О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 336
София, 23.06.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение в закрито заседание на двадесет и девети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при участието на секретаря
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Мария Славчева
ч. т. д. № 3525/2014 година
Производство по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК.
Образувано е по подадена частна касационна жалба от процесуалния представител на [фирма], [населено място] адв. Г. Д. срещу определение № 130 от 18.03.2014 г. на Окръжен съд – Русе по в. ч. т. д. № 67 по описа на съда за 2014 г., с което е потвърдено определение № 9044 от 15.11.2013 г. по гр. д. № 3393/2013 г. на Районен съд – Русе за прекратяване на производството по предявения от жалбоподателя иск по чл.269 ДОПК срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите и [фирма] .
В частната жалба са въведени доводи, че обжалваното определение е неправилно поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, а допускането на касационно обжалване се поддържа на основание чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК.
От ответните страни становище е изразила Държавата, представлявана от Министъра на финансите, която оспорва допустимостта на касационното обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение като взе предвид изложените оплаквания и след проверка на данните по делото, приема следното:
Частната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд споделил направените от районния съд изводи, че предявеният иск с правно основание чл.269 ДОПК на засегнато от изпълнението трето лице е недопустим. Изложени са две групи съображения. Първата от тях е свързана с приключилото към момента на предявяване на иска принудително изпълнение и отпадане на възможността чрез този иск да се премине към друг способ за изпълнение. Тъй като наличието на висящо изпълнително производство е предпоставка за осъществяване от третото на изпълнението лице защита на правата си по реда на чл.269 ДОПК, каквато отсъства в случая, съдът е счел за недопустим така предявения иск. Второто съображение е, че дори и да се подведе предявения иск под нормата на чл.124, ал.4 ГПК, то същият отново се явява недопустим като насочен за установяване на факт с правно значение – изискуемо и ликвидно вземане към [фирма], който не е сред предвидените от закона.
Настоящият състав на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС намира, че не са налице сочените основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Частният касатор поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1./ кога съдът определя наличието или липсата на правен интерес – при проверката за редовност на исковата молба или при постановяване на съдебното решение, след получаване на становището на ответната страна; 2./ Може ли съдът да се произнесе с определение относно наличието на правен интерес или следва да постанови решение в случаите когато въпросът за наличието на правен интерес от предявяването на установителен иск е материалноправен; 3./ представлява ли процесуална предпоставка за предявяване на установителен иск по чл.269 ДОПК във връзка с чл.124 ГПК, наличието на висящо изпълнително производство; 4./ кое обуславя процесуалната допустимост на иска по чл.269 ДОПК във връзка с чл.124 ГПК – твърденията на ищеца, съдържащи се в исковата молба или установеното от съда засегнато материално право и може ли съдът да откаже разглеждането на иска в случаите, когато при проверката за редовността на исковата молба прецени, че за ищеца не е налице материалноправен интерес; 5./ преклузивен ли е срокът за предявяването на установителния иск по чл.269 ДОПК.
От така формулираните въпроси значим е само третият процесуалноправен въпрос, но по отношение на него не са доказани допълнителните предпоставки по т.1, респ. по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото частният касатор не е уточнил коя е поддържаната от него допълнителна предпоставка. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е бланкетно посочено, а съдебни актове не са цитирани или приложени, за да се прецени налице ли е противоречие на даденото от въззивния съд разрешение със задължителната съдебна практика по този въпрос.
Въпросът за правния интерес е поставен от жалбоподателя общо, без връзка с фактическия състав на чл.269 ДОПК, а останалите въпроси не са обсъдени от въззивния съд, което позволява да се приеме, че по отношение на тях не е налице основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
При този изход на делото и на снование чл.78, ал.3 ГПК на ответната страна Държавата, представлявана от Министъра на финансите следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 130 от 18.03.2014 г. по в. ч. т. д. № 67/2014 г. на Русенския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на Държавата, представлявана от Министъра на финансите юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 /триста/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: