О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 336
ГР.София, 29.09.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 27.09.17 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова ч.гр.д. №3288/17 г., намира следното:
Производството е по чл.274, ал.2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на П. А. срещу въззивното определение на Окръжен съд Варна по гр.д. №620/17 г., с което е оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното по делото въззивно решение в частта за разноските. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност – незаконосъобразност и необоснованост, на обжалваното определение и се иска отмяната му.
Ответникът по жалба [фирма] я оспорва като неоснователна.
Частната жалба е подадена в срока по чл.275 ГПК срещу подлежащо на обжалване определение и е допустима, но неоснователна.
Частната жалба е неоснователна срещу въззивното определение в частта, с която молителят, който е страна – работник, по трудов спор с работодателя, е осъден да му заплати разноски за вещо лице в размер на 350 лв. и за държавна такса в размер на 279 лв. В трайната практика на ВКС е разяснено, че съгласно разпоредбите на чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК и чл. 359 от КТ, ищците – работници и служители са освободени и не заплащат такси и разноски по трудови дела. С тези разпоредби те са освободени от заплащането на такси и разноски, които се дължат към бюджета на съответния съд. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 от ГПК, при отхвърляне на исковете им, тези ищци на общо основание дължат заплащането на всички разноски, направени от насрещната страна по делото – работодателя, включително за заплатени от него държавни такси по делото. Това е така, защото макар и освободен по трудовото дело от заплащането на такси и разноски към бюджета на съда, ищецът – работник или служител с предявяването на неоснователния си иск, който е отхвърлен от съда, причинява вреда на работодателя, изразяваща се в заплатените от последния такси и разноски в производството, която вреда следва да бъде обезщетена. Обратното би било в нарушение на принципа за равнопоставеност на страните в частните правоотношения и в гражданското съдопроизводство/ в този см. опр. по ч.гр.д. №3175/14 г. на четвърто г.о., по ч.гр.д. №6162/14 г. на трето г.о., по ч.гр.д. №1350/16 г. на трето г.о. на ВКС и др./.
Частната жалба е неоснователна и срещу частта от въззивното определение, с която са присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на по 1200 лв. за въззивната и за първата инстанции. Въззивният съд е приел за неоснователно възражението на ищеца – сега молител, за прекомерност на адвокатското възнаграждение, позовавайки се на предвидените за предявените искове по чл.344, ал.1,т.1-3 КТ минимални размери на възнаграждението в чл.7, ал.1,т.1 и чл.2, ал.5 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения / наредбата/. Този краен извод не се променя, дори да се сподели тълкуването на първата от цитираните разпоредби, предложено от касатора и почерпано от трайната практика на ВКС – напр. опр. по ч.гр.д. №5717/14 г. на четвърто г.о., постановена при действието на Наредбата в редакция преди изменението й от 2016 г. и новосъздадената ал.5 на чл.2. Според цитираната практика стриктното тълкуване на разпоредбата на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. води до извода, че за неоценяемите искове по трудови дела се дължи не по-малко от размера на минималната работна заплата за страната към момента на сключване на договора за правна помощ (посочено е, че съответната сума се дължи за процесуално представителство, защита и съдействие по дела за отмяна на уволнение или за възстановяване на работа, когато искът е предявен самостоятелно, поради което при предявяване на двата иска следва да се счете, че се дължи само сума в размер на една минимална работна заплата). В случая минималната работна заплата към сключване на договора за правна помощ е 420 лв. Паричният иск по чл.344, ал.1,т.3 КТ е предявен в размер на 12 000 лв., преди изменението на иска пред първата инстанция. Или поисканият и пресъден размер на разноските за адв. възнаграждение за тази инстанция е под размера, посочен в чл.7, ал.1,т.1 и ал.2, т.4 от наредбата, за което е възразил в отговора си и ответникът по молбата. Затова няма основание за намаляване на възнаграждението.
За въззивната инстанция обжалваемият интерес по паричния иск е в размер на 9970 лв. или приложима за определяне на манималния размер на адв. възнаграждение е разпоредбата на чл.7, ал.2, т.3 от наредбата.При сборуване на минималния размер на адв. възнаграждение по исковете с пр. осн. чл.344, ал.1,т.1 и 2 КТ – 420 лв., за двата и 828,50 лв. по паричния иск по т.3, присъдената на ответника сума отново не надвишава предвидения в наредбата минимум. Постановките на ТР №6/13 г., т.16 ОСГТК не са приложими към настоящия случай, с оглед на приетите след ТР изменения в Наредба №1/04 г.
Поради изложеното частната жалба е неоснователна – обжалваното въззивно определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Затова ВКС на РБ, състав на трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ В СИЛА определение на Окръжен съд Варна по гр.д. №620/17 г. от 26.06.17 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: