ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 334
София, 04.04.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на първи април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 692 по описа за 2016 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Ж. Б. от [населено място], чрез пълномощника му адв.М. С. срещу решение №2246 от 18.11.2015г., постановено по в.гр.д. №1212/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, VІІ с-в, с което е потвърдено решение №48 от 06.01.2015г., постановено по гр.д. №4671/2013г. по описа на Софийски градски съд, І-1 с-в. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от И. Ж. Б. против [фирма], [населено място] иск с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата от 100 000 /сто хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Й. И. Ж., настъпила в следствие на удавяне на 09.02.2011г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника му юрисконсулт Й. А. М.. Поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, респективно, че подадената касационна жалба е неоснователна.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
С обжалваното въззивно решение САС е потвърдил първоинстанционното решение на СГС, с което е отхвърлен изцяло предявеният от И. Ж. Б. против [фирма] иск с правно основание чл.49, във вр. с чл.45 от ЗЗД за обезщетение на неимуществени вреди, претърпени от смъртта на сина на ищеца Й. И. Ж., настъпила вследствие на удавяне на 09.02.2011г. в обект, стопанисван от ответното дружество- открит изравнителен канал на ВЕЦ „Стара З.“.
Въззивният съд, въз основа на събраните по делото доказателства, е приел за установено от фактическа страна следното:
От постановление за прекратяване на наказателно производство от 16.03.2013г. по досъдебно производство №141/2011г. по описа на Второ РУ „Полиция“.-гр. Стара З. и преписка №730/2011г. по описа на Районна проуратура-Стара З. е приел за установено, че образуваното досъдебно производство е водено срещу неизвестен извършител,, за това, че на 09.02.2011г. в [населено място] по какъвто и да е начин е подпомогнал или склонил Й. И. Ж. към самоубийство. Производството епрекратено поради липса на извършено престъпление.
От разпита на свидетеля С. Г.-ръководител район в предприятие „Язовири и каскади“ към ответното дружество, съдът е установил, че откритият канал е изравнител на ВЕЦ „Стара З.“ и е канал по същество. Предназначението му е да задържа там вода, която по график се пуска, минава през ВЕЦ и след това водата отива за напояване на земеделски площи в С. област. Дължината на целия канал е 1300 л.м. Ограден е с ограда от стоманобетнови заводски елементи, представляващи решетъчни панели с размери 3 на 1.60 м. и положени върху фундаменти с височина около 20 см. В горната си част са захванати с метални планки и са подпрени с метална конструкция. Разстоянието мужду отделните ребра на панелите е около 20 см. Преди 1985г. каналът е бил обезопасен с оградна мрежа, но поради непрекъснатите кражби от съоръжението се е преминало на посочения вариант на ограждане със стоманобетонни елементи, което и до днес е така. Предупредителни табели са поставяни многократно по оградата, но ако са били метални, са били крадени, а ако са били пластмасови-са чупени и захвърляни. Впоследтвие, включително и по времето на инцидента, навсякъде по оградата, през 50 м. Е написано върху самите панели „Къпането забранено“.
От допуснатата и приета по делото съдебно-техническа експертиза, изготвена от вещото лице инж. З., е приел за установено, че откритият канал на ВЕЦ „Стара З.“ е много добре проектирано и изградено хидротехническо съоръжение с изпълнени всички нормативни, технически, експлоатационни и обезопасителни изисквания. Спазени са изискванията на Наредбата за водоспасителната дейност и обезопасяването на водните площи за подобни хидротехнически съоражения, представляващи открити канали. При въвеждането в експлоатация на обекта е съществувало ограждение с метална оградна мрежа, укрепена с метални стойки. Към момента на нещастния случай-09.02.2011г. е съществувала и съществува към момента на изготвяне на експертизата масивна, стоманобетонена, решетъчна, заводски произведена ограда, здраво укрепена по цялото северозападно протежение на канала откъм населеното място. Налице са ясни забранителни знаци, че влизането и къпането в открития канал е забранено.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е направил следните правни изводи:
Приел е, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на предявения иск по чл.50 от ЗЗД е неправилна, тъй като в исковата молба се твърди неизпълнение на задълженията ответното дружество да обезопаси и поддържа в безопасно за всички граждани състояние процесното хидротехническо съоражение, което неизпълнение е довело до възможността малолетният Й. Ж. да влезе със свои приятели в открития канал и да се удави, от което са настъпили твърдените неимуществени вреди за ищеца. Съгласно ППВС №17/1963г., допълнено с ППВС №4/1975г., когато се твърди че са допуснати нарушения на нормативно установени правила, вследствие на противоправно поведение на служители на ответника, какъвто е и настоящия случай-неизпълнение на задължението на стопанисващото съоръжението предприятие по контрол, поддръжка и обезопасяване на канала, квалификацията на иска е чл.49 ЗЗД, а не чл.50 ЗЗД, както погрешно е приел СГС. За уважаването на иска по чл.49 ЗЗД обаче е нужно ищецът да докаже фактическия му състав, състоящ се от следните елементи: възлагане на работа от ответника; противправно деяние на изпълнителя; вреда за ищеца; причинна връзка между деянието и вредата; деянието да е в изпълнение на възложената работа или по повод изпълнението на същата; вина на извършителя-тя се предполага. Посочените елементи следва да са налице кумулативно, за да възникне отговорност по чл.49 ЗЗД.
Въззивният съд е приел за безспорно, че ответника е възложител на работа по поддръжка и стопанисване на хидротехническото съоражение. Не е установено обаче противоправно деяние на длъжностно лице при ответника или натоварено от ответника друго лице, което да не е изпълнило задълженията си по обезопасяване на открития канал в съответствие с нормативните изисквания. Няма нарушения на приложимата нормативна уредба по поддръжката и обезопасяването на хидротехническото съоражение, а изключителна вина за настъпване на вредоносния резултат има само и единствено пострадалият Й. Ж.. Поради това не са налице елементите на фактическия състав по чл.49 ЗЗД и предявеният иск се явява неоснователен.
Касаторът поддържа нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочи основанията на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК.
Повдига следните въпроси:
1.Редно ли е в случай, че въззивният съд не прима правната квалификация, приета от първоинстанционния съд и дава друга правна квалификация на предявения иск, въпреки това да оставя първоинстанционното решение в сила; Следва ли в такъв случай въззивното решение да се обезсили или отмени и делото да се върне на първоинстанционния съд с указания за събиране на доказателства за квалификацията, приета от въззивния съд; Счита, че отговорът на така поставеният въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона, акто и за развитието на правото.
2.При непозволено увреждане по чл.49 ЗЗД следва ли ищецът да доказва точно коя личност, подчинена на възложителя противоправно е действала или бездействала, за да се ангажира неговата отговорност или е достатъчно да се докажат противоправни действия на служители и работници на възложителя, а той, след влизане в сила на съдебното решение, осъждащо го за причинено непозволено увреждане да разследва ко е е лицето, което не е изпълнило задължението си и да обърне отговорността против него; Счита, че така поставеният въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №1442 от 15.12.2012г. по гр.д.№1044/2012г. на ВКС, ІІІ г.о.; решение №488 от 07.02.2012г. по гр.д.№899/2010г. на ВКС, ІV г.о. и Тълкувателно решение №54 от 23.06.1986г. по гр.д.№21/1986г. на ОСГК на ВКС.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че соченото основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по втория от поставените въпроси не е налице.
Не е налице и соченото основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по първия поставен от касатора процесуалноправен въпрос, по следните съображения:
Според приетото в т. 4-та от Тълкувателно решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
Посоченият въпрос касае правомощията на въззивния съд, в случай, че дадената от първоинстанционния съд квалификация на предявения иск е неправилна. В своята задължителна практика В. съд и Върховният касационен съд последователно са се придържали към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т.ч. и квалифициране на спорното право. В случай, че въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск, той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска в съответствие с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК и изискванията на ППВС № 1/1953 г. за мотивираност на съдебния акт. Неправилната правна квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване с последиците по чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК от 2007 г.
Процесуалноправният въпрос относно правомощията на въззивния съд при дадена от първоинстанционния съд погрешна квалификация на иска е разрешен в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС. Съгласно Тълкувателното решение, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. Въззивната инстанция не извършва изцяло нов доклад с различна квалификация на предявения иск. Съдът дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В този смисъл са и редица решения, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение № 139 от 7.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6505/2007 г., I г. о.; решение № 306 от 1.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4715/2008 г., II г. о.; решение № 431 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 455/2011 г., III г. о.; решение № 114 от 8.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6113/2014 г., III г. о.; решение № 362 от 21.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 92/2013 г., IV г. о.; решение № 364 от 11.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 155/2012 г., III г. о.; решение № 439 от 23.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 476/2009 г., IV г. о.; решение № 329 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1789/2010 г., III г. о. и др. Наличието на обвързваща практика, ненуждаеща се от промяна или осъвременяване и съобразяването й от страна на съда в обжалваното решение изключва възможността поставеният въпрос да има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и води до липсата на соченото касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Доводите за постановяване на съдебния акт в противоречие с практиката на ВКС по втория поставен въпрос са неоснователни. Възивният съд се е произнесъл в решението си по този въпрос в съответствие с посочените от касатора решение №488 от 07.02.2012г. по гр.д.№899/2010г. на ВКС, ІV г.о. и Тълкувателно решение №54 от 23.06.1986г. по гр.д.№21/1986г. на ОСГК на ВКС, в които е прието, че отговорността по чл. 49 ЗЗД по своята правна характеристика е различна от деликтната отговорност. За да е основателна претенция за присъждане на обезщетение на основание чл. 49 ЗЗД в доказателствена тежест на ищеца е установяването на факти, които да се подведат под хипотезата на гражданския деликт-противоправно поведение на длъжностни лица на възложителя на работата, в причинна връзка с което е настъпването на вреди, както и факти, водещи до ангажиране на отговорността на възложителя-възлагането на работата на съответните длъжностни лица и причиняването на вредите при и по повод извършването на работата. Касае се до правопораждащи факти, чието доказване е в тежест на ищеца при условията на пълно и главно доказване. Неизпълнението на посочената доказателствена тежест обуславя постановяването на отхвърлителен резултат по предявения иск.
Въззивният съд е отхвърлил като неоснователен предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, като е приел за неизпълнена от ищеца доказателствената тежест за установяване елементите от фактическия състав на обезпечително-гаранционната отговорност на работодателя по чл. 49 ЗЗД, тъй като не е установено нарушение на приложимата правна уредба, касаеща обезопасяване на хидротехническото съоражение от страна на ответното дружество. Поради гореизложеното, не са налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното решние до касационен контрол по така поставения въпрос.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 от ГПК касаторът дължи на ответното дружество направените от него разноски в това производство в размер на 2647.50 лв., представляващи възнаграждение за един адвокат.
С оглед изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2246 от 18.11.2015г., постановено по в.гр.д.№1212/2015г. по описа на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, VІІ-ми с-в.
ОСЪЖДА И. Ж. Б., с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], на основание чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК да заплати на [фирма], с ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] разноски в настоящото производство в размер на 2647.50 /две хиляди шестстотин четиридесет и седем лева и 50 ст./ лева, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.