12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 337
[населено място], 18,05,2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия , първо търговско отделение, в закрито заседание на четвърти март , през две хиляди и петнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 2265 по описа за две хиляди и четиринадесета година, съобрази следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на Н. и М. , конституирано като трето лице – помагач на Н., в качеството й на ищец, против решение № 66 / 11.03.2014 год. по т.д.№ 810 / 2013 год. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 36 / 30.07.2013 год. по т.д.№ 100 / 2011 год. на Окръжен съд – Търговище.С последното са отхвърлени предявените от Н. против Р. Г. В., упражняващ търговска дейност като ЕТ „ Р. Г. „ ,и против [фирма] ,обективно кумулативно и пасивно субективно съединени искове,за сумата от 13 483,81 евро – подлежаща на връщане,поради недопустимост на извършени от първия ответник разходи в същия размер, по смисъла на чл.14 от сключения с М. договор за безвъзмездна помощ № BG2003/ 004-937.11.01- 3.085, за финансиране на проект „ Алтернативна заетост в селското стопанство – отглеждане на билки „ , твърдян като прекратен на основание чл.12.2 б.”ж” вр. с чл.7.1.4 от Общите условия / ОУ/ към договора,както и за сумата от 1 734,55 евро, лихва върху сумата по главницата,за периода 14.01.2008 год. – 05.02.2010 год., ведно с договорна лихва за забава,на основание чл.18.2 от ОУ към финансираните от Европейската общност договори за безвъзмездна помощ по програми за външни действия,считано от 29.10.2010 год. до окончателното изплащане на задължението.
Касаторът Н. оспорва правилността на въззивното решение , като постановено в противоречие с материалния закон и необосновано.Оспорва правилността на извода на въззивния съд,относно липса на материалноправна легитимация на Н. да предяви исковете, доколкото възложителя по договора – М. , конституиран като трето лице – помагач на ищеца,е заявил възникнало за него право по чл.18.1 от ОУ приложими към договора – за връщане на надплатени спрямо документираните разходи суми, вместо заявеното с исковата молба право на възстановяване на сумата по главницата,предвид частично прекратяване на договора и недопустимост на иначе документираните до този размер разходи по изпълнението му – чл.12.2 б.”ж” вр. с чл .7.1.4 от специалните условия. В тази връзка касаторът счита,че съдът недопустимо се е съобразил с формално посоченотои в АУЧДВ основание – чл.18.1 от ОУ,вместо да обсъди и съобрази доказателствата пряко установяващи правопораждащите за исковете факти,доколкото АУЧДВ има констативен,а не конститутивен характер, по установяване на вземанията.Оспорва и извода на съда,че неизпълнението на ответника е незначително,доколкото може да се приеме,че въззивният съд е имал предвид незначителност по смисъла на чл.87 ал.4 ЗЗД, коментирайки „ минимална тежест на нарушението „ предпоставило прекратяването на договора.Според касатора правото на преценка за същественост на неизпълнението има единствено ръководителят на програмата / в случая ресорният министър на МТСП /. Излага съображения, че частичното неизпълнение на първия ответник – осигурявайки трудова ангажираност на 5 безработни лица, за период по-малък от 4 месеца по време на изпълнение на проекта , а именно – за три месеца и 4 или 6 / според доказателствата / дни ,съставлява по същество пълно неизпълнение на възложеното, аргументирайки се с целите на Програма BG 2003 / 004 – 937.11.01 „ Алтернативна заетост „. Съгласно чл.5 б.”а” от специалните условия на Финансовия меморандум по програма ФАР, горното деяние се квалифицирало като измама.
Касаторът – МТСП – оспорва правилността на въззивното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като съставът не е формирал собствени правни изводи,в съответствие с доводите във въззивната жалба,съгласно чл.269 пр.второ ГПК и препраща към мотивите на първоинстанционния съд,в нарушение на чл.235 ал.2 и чл.236 ал.2 ГПК за съобразяване на всички факти и обстоятелства и произнасяне по всички релевирани във въззивното производство доводи и възражения. Нарушението на чл.269 пр. второ ГПК се сочи в аспект на коментираната незначителност на нарушението,въпреки липсата на подобно възражение във въззивната жалба.В останалата си част касационната жалба съдържа коментар на доказателствата,в оборване правилността на правните изводи на въззивния съд.
Ответната страна – ЕТ „ Р. Г. „ – оспорва касационните жалби, като не счита обосновано основание за допускане на касационното обжалване,тъй като формулираните въпроси не кореспондират с решаващите изводи на въззивния съд.
[фирма] не е взело становище по касационните жалби.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим,подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Производството е образувано по искове с правно основание чл.422 ГПК, предявени от Н. против ЕТ „Р. Г.„ и [фирма] / легитимацията на втория ответник се основава на качеството му на страна – приобретател по договор за прехвърляне търговското предприятие на първия ответник – чл.15 ал.3 ТЗ /,за установяване на частно държавно вземане от 13 483,81 евро – главница и 1 734,55 евро – лихва за забава , за периода 14.01.2008 год. – 05.02.2010 год., съгласно Акт за установяване на частно държавно вземане № 1 / 05.02.2010 год. на зам. изпълнителния директор на Н..А. основава процесуалноправната си легитимация на чл.3 ал.7 т.6 от Закона за НАП, според който частните държавни вземания на изпълнителните агенции по предприсъединителните финансови инструменти,които възникват въз основа на договор,се събират от Н. по реда на ЗНАП.Ищецът се позовава на приемо-предавателен протокол от 02.11.2009 год., с който преписката на ответниците е предадена от А. на Н.,за събиране на вземането.Поради обезсилване на заповедите за изпълнение,издадени за събиране на вземанията,на основание чл.214 ал.1 ГПК е допуснато изменение на предявените искове от установителни в осъдителни, при невъведено изменение в обстоятелствената част на исковата молба, според която сумата от главницата съизмерява отчетени „не в съответствие с действителното положение „ разходи,явяващи се недопустими,съгласно чл.14 от приложимите Общи условия,обосновало прекратяване на договора, на основание чл.12.2.б.”ж” от ОУ вр. с чл.7.1.4 от специалните условия по договора и претендиране връщането им,предвид прекратяването.Касае се за главница,формирана съответно от : сумата от 22 365 евро по бюджетен раздел 3 „ Оборудване и доставки „ , съставляваща тръжна цена на 5 МПС,чието закупуване е предвидено в проекта ; сумата от 36,54 евро по бюджетен раздел 5 – „ Други разходи / услуги /„ – такси по обслужване банкови сметки на изпълнителя, за които Изпълнителната агенция не е била уведомена и 300 евро – по бюджетен раздел 6 „Други разходи„ – отчетени разходи по застраховки за период извън изпълнението на дейностите по проекта – 24.08.2006 год. – 24.08.2007 год./ и за застраховане на окопни култури – тикви за семена, извън предмета на договора,тъй като проекта за алтернативна заетост касае отглеждане на билки.Досежно първата сума ищецът се позовава на неизпълнено в цялост задължение на първия ответник, за осигуряване трудова заетост на 5 безработни лица за период от 4 месеца в срока на изпълнение на договора / договорено поддържане на същата заетост и за период от 14 месеца след прекратяването на договора, изпълнението на което не е предмет на спора /,материализирано в чл. 7.1.4 от специалните условия по договора.Неизпълнение на задължение по чл. 7.1.4 , съгласно чл.7.1.2 от същите условия предпоставя задължение на бенефициера да възстанови сумата,отговаряща на стойността на дълготрайните активи, т.е. придобивната им цена съгласно представените финансови документи за закупуването им . Именно така се формира размера от 22 365 евро.Ищецът се позовава на получено от първия ответник – на 27.11.2007 год.- писмо на МТСП – № BG 2003 / 004 – 937.11.01-3.085/27 от 23.11.2007 год.,с което и предвид преждеизложените обстоятелства,установени при направена оценка за изпълнението по проекта и на договорения бюджет,бенефициерът е уведомен за прекратяване на договора на основание чл.12.2.б”ж” от ОУ.В АУЧДВ и исковата молба, квалификацията на претендираното възстановяване на сумата е формално основана на чл.18.1 от ОУ към сключения договор.Според чл.18.1 от ОУ изпълнителят е задължен да върне на възложителя всички средства, платени в повече от окончателната дължима сума, в срок от 45 дни от получаването на искане за това.Основанието по чл.12.2 б.”ж” от ОУ визира деклариране на неверни или непълни данни от изпълнителя, с цел получаване на безвъзмездната помощ, предмет на договора или представяне на доклади, които не отразяват действителното положение,като очевидно второто предложение е приложимо в настоящия случай.Съгласно чл.12.3 , при прекратяване по чл. 12.2 б.”ж” от ОУ, изпълнителят има право да получи само такава част от безвъзмездната помощ, която отговаря на изпълнената част от проекта,респ. връща такава част , каквато кореспондира на неизпълнената част.В случая не се спори,че се признава за дължимо платена на изпълнителя сума от 963,46 евро / а съгласно приетото заключение на съдебно-икономическа експертиза – 722 ,01 евро / , т.е. прекратяването на договора е частично. Обосноваване относно това как се съотнася цялата сума по авансиране на покупката на МПС спрямо частичното неизпълнение на задължението по чл.7.1.4 , за да се претендира възстановяването й напълно, ищецът не е изложил.
Ответниците са оспорвали процесуалноправната легитимация на ищеца, вкл. с оглед променения характер на иска – от установителен към осъдителен, тъй като чл.3 ал.7 т.6 от ЗНАП не овластява Н. с правото да предяви чуждото право – на Д.,в качеството й на нейн процесуален субституент,а и не така са предявени исковете, а единствено я овластява да извършва действия по принудителното му събиране. Оспорва възможността след приемане на изпълнението / изготвен заключителен доклад / да бъде последващо развален договора, съгласно чл.15.2 от ОУ – Приложение ІІа към договора, доколкото възложителят не е взел отношение по заключителния доклад в 45 –дневен срок от постъпване на последната поискана информация, свързана с отчета.Оспорва и самото неизпълнение, респ. обстоятелството, че не са спазили условието за назначаване на 5 безработни лица за срок от 4 месеца в срока на изпълнение на договора,както и че е получено предизвестието за прекратяване на договора.За установяване изпълнение задължението по чл.7.1.4 от Специалните условия е допусната експертиза, която констатира,че с пет безработни лица съществуват сключени трудови договори и от 09.05.2006 год. и от 25.05.2006 год.,като ведомостите за заплати и начислените осигуровки съответстват на трудови правоотношения,считано от 09.05.2005 год.,но съобразно тази по-ранна дата няма постъпило уведомяване на Н. , по реда на чл.62 КТ, въпреки че в системата на А. е последващо генерирана корекция на началната дата на трудовите договори – като 09.05.2006 година.
За да потвърди първоинстанционното решение,с което исковете са отхвърлени като неоснователни,въззивният съд е споделил съображението, че ищецът не притежава материалноправна легитимация по заведените искове,тъй като не предявява същите / вкл. не е подал заявлението за издаване заповед за изпълнение / в качеството на процесуален субституент на Д.,предвид характера на претендираните вземания – частни държавни вземания.Очевидно съдът приема, че незаявявайки изрично процесуална легитимация на процесуален субституент, независимо от изричното позоваване на чл.3 ал.7 т.6 ЗНАП, А. е предявила вземането като свое, но не е материалноправно легитимирана за това, тъй като се касае за неизпълнение на сключен от ответника с МТСП , а не с нея като кредитор, договор.Въззивният съд е счел, че това е достатъчно основание за отхвърляне на исковете .
Кумулативно,обаче,се е позовал на обстоятелството,че се претендират суми на основание чл.18.1 от ОУ,която разпоредба предпоставя надплатени суми, т.е. суми за които липсва обосноваване с финансов документ,по смисъла на същата разпоредба,а такива надплатени суми не се установяват по делото : отчетените разходи не надхвърлят авансовите плащания.Като счита, че съдът е ограничен в рамките на констатацията за основанието на вземанията, съгласно съставения АУЧДВ, в който формално е посочена и разпоредбата на чл.18.1 от ОУ , въззивният съд е счел,че с исковата молба недопустимо се претендира нещо различно – връщане на даденото, поради прекратяване на договора, на основание чл.12.2 б.”ж” от ОУ, като не следва да се произнася по така наведените с исковата молба нови обстоятелства.Независимо от последното е изложил мотиви и за недоказаност на твърдението за пълно неизпълнение на задължението на първия ответник, за осигуряване на трудова заетост на 5 безработни лица, съгласно чл.7.1.4 от Специалните условия към договора . Доколкото е спорно само дали заетите лица са работили през по-голям период от месец май 2006 год., съдът е квалифицирал основанието на допустимо прекратяване по чл.12.2 б.”а” от ОУ.В тази хипотеза,приложимостта на чл.12.3 от ОУ, според въззивният съд предоставя възможност изпълнителят да задържи оная част от получената безвъзмездна помощ,която отговаря на изпълнената част от проекта и няма основание да се иска изцяло връщане на даденото / каквато впрочем не е и претенцията на ищеца /. Очевидно въззивният съд е изключил приложимостта на чл.7.1.2 вр. с чл. 7.1.4 от Специалните условия относно формирания размер на вземането от покупната цена на закупените от ответника Д. / 5 бр. МПС /. Дори да се сподели прекратяване на основание чл.12.2 б.”ж” от ОУ , въззивният съд е счел,че чл.12.4 от ОУ изисква възложителят да съобрази тежестта на нарушенията,давайки възможност на изпълнителя да изложи позицията си,каквато е и редакцията на самата разпоредба.Съдът се е позовал на непредоставена такава възможност,както и на минимална тежест на установените нарушения и в този смисъл изводът му е за допустима и от съда преценка на същите, като предпоставка за прекратяването на договора.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК на касатора Н. са посочени следните въпроси : 1 / След като по силата на законова делегация / чл.3 ал.7 т.6 ЗНАП / Н. е легитимирана да събира частните държавни вземания на изпълнителните агенции по предприсъединителните финансови инструменти на ЕС , разполага ли като ищец и с правото по чл. 214 ал.1 изр. второ ГПК ? ; 2 / Следва ли като установи, че ищецът не е носител на материалното право съдът служебно да конституира в процеса носителя на спорното право, съгласно чл.26 ал.4 ГПК ? ; 3 / Предметът на спора по иск , предявен по реда на чл.422 ГПК, последващо изменен в осъдителен , предопределен ли е от обективните и субективните предели на спора, очертани със заповедното производство и с мотивите на акта за установявате на частно държавно вземане или в исковата молба следва да бъдат изложени основанията за възникване и погасяване на задължението?;4/ Ограничен ли е съда от посочените в искането за възстановяване / на суми / нарушения или може да преценява дали същите са съществени или несъществени и ако разполага с това право на преценка, въз основа на какви критерии го упражнява ?.
Първият от поставените въпроси,обосноваван единствено в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК , не покрива характеристиката на правен въпрос,тъй като от една страна би бил относим към евентуално незаконосъобразно отречено от въззивния съд право на изменение на иска, каквото не е налице по делото ,а от друга страна – макар включена в предмета на спора материалноправната легитимация на ищеца – Н. – не е приета за липсваща с оглед допуснатото по реда на чл.214 ал.1 ГПК изменение на иска от установителен,предявен по реда на чл.422 вр. с чл.124 ал.1 ГПК,в осъдителен такъв за събиране на вземането.При това материалноправната легитимация е отречена и на друго основание – липсата на идентичност,според съда, между вземането предявено с АУЧДВ в заповедното производство, и вземането – предмет на исковата молба . Няма спор в съдебната практика, че обезсилването на заповедта за изпълнение, при определени предпоставки – висящо първоинстанционно производство – обуславя допустимо изменение на иска от установителен в осъдителен такъв, но при идентичност на основанието, доколкото вида на защитата касае петитума на иска.Основанието се обуславя от твърдените в исковата молба факти и обстоятелства, от които произхожда вземането и които, като изначално предявено по реда на чл.422 ал.1 ГПК предпоставят идентичност с основанието на вземането, предявено в заповедното производство.Тази именно идентичност въззивният съд е оспорил, считайки че АУЧДВ , на основание на който е заявена претенцията в заповедното производство,обосновава вземане на различно от предявеното с исковата молба основание , а именно – връщане на надплатени суми / чл.18.1 ОУ /, а не връщане в хипотезата на разваляне на договора на основание чл.12.2 б.”ж ” от ОУ. И от последното,отделно от възприетото предявяване на иска от Н. не в качеството на процесуален субституент, съдът е счел, че Н. не предявява идентично на заявеното в заповедното производство право.Очевидно е,че мотивацията на въззивния съд е в смисъл, различен от вложения в първия от формулираните въпроси.Не е отречена материалноправна легитимация по осъдителния иск,с оглед изменението по реда на чл.214 ал.1 ГПК, а предвид предявяването от Н. на права като свои,респ. предвид липсата на идентичност на основанието на предявеното вземане – в заповедното, респ. в исковото производство, независимо дали се претендира по установителен или осъдителен по характер иск.Действително липсват мотиви за това от кои заявени в исковата молба обстоятелства въззивният съд е счел предявяването на вземанията, като собствени на Н..За допустимото извеждане на процесуална легитимация на субституент,вкл. с оглед действащи и служебно задължително съобразими от съда правни норми от императивен характер, страната не е формулирала съответен въпрос.Следва да се посочи, че доколкото въззивният съд е обосновал в евентуалност и изводи по основателността на вземането, дори да би се приела за доказана материалноправна легитимация на ищеца, допускането на касационното обжалване предпоставя кумулативно обосноваване и на въпрос, свързан и с тези решаващи правни изводи, за да би била удовлетворена характеристиката за правен и на настоящия въпрос – от естество да промени правния резултат, в случай на даден различен от въззивния съд отговор на същия.Следващите въпроси, обаче, не отговарят на това условие .
Вторият от формулираните въпроси също не удовлетворява изискването за правен въпрос – въззивният съд не е отказал конституиране на притежателя на съдебно предявеното право,при възприета процесуална легитимация на ищеца като процесуален субституент, напротив отрекъл е предяването от Н. на правата като чужди.Въпросът впрочем би бил релевантен в защита интереса на неконституирана / или неконституирана в съответното процесуално качество / страна, чиито материални права са били предмет на производството и се явява засегната от неконституирането. Правният интерес от атакуване на решението на това основание не обуславя допустим от името на Н. касационен довод с такъв предмет.Впрочем, дори да би бил удовлетворен общия селективен критерий,необоснован се явява допълнителния такъв с цитираните съдебни актове. Решение № 1378 / 18.07.2013 год. по гр.д.№ 803 / 2013 год. на Русенски районен съд , не е доказано влязло в сила. Определение № 210/04.06.2012 год. по ч.гр.д.№ 1931 / 2012 год. на Софийски апелативен съд / влязло в сила, съгласно т.9а на ТР 1/ 09.12.2013 год. по тълк.дело № 1 / 2013 год. на ОСГТК на ВКС / действително касае отказ за конституиране на МТСП, като трето лице помагач на страната на Н., предявила по реда на чл.422 ГПК вземане, идентично основано на АУЧДВ по договор с ответника,сключен от МТСП, но разрешението, макар и противоречиво с това по настоящото производство, не касае отговор на така поставения от страната правен въпрос, свързан с конституирането на възложителя по договора,като главна страна и при това на основание чл.26 ал.4 ГПК.Това пък конституиране, дори да би било предприето от съда, не би се явило решаващо за изхода на спора, тъй като не би осигурило необходимата според въззивния съд идентичност на основанието на вземането в заповедното, респ. в исковото производство. Друг е въпросът дали е налице различно предявено основание, при наличната формална конфронтация между съдържанието на договорната разпоредба, на която изрично се позовава ищеца, вкл. като съставител на АУЧДВ,и обстоятелствената част на акта,респ. на исковата молба,безспорно навеждащи на основание по чл.12.2б.”ж” ОУ.Този въпрос ,обаче, предпоставя конкретна преценка за правилност на въззивното решение, която е извън предмета на настоящото произнасяне. Решение № 86 по гр.д.№ 1025 / 2011 год. на ВКС , ІІ гр. отд. е в унисон с мотивите на въззивното решение,тъй като и в същото се приема, че доколкото ищецът предявява правото като свое, непринадлежността на това право нему касае основателността на иска ,а не допустимостта на производството,т.е. неконституирането на действителния носител на правото не съставлява нарушение на чл.26 ал.4 ГПК.
Третият от въпросите е нелогично формулиран,предвид преждепосочената безспорна в съдебната практика необходима идентичност между вземането – предмет на заповедното производство и това,предявено по реда на чл.422 ал.1 ГПК,отчитайки от друга страна,че обстоятелствената част на исковата молба е нейн задължителен реквизит. Въззивният съд не е ирелевирал съдържанието на тази обстоятелствена част,а съпоставил нея, с изводимото от акта по чл.417 т.7 ГПК основание, считайки за необходима пълна идентичност между двете.Така поставен, въпросът не е в унисон с решаващите мотиви на съда досежно необходимата идентичност,а и се явява необоснован сочения допълнителен селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Цитираните решения, постановени по реда на чл.290 ГПК – реш.№ 454 по гр.д.№ 195 / 2010 год. на ІV г.о. ВКС , реш.№ 105 по т.д.№ 564 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС и реш.№ 128 по т.д.№ 561 / 2011 год. на ІІ т.о. на ВКС касаят напълно различни хипотези и дават отговор на правен въпрос ,свързан с разпределението на доказателствената тежест в процеса при предявено вземане на основание запис на заповед и възражение на длъжника за липса на каузално правоотношение, което менителничният ефект обезпечава или за недължимост на суми по така обезпечено с ефекта каузално правоотношение.Спецификата на казусите изключва възможността за обосноваване с решенията по тях на други изключения от предметния обхват на доказването в заповедното, респ. в исковото – по реда на чл.422 ГПК – производства, ако това е била целта на касатора,макар да не е ясно изводима в този именно релевантен смисъл от формулировката на въпроса.
Четвъртият въпрос покрива изискването за правен – включен е в предмета на спора и обуславя,но само един от решаващи изводи на въззивния съд за неоснователност на исковете, разгледани в евентуалност спрямо извода,основан на липсваща материалноправна легитимация,а именно : недоказаност на неизпълнението на задълженията на ответника, респ. незначителност на неизпълнението, по смисъла на чл. 87 ал.4 ЗЗД,макар последната разпоредба да не е изрично цитирана, но доколкото друга, изключваща развалянето при частично неизпълнение,няма.Не се явява обоснован, обаче, допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т. 3 ГПК , съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Не е посочена непълна, неясна или противоречива правна норма, по приложението на която да е налице противоречива съдебна практика , нито се обосновава основание за изменение на непротиворечива такава, като неправилна, с оглед изменение на законодателството или развитието на обществените отношения.Напротив, касае се за тълкуване волята на страните по договора и доколко с клаузата на чл.12.4 от ОУ същите са договорили изрично съобразимите за развалянето предпоставки и по смисъла на чл. 87 ал.4 ЗЗД / ясна , пълна и непротиворечива правна норма / или клаузата има различен смисъл.Последното, обаче, не се явява от значение за точното прилагане на закона – чл.87 ал.4 ЗЗД – нито за развитието на правото,тъй като не се установява да е било предмет на други спорни производства.Както се посочи и по-горе,въпросът,дори да би бил обоснован с допълнителен селективен критерий,не би имал характеристиката на правен,съгласно т.1 на ТР № 1/2010 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС, доколкото и отговор само на същия, в различен от вложения от въззивния съд смисъл, не би обусловил различен правен резултат,при изложени в евентуалност и други съображения за неоснователност на исковете.
В изложението по чл. 280 ал.1 ГПК на МТСП – трето лице помагач на ищеца – са посочени следните въпроси : 1/ Допустимо ли е препращане към мотивите на първоинстанционноото решение или съдът е длъжен да формира собствени мотиви във връзка с наведените в жалбата оплаквания ? ; 2/ Допустимо ли е произнасяне на въззивния съд извън посочените във въззивната жалба основания и допустимо ли е да не бъдат взети предвид официални документи , приети и неоспорени по делото? ; 3/ Какъв е характера на решението на Ръководителя на програма ФАР – писмо за установяване недопустими разходи и покана за възстановяване на платените средства,когато последните надвишават размера на извършените допустими разходи ?
Първият от въпросите не кореспондира с процесуалните действия на съда по мотивиране на решението му,поради което не покрива изискването за правен въпрос : липсва препращане на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение.Изложени са самостоятелни мотиви,чието частично съвпадение с тези на първоинстанционния съд не е проявление на незаконосъобразно препращане по чл.272 ГПК, а евентуалната им непълнота, с оглед всички доводи и възражения на касатора,е относима към процесуалноправен въпрос по приложението на различни от тази на чл.272 ГПК правни норми.Необосноваването на общия селективен критерий изключва необходимостта,а и възможността за обсъждане на допълнителния такъв в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК – с решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК – № 198 по гр.д.№ 1619 / 13 г. на ІІ гр.отд. ВКС и № 120 по гр.д.№ 964 / 12 год. на ІV г.о. на ВКС.
Вторият от формулираните въпроси изкуствено кумулира два самостоятелни и несвързани един с друг въпроса.В първата си част е инспириран от касационния довод на страната,че въззивният съд се е произнесъл по невъведен от въззиваемия довод – за „незначителност на нарушението„,която съгласно самия договор подлежи на преценка при прекратяването му. Действително възражение с този предмет не е направено от ответника в хода на производството, вкл. в отговор на въззивната жалба,която обаче изхожда от касатора – Н.. Поради това и визираното от страната нарушение не се обхваща от нормата на чл.269 пр. второ ГПК ,с която е обвързан въпроса в първата си част.Паралелно с необоснованост на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК , недоказан се явява и допълнителния такъв – цитираното решение № 500 по гр.д.№ 4591 / 2008 год. на І г.о. на ВКС не е приложено към изложението,не се откри от състава след проверка на съдебната практика,постановена по реда на чл.290 ГПК, задължителна за въззивния съд и като такава обосноваваща критерия по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, нито сред казуалната такава. Във втората си част – относно несъобразяване на официални документи по делото – въпросът е неясен , а оттук и несъобразим с решаващите мотиви на въззивния съд, за да би се обосновал като правен ,по смисъла на т.1 на ТР № 1/2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.От изложението към този въпрос не става ясно кои конкретни документи, с характеристика на официални, визира страната.В случай, че такива са документите изходящи от И. агенция „ Главна инспекция по труда „ и А. по заетостта, съобразно обстоятелствената част на касационната жалба,видно е че въззивният съд не е изключил данните,установими от същите, но съобразил и други доказателства в подкрепа на изводите си за установим действителен начален момент на сключването на спорните трудови договори.Оценката на доказателствената им стойност,вкл. с оглед съобразените от въззивния съд и други доказателства – действително начислени осигурителни вноски и трудово възнаграждение за целия твърдян от ответника период, вкл. последващо коригиране на данните досежно началната дата на трудовите правоотношения в Н. – е предмет на друга фаза от производството – произнасяне по основанията по чл.281 т.3 ГПК за неправилност на решението,различни от основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 ГПК.По идентични на изложените по първия подвъпрос съображения , недоказан и тук е допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Третият от поставените въпроси не покрива изискването за правен, тъй като не е бил включен в предмета на спора и обосновал решаващите изводи на въззивния съд. Въззивникът – настоящ касатор не се е позовавал на обвързваща материална доказателствена сила на писмото, изходящо от Ръководителя на програмата, в лицето на ресорния министър на труда и социалната политика,съдържащо изложение на констатираните нарушения на договорните задължения на ответника.При формулиране на въпроса касаторът не е извел подобна теза и от конкретна, действително относима към доказателствената стойност на документа, разпоредба на визираните Регламент на Съвета / ЕО / Евроатом / № 1605 / 2002 год. и Решение на М. съвет № 6 / 2003 год.. Никоя от цитираните разпоредби – чл.119 на Регламента и т.3 б. „ в” от Приложение към Решението – няма относимо към подобен процесуалноправен въпрос съдържание, нито са сами по себе си неясни, непълни или противоречиви и с това си съдържание предпоставят възможност за тълкуване и на вложено в такава насока съдържание.В този смисъл, дори да би обосновал общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,касаторът не обосновава допълнителен селективен такъв по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Ответната страна не е претендирала възмездяване на разноски, въпреки направени и доказани такива .
Водим от горното,Върховен касационен съд,първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 66 / 11.03.2014 год. по т.д. № 810 / 2013 год. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :