О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 335
гр. София, 01.04.2011 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети март две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Н. гр. д. № 1366 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение от 1.06.2010 год. по гр. д. № 1493/2010 год. Софийският градски съд, като въззивна инстанция, е оставил в сила първоинстанционното решение от 25.05.2009 год. по гр. д. № 34/1993год. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявения от М. К. Г.-Д. от[населено място] против К. Т. Х. от същия град иск по чл. 288, ал. 7 ГПК /отм./, в редакцията му до изменението с ДВ бр. 124/97 год., за обезсилване на възлагането на описания имот, на основание чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./, с влязлото в сила на 5.09.96 год. решение по същото дело.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищцата М. Г.-Д., чрез адвокатите Ст. Х. и Ц. Ц., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон, с искане за отмяната му и вместо това решението по възлагането на имота бъде обезсилено. Претендира присъждане на направените разноски.
В съдържащото се в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение касаторката се позовава на това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Счита, че произнасянето на въззивния съд по въпроса за приложимия процесуален закон по отношение искането за обезсилване на възлагателното решение, във връзка с преходната разпоредба на параграф 59 ЗИДГПК /ДВ бр. 64/99 год./ е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Счита, че практиката на ВКС, намерила израз в решаването на конкретен спор – по гр. д. № 38/2003 год., приемаща в решението по него № 606 от 5.11.2003 год., че прилагането на разпоредбата на чл. 288, ал. 7, в ред. на ДВ бр. 64/99 год. на основание преходното правило на параграф 59 от същия закон към възлагателните решения по чл. 288, ал. 2 или ал. 3 ГПК, в редакцията на закона до изменението, означава да се придаде обратно действие на закона, каквото същият не предвижда, е неправилна, поради неточно тълкуване на преходната разпоредба на пар. 59. Касаторката счита, че по аргумент за противното, от нея следва да се изведе извод, че за приключилите производства следва да се прилага новия ред за обезсилване на възлагателните решения по право, какъвто е и настоящият случай. Поставя се и материалноправен въпрос: може ли да се релевира като основание за обезсилване на възлагателното решение неплащането на паричното уравнение, ако от влизане в сила на решението са изминали повече от пет години, погасяват ли се по давност вземанията за уравняване на дяловете.
Ответникът К. Т. Х., чрез адв. В. Б.-И., в представения писмен отговор оспорва наличието на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване, като се позовава на задължителна съдебна практика по процесуалния въпрос – т. 10 на ТР № 1/2004 год. на ОСГК на ВКС и липса на основания за промяна на създадената практика по въпроса за погасителната давност за паричните вземания, каквото е това за паричното уравнение при възлагане в дял на делбен имот.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което предявеният иск за обезсилване на възлагателно решение поради неплащане на паричното уравнение на дела на ищцата е отхвърлен, въззивният съд приел, че с оглед датата на влизане в сила на решението е приложим процесуалния закон до изменението на чл. 288, ал. 7 ГПК /отм./ със ЗИДГПК, обн. ДВ бр. 64/99 год. В този смисъл е и установената съдебна практика, в т. ч. и задължителната такава, изразяваща се в ТР № 1/2004 год. на ОСГК на ВКС. Съгласно нея на обезсилване по право подлежат само решения по възлагане, постановени след 19.07.99 год., влизането в сила на процесното изменение на закона, при които обуславящо значение за настъпването на вещноправния и конститутивния им ефект има факта на плащане на паричното уравнение в срока за това, имащо характер на отлагателно условие.
В настоящия случай решението, чието обезсилване се иска е влязло в сила преди горната дата /5.09.96 год. по гр. д. № 568/96 год. СГС/, поради което приложим е исковия ред по чл. 288, ал. 7 ГПК /отм./ в редакцията преди горното изменение на закона.
Въззивният съд приел, че не е установено ответникът да е платил определеното парично уравнение на дела на ищцата в едногодишния срок от 10.02.97 год. /решението от тази дата по гр. д. № 568/96 год. на СГС за определяне на действителната стойност на делбения имот/ – т. е. до 10.02.98 год., но това обстоятелство е ирелевантно за изхода на спора, с оглед погасяването на вземането за уравнение на дела с изтичане на общата погасителна давност на 10.02.2003 год., по релевираното от ответника възражение за погасяването му давност. Молбата за обезсилване на възлагателното решение по делбеното дело е подадена далеч след това – на 14.02.2007 год., поради което и като обусловена от паричното вземане, е неоснователна.
Поставените въпроси в изложението на касаторката са релевантни за изхода на спора, тъй като са обусловили правните изводи на съда в обжалваното решение.
Произнасянето по поставения процесуалноправен въпрос относно приложението на процесуалния ред за обезсилване на възлагането при неплащане в срок на сумата за уравнение – чл. 288, ал. 7 ГПК /отм./ в редакцията му преди изменението с ДВ бр. 64/99 год. е в съответствие със задължителната съдебна практика, изразяваща се в разясненията на ТР № 1/2004 год. на ОСГК на ВКС, т. 10. В него е изяснен въпроса за приложението на разпоредбата на чл. 288, ал. 7 ГПК /отм./ след изменението му към решенията за възлагане, постановени след това изменение на закона, в сила от 19.07.99 год. Настоящият случай не попада в тази хипотеза, поради което и позоваването на преходната разпоредба на параграф 59 /ДВ бр. 64/99 год./ не може да обоснове наличието на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – разпоредбата не е неясна, непълна или противоречива, каквито твърдения впрочем не се и излагат от касаторката. Оплакването е за неправилно приложение на същата /според изложените доводи на касаторката за аргумент за противното/ не могат да се обсъждат в настоящето производство.
При наличие на задължителна съдебна практика по приложението на разпоредбата на чл. 288, ал. 7 ГПК /отм./ след изменението му през 1999 год. само по отношение на решенията за възлагане, постановени след това изменение, и липсата на каквито и да било съображения за наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно разясненията в т. 4 на ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато.
По формулирания материалноправен въпрос за погасяване правото на кредитора по вземането за парично уравнение с изтичане на петгодишен срок, съгласно общите правила на чл. 110 и чл. 114, ал. 1 ЗЗД и може ли да се релевира това основание след този срок, също липсват конкретни съображения за значението на този въпрос за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно разясненията в цитираното тълкувателно решение № 1/2009 год., т. 4. Изразената позиция на касаторката в изложението не е достатъчна да обоснове наличието на това основание за допускане на касационно обжалване на решението, а произнасянето по този въпрос в обжалваното решение е в съответствие с утвърдената съдебна практика по приложението на погасителната давност за вземания, каквото несъмнено е това на съделителя, на когото е присъдено парично уравнение на дела му при извършването на съдебната делба.
В заключение следва извода за липса на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, поради което и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 1.06.2010 год. по гр. д. № 1493/2010 год. по описа на Софийския градски съд, по подадената от М. К. Г.-Д. от[населено място], чрез адвокатите Ст. Х. и Ц. Ц. касационна жалба против него.
Осъжда М. К. Г.-Д. от[населено място] да заплати на К. Т. Х. направените в настоящето производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. /шестотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: