1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 337
гр.София, 23.03.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
петнадесети март две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 4670/ 2016 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. С. Х. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 6249 от 18.07.2016 г. по гр.д.№ 1958/ 2016 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд по гр.д.№ 50467/ 2013 г. и по този начин са отхвърлени предявените от жалбоподателката против Р. Т. Б. искове, квалифицирани по чл.240 ал.1 ЗЗД и чл.86 ал.1 ЗЗД, за заплащане на сумата 8 000 лв по договор за заем от 15.12.1998 г. и на сумата 287,12 лв – мораторна лихва за период 24.07.2013 г. – 03.12.2013 г.
От изложението на жалбоподателката по чл.284 ал.3 т.1 ГПК следва да бъдат уточнени материалноправните въпроси прекъсва ли давността признанието на задължението, направено след изтичане на давностния срок и налице ли е новация в задължението при промяна на една от страните по правоотношението и допълнително договаряне на задължение за лихва. Жалбоподателката счита, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната по касация страна не взема становище.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно.
За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел за установено, че между страните по делото е сключен договор за заем, като на 15.12.1998 г. ищцата предала на ответника 8 000 лв при задължение да бъдат върнати, без да е уговорен срок за връщането. На 13.09.2012 г. страните съставили двустранно подписана разписка, в която било удостоверено, че на 15.12.1998 г. З. Х. дала в заем на Р. Б. 8 000 лв от ищцата, за което е бил издаден запис на заповед. При установените факти съдът извел от правна страна, че на 15.12.1998 г. между страните е възникнало безсрочно заемно правоотношение, поради което задължението за връщане на заетата сума е изискуемо веднага и давностният срок за изпълнението му е изтекъл на 15.12.2003 г. В рамките на този срок давността не е прекъсната, а разписката от 13.09.2012 г., макар да съставлява признание на задължението, не прекъсва давността, защото е съставена след изтичане на давностния срок. Тази разписка не обективира и договор за новация, а дори да обективираше, той би бил без значение. Ищецът не основава искането си на твърдения за подновяване на задължението, а единствено на твърдения за заемни отношения, възникнали през 1998 г. и потвърдени през 2012 г. Тъй като ответникът е направил възражение за погасяване на вземането по договора за заем по давност, което е основателно, то предявеният иск следва да бъде отхвърлен.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, материалноправният въпрос прекъсва ли давността признанието на задължението, направено след изтичане на давностния срок, обуславя обжалваното решение. Той обаче няма претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, такова значение биха имали въпроси, по които няма установена съдебна практика или установената се нуждае от осъвременяване или промяна, както и в случаите на неясни, непълни или противоречиви закони, за да се създаде практика по прилагането им или да се осъвремени или промени съществуващата. Сочените предпоставки не са налице, тъй като по въпроса има установена практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна. За да има прекъсване на погасителната давност поради признание на длъжника, то следва да бъде направено преди изтичането на давностния срок (срв. решение № 65 от 03.06.2011 г. на ВКС по т.д.№ 600/ 2010 г., I т. о., решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т.д.№ 194/ 2010 г., II т.о.). Признанието, извършено след изтичане на срока, няма правно значение, тъй като не може да се прекъсва течението на вече изтекъл срок. Така установената практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, поради което по обуславящия правен въпрос не е налице никое от допълнителните основанията по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
Материалноправният въпрос, налице ли е новация в задължението при промяна на една от страните по правоотношението и допълнително договаряне на задължение за лихва, не е обуславящ. При решаване на спора съдът по същество изрично е посочил, че ищцовата претенция се основава на твърдения за сключен договор за заем от 15.12.1998 г., удостоверен с разписка от 13.09.2012 г. Нито в исковата молба, нито по реда за изменение на основанието на иска, ищцата е въвела твърдения за новация. Искането й към съда е за връщане на заета през 1998 г. сума, а не на сума, дължима по договор за подновяване от 2012 г. След като задължение, възникнало от новация, не е било предмет на делото, то без отношение към крайните изводи на съда по същество е въпросът при какви условия едно задължение се счита подновено.
По тези съображения Върховният касационен съд не намира основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 6249 от 18.07.2016 г. по гр.д.№ 1958/ 2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: