О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№335
Гр. София, 20.06.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на пети юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. д. № 885 по описа на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. К. П. срещу Решение № 5260/ 19.10.2017 г., постановено по в. гр. дело № 498/ 2017 г. на Благоевградския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 280/ 14.12.2016 г., постановено по гр. д. № 842/ 2014 г. на Петричкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от касатора против [фирма]- [населено място] отрицателен установителен иск- за установяване, че ответникът не е собственик на недвижим имот, представляващ УПИ ІІ- 347 в кв.30 по плана на [населено място], [община], отреден за „двор на С.”. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск бъде уважен със законните последици.
Ответникът по касация- [фирма]- [населено място] е депозирал по реда на чл. 287, ал.1 ГПК отговор, с който моли да не се допуска касационното обжалване на въззивното решение поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за ангажиране компетентността на касационната инстанция по спора. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че в решението си въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практиката на ВКС по следните правни въпроси:
1. При какви предпоставки се преценява наличието на новооткрити обстоятелства и доказателства по смисъла на чл. 147, т. 1 ГПК?
2. Кой е компетентният орган да издаде заповед за отчуждаване на имот по чл. 95 З. /отм./?
3. Фактът на издаване на фактура доказва ли плащането по същата?
Независимо от горното, се моли за допускане до касационно обжалване на въззивното решение на Благоевградския окръжен съд и на основание чл. 280, ал. 2 ГПК- поради очевидна неправилност на същото.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по искането за допускане на касационното обжалване, намира следното:
Касационната жалба е редовна и процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 283 ГПК, има необходимото съдържание по чл. 284 ГПК, подадена е от легитимирано лице чрез упълномощен адвокат срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК.
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Русенския окръжен съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
За да се формира решаващите си правни изводи по предявения отрицателен установителен иск, въззивният съд е приел, че процесният недвижим имот е бил отчужден по реда на чл. 95 З. /отм./ със Заповед № 609/ 01.06.1981 г. за предвидено по ЗРП мероприятие „за комплексен граничен пункт СО „М.”, като е била определена оценка в размер на 16 230,40 лв., която е следвало да се заплати на ПАК „Б.”- [населено място], като заплащането е удостоверено от фактура № 21296/ 30.06.1981 г. Така придобитият от държавата имот е бил актуван с А. № 2749/ 10.06.1994 г., като ответното дружество е придобило собствеността върху него на основание чл. 17 а ЗППДОбП /отм./. По отношение на авторството на Заповед № 609/ 01.06.1981 г. е съобразено, че според изслушаната Съдебно-графологична експертиза подписът не е положен от заемащия длъжността „председател на ИК на Окръжен народен съвет- [населено място]” през 1981 г. К. А., но подписът според приетото допълнително заключение изхожда от инж.К., чиято компетентност да подписва такива заповеди се установява от изисканите документи от Държавен архив във връзка с функциите на членовете на ИК на ОНС и правилата за заместване на председателя, установени в Правилника за дейността на народния съвет. Въззивният съд е приел, че искането за назначаване на допълнителна Съдебно-графологична експертиза, която да установи, дали процесната заповед е била подписана от инж.А. К., е било своевременно по смисъла на чл. 147, т. 1 ГПК, тъй като е било направено в заседанието, в което е прието първоначалното заключение, според което подписът под заповедта не е на титуляра. Изложени са и съображения, според които отчуждителният ефект по отношение на процесния имот е настъпил с влизане в сила на заповедта по чл. 95 З. /отм./, а не от плащането на обезщетението, макар и в случая същото да е било заплатено на собственика, което се установява от представената по делото фактура № 21296/ 30.06.1981 г. Същевременно въззивният съд е възприел изложените от първоинстанционния съд мотиви, към които е препратил съобразно чл. 272 ГПК, според които ищецът не е провел успешно пълно и главно доказване на фактите, на които основава претенцията си да е придобил собствеността върху имота, а именно наследствено правоприемство по отношение на В. С. Д. /посочен като първоначален собственик в исковата молба на основание придобивна давност за времето от 1943 г. до смъртта му/ и придобивна давност на основание собствено владение за периода 1997 г.- 2014 г. В тази връзка са изложени мотиви, че ищецът не е наследник по закон на своя дядо, а такъв е майка му В. П., която е жива и която не се е разпоредила в негова полза със собствените си права. В този смисъл ищецът не би могъл да си позовава на евентуалното придобиване на имота от лице, на което не е правоприемник, а само на осъществил се в негова полза придобивен способ. Колкото до твърдението, че през 1997 г.- 2014 г. ищецът е упражнявал владение върху имота, същото е прието за недоказано, доколкото от събраните по делото гласни доказателства чрез разпит на свидетелите К., Т. и К. през този период от време имотът е бил във владение единствено на ответното дружество, като този извод се подкрепя и от представените по делото писмени доказателства /договори за наем/.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно решение решаващи правни мотиви, настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Първият поставен от касатора правен въпрос- относно предпоставките, с оглед на които обстоятелствата и доказателствата се смятат за новооткрити по смисъла на чл. 147, т. 1 ГПК, е изцяло ирелевантен. Същият е зададен във връзка с оплакването, че искането на ответника за назначаване на допълнителна Съдебно-графологична експертиза, която да изследва, дали подписът под заповедта по чл. 95 З. /отм./ е на инж.К., е било направено несвоевременно и като такова е било преклудирано. В тази връзка следва да се има предвид, че експертизата, както и огледа и освидетелстването, са доказателства, които се събират служебно от съда /т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/ 2013 г. на ОСГТК/, като съображенията за това досежно експертизите са изложени в мотивите на т.10 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/ 2000 г. на ОСГК- необходимостта да се съобразят определени правила на опита и положения на науката, отнасящи се до специални области на знанието, които имат отношение към обосноваността на решението, тъй като вещото лице субсумира фактите, установени по делото към тези правила на практиката и научната теория, за да направи фактически изводи, релевантни за изхода на спора. Следователно, при открито производство за оспорване автентичността на Заповед № 609/ 01.06.1981 г., първоинстанционният съд поначало е бил длъжен служебно да назначи експертиза, която да изследва дали административният акт е издаден от овластено длъжностно лице, разполагащо с необходимата за валидно произнасяне материална властническа компетентност по смисъла на чл. 6, ал. 1 З. /отм./, тъй като проявата на такава активност е необходима за обезпечаване приложението на приложимия императивен материален закон, уреждащ отчуждаването на имоти за обществена нужда /чл. 5 ГПК/. В този смисъл поставеният от касатора процесуалноправен въпрос относно приложението на чл. 147, т. 1 ГПК е без значение за изхода на спора. Вторият въпрос, свързан с преценката, на кого принадлежи компетентността да издаде заповед по чл. 95 З. /отм./ също се явява неотносим в контекста на приетото от въззивния съд, че в конкретния случай заповедта не е издадена от титуляра на длъжността „председател на ИК на ОНС”, но въпреки това е валидна, доколкото е подписана „със запетая” от лице, разполагащо с компетентност да го замества съобразно Правилника за дейността на окръжния народен съвет, и в този смисъл административният акт не е издаден от некомпетентен орган. Третият формулиран от касатора въпрос, отнасящ се до доказателственото значение на издадена фактура досежно факта на заплащането на посочената в същата парична сума, също няма обуславящо значение за изхода на спора, като се има предвид съдържанието на представената по делото фактура № 21296/ 30.06.1981 г., доколкото същата удостоверява изявление на отчуждения собственик ПАК „Б.”, че е получил обезщетението в размер на 16 830,40 лв. с нареждане № 923-160 040-001-1, и в този смисъл изводът на въззивния съд, че правоимащият е бил обезщетен като предпоставка за заемане на отчуждения имот съгласно чл. 105, ал. 1 З. /отм./, се основава не на самата фактура като счетоводен документ, а на обективираното в нея признание на лицето, за което този факт е неизгоден.
С оглед гореизложените съображения, предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК не са налице. Липсват и предвидените в чл. 280, ал. 2 ГПК основания за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора, доколкото по изложените по-горе съображения решението на въззивния съд е съобразено както със съдопроизводствените норми и правилата на логиката при възприемане на релевантните за спора факти, така и с приложимия материален закон.
Независимо от изхода на спора, касаторът не дължи на ответника по касация заплащане на направените от последния разноски в настоящото производство предвид липсата на доказателства за действително извършени такива.
Водим от гореизложеното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 5260/ 19.10.2017 г., постановено по в. гр. дело № 498/ 2017 г. на Благоевградския окръжен съд, по касационната жалба на И. К. П..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: