О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 337
гр. София, 25.06.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на единадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4073 по описа за 2018 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 10342 от 23.08.2018 г., подадена от Т. С. Т. и Д. К. П., чрез адвокат М. К. от АК-Стара Загора против въззивно решение № 228 от 05.07.2018 г. по в.гр.д. № 1172/2018 г. на ОС-Стара Загора. С него е потвърдено решение № 16 от 15.01.2018 г., постановено по гр.дело № 2551/2016 г. на РС-Казанлък, с което е признато за установено по отношение на Н. П. Т., С. Т. К. и Т. Т. Ш., че Т. С. Т. и Д. К. П. не са собственици на 1/2 /една втора/ идеална част от следните недвижими имоти: дворно място, цялото с площ от 1209 кв.м, и дворно място, цялото с площ от 984 кв.м, съставляващи по плана на [населено място], общ. М., обл. С. З. съответно УПИ *** и УПИ ***, при граници за имотите, подробно посочени в диспозитива на решението, както и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК Нотариален акт № 5, том III, рег.№ 354б, дело № 405 по описа за 2015 г. на нотариус Р. Б. с рег.№ *** при Нотариална камара [населено място], с район на действие Районен съд [населено място], вписан в Служба по вписвания – [населено място], вх.рег. № 6740 от 21.08.2015 г., акт № 123, том 22, д. № 4539 за удостоверяване на право на собственост върху недвижим имот по давност и наследство, с който Т. С. Т. и Д. К. П. са признати за собственици по давностно владение и наследство на 1/2 идеална част от двете дворни места.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответниците по касация Н. П. Т., С. Т. К. и Т. Т. Ш. са подали отговор на касационната жалба, като възразяват, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендират разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск относно двата имота е основателен, тъй като ответниците не са доказали, че са собственици на основание наследствено правоприемство и придобивна давност, имайки предвид и че процесните имоти не попадат сред възстановените на техния праводател.
В представеното изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че е налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК:
(1) „При наличие на две идентични решения на ОбС по земеделие гр.Мъглиж, постановени през 2004 г. и 2009 г. за възстановяване правото на собственост на земи на осн.чл.18ж ал.1, 18з ал.1 от ППЗСПЗЗ в строителните граници на [населено място] на ищците, като наследници на П. Т., от кой момент започва да тече придобивната давност за ответниците, които са заявили право на собственост по давност и наследство, с оглед разпоредбата на чл.5 ал.2 от ЗВСОНИ?“ – с позоваване на ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС; Решение № 11 от 15.03.2016 г. на ВКС по гр.д. № 3119/2015 г., II г.о. и Решение № 556 от 18.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1325/2009г., I г.о.;
(2) „Длъжен ли е въззивният съд и разполага ли с процесуална възможност да осъществи косвен контрол върху валидността и законосъобразността на административните актове – решения, издавани от ОбСЗ и конкретно върху решението на което се позовават ищците от 2009 год., в случай че е допуснато съществено нарушение при издаване на решението по чл.18ж от ППЗСПЗЗ през 2009 г. и при изрично въведен довод от ответниците за това?“ – с позоваване на Решение № 407 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр.д. № 289/2009 г., I г.о.; Решение № 227 от 25.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 3007/2015 г., I г.о. и Решение № 170 от 6.10.2015 г. на ВКС по гр.д. № 1752/2015 г., I г.о.;
(3) „Следва ли да се зачита за действително решението на общинска служба по земеделие гр.Мъглиж от 2009 год. за възстановяване на имот пл.№ ** на ищците, след като процесния недвижим имот пл. № ** е вече възстановен на ищците с решение от 03.02.2014 год. и това решение не е обжалвано?“ – с позоваване на Решение № 414 от 6.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1117/2010 г., I г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
Въпрос № 1 е относим към правните изводи на въззивния съд, който е обсъдил факта на постановените две решения за възстановяване правото на собственост на земи на осн.чл.18ж ал.1, 18з ал.1 от ППЗСПЗЗ в строителните граници на [населено място] на ищците, като наследници на П. Т., като е приел, че това постановено през 2009 г. е породило правни последици с оглед отбелязването, че е влязло в сила, каквото не е налице спрямо акта от 2004 г. Същевременно отсъства допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като произнасянето на въззивния съд не противоречи на цитираните от касаторките решения на ВКС по чл. 290 ГПК, в които е възприета принципната реституционна постановка, че придобивна давност за имоти, засегнати от реституционна процедура, може да започне да тече от влизането в сила на възстановителното решение на органа на поземлената собственост, независимо че в конкретика е обсъдено съотношението между разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и придобивната давност относно имоти, подлежащи на реституция. Не е налице противоречие и с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г., ОСГК на ВКС, тъй като съдът правилно е отчел, че ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка като един от начините за позоваване на изтекла придобивна давност, но към момента на неговото издаване през 2015 г. давността по чл. 79, ал. 1 ЗС не е изтекла, тъй като влязлото в сила възстановително решение на поземления орган относно процесните имоти е от 2009 г. Въпроси №№ 2 и 3 не представляват общо основание за допускане на обжалването, тъй като не са обусловили крайните изводи на въззивния съд по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС. Относно въпрос № 2 изводите на съда не са основани на хипотезата на чл. 17, ал. 2 ГПК и дори и да се приеме, че решението на ОСЗ-Мъглиж от 2009 г. попада в някой от нейните аспекти, то няма данни, че другото решение, на което се позовават ответниците относно придобивната давност върху процесните имоти (на ОСЗ-Мъглиж от 2004 г.), е влязло в сила. В цялото първоинстанционно производство, както и във въззивната жалба, не е въведен довод за необходимост от упражняване на инцидентен контрол върху решението на ОСЗ-Мъглиж от 2009 г. Косвеният съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК касае инцидентно, а не служебно произнасяне от съда (т. 4 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по т. гр. д. № 6/2005 г., ОСГК; Решение № 67 от 10.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5615/2013 г., I г.о.; Решение № 298 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 3296/2013 г., I г.о.). При приемането на реституционната преписка в първото открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд не е направен довод, че реституцията е настъпила по-рано (през 2004 г.), поради което придобивната давност може да се започне да тече от 2009 г., а не от 2004 г. Въпрос № 3 изисква обсъждане на доказателствата по съществото на спора, което е недопустимо в подборната фаза по чл. 288 ГПК. Въпросът не е правен, тъй като не изисква принципен отговор на правен проблем от значение за решаващата воля на съда. На следващо място, самите ответници не твърдят, а ангажираните от тях свидетели не установяват упражнявана фактическа власт (като обективен елемент на владението) по отношение и на двата УПИ, а само за УПИ **. Съответно – начинът, по който е проявена фактическата власт (с отсъствие на такава по отношение на каквато и да е част от северния УПИ) дефинитивно изключва възможността да приеме за установено удостовереното с КНА № 5, том III, рег.№ 354б, дело № 405 по описа за 2015 г. на нотариус Р. Б. право на собственост върху по 1/2 от всеки един от самостоятелно обособените още към 1971 г. самостоятелни недвижими имоти.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като не се сочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, каквото е изискването съобразно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Освен това цитираната практика на ВКС (чиито разрешения се споделят от настоящия състав) представлява уеднаквена практика по конкретния правен проблем, чието наличие изключва допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, имайки предвид, че в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не са развити доводи за необходимост от изоставяне на същата.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде уважена претенцията на ответниците по касация за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 1 000 лв., която е доказана с приложен договор за правна защита и съдействие (л. 43).
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 228 от 05.07.2018 г. по в.гр.д. № 1172/2018 г. на ОС-Стара Загора.
ОСЪЖДА Т. С. Т. и Д. К. П. ДА ЗАПЛАТЯТ на Н. П. Т., С. Т. К. и Т. Т. Ш. сумата 1 000 (хиляда) лева – разноски за защитата пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: