение № 204 от 20.11.2018г. по гр. д. № 201/2018 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди наличие основанията по чл.280,ал.1, т.3 ГПК и чл.280,ал.2, предл.трето ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Поставя се въпросът – намерението на владелеца да държи вещта като своя и да я свои за себе си проявява ли се и чрез действия по откриване партиди на името на владелеца за ел.енергия, ВиК и др. Твърди се и очевидна неправилност на решението, тъй като са направени неправилни правни изводи въпреки установените фактически обстоятелства. Касаторът /ответник по иска/ е установил пълна фактическа власт върху имота в продължение на повече от 37 години и осъществявал владение, с което наследодателят на ищците бил наясно. Макар да са установени обективният и субективният признак на владението, въззивният съд необосновано направил противен извод.
Ответниците по касация не изразяват становище по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 63/2018 г. по гр. д. № 547/2017 г. по описа на Районен съд – Момчилград, с което е признато за установено по отношение на Х. М. О., че Н. Я. О., Н. И. О., Д. И. И. и Л. И. К. са собственици на лятна кухня със застроена площ 24 кв.м., находяща се в УПИ **** с площ 550 кв.м. /подробно описан/ и ответинкът е осъден да предаде на ищците владението на същия имот. Въззивният съд след преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства е приел, че ищците са наследници на И. М. О., поч.2014г., като първата е негова съпруга, а останалите негови деца. С нотариален акт № 41/1991г. И. О. е признат за собственик на 1/2 ид.ч. от дворното мяст, върху което ГОНС-М. му е отстъпил право на строеж през 1963г., заедно с построената в северозападната половина на парцела масивна жилищна сграда със самостоятелен вход с площ 54 кв.м., лятна кухня с площ 24 кв.м. и гараж с площ 21 кв.м.Спорно по делото е обстоятелството дали по въведеното от ответника възражение, той е придобил процесната лятна кухня въз основа на давностно владение.След като е анализирал доказателствата въззивният съд е приел, че от тях не се установяват твърденията на ответника за осъществявано владение за период повече от 10 години.Обективният елемент на владението се изразява в осъществяване на фактическа власт върху вещта и включва фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота по съдържание като собственик.Ответникът, който е брат на наследодателя на ищците, заживял в лятната кухня след построяването и през 1980г. с разрешението на брат си – временно, докато си намери къща.По делото не са установени действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота при условията на заем за послужване, както и такива установяващи манифестирано намерение за своене на имота.Всички доказателства, в т.ч. и констативен нотариален акт от 1991г. сочат наследодателя на ищците като собственик на имота, който е допуснал брат си да живее в него по облигационни правоотношения.
Настоящият състав на ВКС, II г. о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл.288 ГПК. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
Формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението в сочената хипотеза на чл.280,ал.1,т.3 ГПК. В съответствие с практиката на ВКС и след анализ на доказателствата въззивният съд е приел, че след като ответникът по иска е установил държане върху имота, предоставен му за временно ползване от собственика, то той не го е владял с намерение за своене и за да е налице своене е следвало да демонстрира промяна в намерението, т.нар. interversio possessionis. Решаващите изводи на въззивния съд, основани на събраните гласни и писмени доказателства са, че ответникът не е доказал елементите на фактическия състав на придобивната давност, съгласно разпределената им по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствена тежест, поради което е следвало да докаже при условията на пълно и главно доказване, че е упражнявал фактическа власт върху процесната сграда в срока по чл. 79 ЗС /corpus/, явно, непрекъснато и несъмнено и при намерение за своене /animus/, което той не е сторил. Приел е за безспорно установено, че ищецът е придобил държането на имота като държател и не е доказал, че в процесния период това държане да е превърнато във владение. Не е налице твърденият придобивен способ поради липса на субективния елемент на владението – намерение за своене. Наведените доводи за неправилност на решението и необоснованост на изводите на въззивния съд представляват касационни оплаквания, които не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, или да обусловят самостоятелно допускане до касационно обжалване на решението по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърденията на касатора не покриват и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /постановен „contra legem“, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или „extra legem“, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма/. В случая не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика.
Въпреки изхода на производството по чл. 288 ГПК на ответниците по касация не следва да се присъждат разноски, тъй като липсва искане и доказателства такива да са извършени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 204 от 20.11.2018г. по гр. д. № 201/2018 г. по описа на Окръжен съд – Кърджали.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: