Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.3
3371_13_opr_288_74(2)zs.doc
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 335
София, 18.06.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и тринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 3371 /2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Г. П. срещу въззивно решение № 205 от 27.11.2012 г. по възз. гр.д. № 475 /2012 г. на Варненски апелативен съд, г.о., с което е потвърдено решение № 1184 от 14.06.2012 г. по гр.д. № 2348 /2011 г. на Варненски окръжен съд, г.о., с което е отхвърлен искът на И. Г. П. срещу В. Д. Я. и Н. С. Я. за заплащане на сумата 14 170 лева, представляваща увеличената стойност на недвижим имот в [населено място], кв. Изгрев, с посочен планоснимачен номер по КП, вследствие на извършени от ищцата подобрения, описани в решението, евентуално за разноските за същите подобрения, извършени в твърдяното качество на недобросъвестен владелец, на основание чл.74,ал.1 ЗС.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за допускане на касационно обжалване.
Насрещните страни В. Д. Я. и Н. С. Я. не са подали отговор на касационната жалба.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК.
Искът е основан на твърдения, че ищцата извършила подобренията в периода след 1977 г. до 2010 г. в изоставеното тогава и запустяло място по устна уговорка с В. В. от 1977 г., че ще и прехвърли собствеността, през 1980 г. разбрала от него, че имотът не е негов и не може да и го прехвърли, т.к. баща му го бил дал на общината, И. П. сключила договор за наем с общината от 1980 до 1990 г. и продължила да извършва част от подобренията, въпреки забраната за това в наемния договор, през 1993 г. имотът бил реституиран на В. В., който през 2007 г. го продал на дъщеря си и зет си Д. и Л. П., които през същата година го продали на ответниците по иска, които с влязло в сила на 01.06.2009 г. решение осъдили ищцата на основание чл.108 ЗС да им предаде владението и на 07.02.2011 г. ищцата била принудително изведена от имота. Ищцата твърди, че през целия период и независимо от наемното правоотношение с общината е била владелец на имота.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по доводите на И. П. за неправилност на първоинстанционното решение и е приел, че правната квалификация е по чл.74,ал.1 ЗС, както е приел и В., т.к. за ищцата не са налице изискванията на чл.70,ал.1 ЗС и по отношение на нея презумпцията по чл.70,ал.2 ЗС е опровергана и ищцата е недобросъвестен владелец, че според заключението на вещото лице в имота са извършени подобрения и по-малката от двете стойности по чл.74,ал.1 ЗС – стойността на подобренията към момента на оценката е 14 170 лева, а стойността на извършването им е 16 263 лева; ответниците са придобили имота на 22.06.2007 г., с влязло в сила на 11.08.2010 г. е уважен техен иск по чл.108 ЗС срещу ищцата, следователно ответниците не са материалноправно легитимирани да носят отговорност по предявения иск, т.к. всички подобрения без едно – водопровод са извършени преди ответниците по иска да станат собственици, а водопроводът е изграден по време на висящността на иска; въззивният съд е приел, че искът е неоснователен без оглед на това какво качество е имала ищцата през периода 1980 -1990 г., когато е плащала наем на общината за имота (владелец или държател), т.к. и да се приеме, че е била владелец, то владението е било недобросъвестно.
Във връзка с оплакването, че въззивният съд не е приложил материалния закон и не е определил правната квалификация на предявения иск, с което е нарушено правилото на чл.271 ГПК, жалбоподателят извежда процесуалноправния въпрос : в правомощията на въззивния съд ли е било определяне на правната квалификация на спора, без да е налице точно формулирано оплакване във въззивната жалба, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр.д. № 212 /2011 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 96 от 12.04.2011 г. по гр.д. № 332 /2010 г. на ВКС, ІІ г.о.
Въпросът не е обуславящ, защото въззивният съд е определил правната квалификация въз основа на обсъждане на наведени основания за неправилност: че изводите на първата инстанция, че ищцата не е била владелец и че като недобросъвестен владелец няма право да предяви вземанията си за подобрения срещу последващ приобретател на собственика на имота. Въззивният съд е обсъдил доводите за неправилност и именно въз основа на тях е определил правната квалификация на иска.
Към това следва да се добави и че разрешението на въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие с посоченото решение № 57 от 12.03.2012 г. по гр.д. № 212 /2011 г. на ВКС, ІV г.о., постановено на основание чл.290 ГПК, с което е прието, че при решаване на делото по същество въззивният съд прилага материалния закон, като сам определя правната квалификация на иска и на насрещните права съгласно приетото в т.10 от ТР № 1/17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС.
С посоченото решение № 96 от 12.04.2011 г. по гр.д. № 332 /2010 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, не е даден отговор на правния въпрос дали въззивният съд има правомощие без довод във въззивната жалба да определя правната квалификация на спора, а на въпроса каква е правната квалификация на претенциите за заплащане на подобрения в чужд имот и за определяне на качеството на лицето извършило подобренията, разрешени с т.2 на ППВС 6 /1974 г., включително какви са задълженията на съда при разрешаването на въпроса кога една вещ се владее и кога се държи.
Във връзка с оплакването, че въззивният съд неправилно е приел, че ищцата е имала качеството на недобросъвестен владелец и като такъв не следва да се ползва от правилото на чл.74,ал.2 вр. чл.72 ЗС, с което въззивният съд неправилно е приложил тези разпоредби на материалния закон, жалбоподателят извежда материално правния въпрос : пасивно легитимирани ли са да отговарят по иска за обезщетение по чл.74 ЗС приобретателите на имот, които са знаели, че подобренията са извършени от ищеца, който е трето лице, за който твърди, че е разрешен в противоречие с тълкувателно решение № 48 от 1961 г. на ОСГК на ВС и решение № 682 /30.09.1986 г по гр.д. № 354 /1986, на ВС, І г.о., решение № 21 от 22.01.1998 г. по гр.д. № 446 /1997 г. на 5-чл.с-в. и решение № 96 /12.04.2011 г. по гр.д. № 332 /2010 г. на ВКС, ІІ г.о.
С тълкувателно решение № 48 от 1961 г. на ОСГК на ВС е прието, че добросъвестният владелец – подобрител може да упражни право на задържане срещу недобросъвестен купувач, който е знаел, че подобренията са извършени от друго лице, а не от собственика. С решения № 682 /30.09.1986 г по гр.д. № 354 /1986, на ВС, І г.о. и решение № 21 от 22.01.1998 г. по гр.д. № 446 /1997 г. е прието същото.
Въпросът е обуславящ, но няма противоречие между разрешението на въззивния съд, който въз основа на изложени мотиви е приел, че ищцата не е била добросъвестен владелец и като такъв не е активно легитимирана да получи обезщетение от приобретателя, с разрешенията в посочените решения, с които не е прието, че недобросъвестният владелец, извършил подобрения, е материалноправно легитимиран да иска заплащането им от добросъвестен купувач.
Поради изложеното следва да се приеме, че по изведените въпроси не е осъществено основание по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед изхода от производството жалбоподателите нямат право на разноски. Ответниците не претендират разноски и такива не следва да им се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 205 от 27.11.2012 г. по възз. гр.д. № 475 /2012 г. на Варненски апелативен съд, г.о.,
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.