О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 337
София, 03.08.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 08.06.2016 две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията)ЗЛАТКА РУСЕВА
дело №2242/2016 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№3490/04.09.2015г.,подадена от Г. К.,чрез пълномощника му адвокат В. К.,против решение №142/15.07.2015г. на Габровски окръжен съд,постановено по в.гр.д.№170/2015г. по описа на същия съд,в частта в която се потвърждава решение №435/17.10.2014г. по гр.д.№1832/2013г. по описа на Районен съд,гр.Габрово,с която Г. Е. К. е осъден да предаде на Л. П. Б.,Р. П. В.-К.,Е. Б. К. и П. Б. К.,собствеността и владението на 59/106,80 идеални части от апартамент на трети надземен етаж от сградата на [улица],гр.Г.,с площ от 106,80кв.м,състоящ се от три стаи,дневна,кухня,килер,баня-клозет,антре,коридор,лоджа,заедно с 50% идеални части от мазите,30,16 % идеални части от общите части на сградата,заедно с 15,98 % идеални части от отстъпеното право на строеж върху дворното място,представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 14218.510.452.1.3,с описани в решението граници.
В касационната жалба се правят оплаквания,че решението в обжалваната му част е неправилно,поради допуснато процесуално нарушение и необосновано,като се иска неговата отмяна в тази му част.
Постъпила е касационна жалба вх.№4098/21.10.2015г.,подадена от Р. П. В.-К.,Е. Б. К. и П. Б. К. срещу горепосоченото въззивно решение,в частта му,с която се отменя решение №435/17.10.2014г. по гр.д.№1832/2013г. по описа на Районен съд,гр.Габрово-в частта на последното,с която е осъдил Е. С. Б. и И. С. К. да предадат на Л. П. Б.,Р. П. В.-К.,Е. Б. К. и П. Б. К.,собствеността и владението на апартамент на трети надземен етаж на ул. „П. К“ № 1 [населено място],с площ 106,80 кв.м,състоящ се от три стаи,дневна,кухня,килер,баня-клозет,антре,коридор,лоджа,заедно с 50% идеални части от мазите,30,16%идеални части от общите части на сградата,заедно с 15,98%иделни части от отстъпеното право на строеж,представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор 14218.510.452.1.3 ,при описани в решението граници,и вместо не го е постановено:отхвърля предявения от Л. П. Б.,Р. П. В.-К.,Е. Б. К. и П. Б. К. срещу Е. С. Б. и И. С. К.,иск с правно основание член 108 ЗС за предаване собствеността и владението на гореописания недвижим имот.Предмет на касационната жалба е и решението в частта му,с която е отменено горепосоченото решение на Районен съд гр. Габрово -в тази негова част,с която Г. Е. К. е осъден да предаде на Л. П. Б.,Р. П. В.-К.,Е. Б. К. и П. Б. К. собствеността и владението на 47,80/106,80 идеални части от гореописания недвижим имот,и вместо него е постановено:отхвърля предявения от Л. П. Б.,Р. П. В.-К.,Е. Б. К. и П. Б. К. срещу Г. Е. К.,иск по член108 ЗС за предаване владението върху гореописания недвижим имот.
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно,постановено в нарушение на материалния закон,съдопроизводствените правила и неосновано,като се иска неговата отмяна в тази му част.
Ответникът по касациионната жалба Г. Е. К.,чрез пълномощника си адвокат В. К.,в депозирания по делото писмен отговор,счита че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалвана му част и моли същото да не се допуска,а по същество,счита жалбата за неоснователна.
Постъпила е и касационна жалба вх.№4344/09.11.2015г,подадена от Л. П. Б.,чрез пълномощника й адвокат Р. Б.,противо горепосоченото въззивно решение на Габровски окръжен съд,в частта му,с която е отхвърлен иск по член 108 ЗС срещу ответницата Е. Б.,за предаване собствеността и владението на описания в решението недвижим имот,както и иска й по член 108 ЗС срещу ответника Г. К. за предаване собствеността и владението върху 47,80/106,80 идеални части от описания в решението недвижим имот.
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение в обжалваната му част е неправилно,като се иска неговата отмяна.
В писмения отговор на жалбата,ответникът по касационната жалба Г. Е. К.,чрез пълномощника си адвокат В. К.,заявява,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на възиивното решение в посочената му част,а по същество-жалбата е неоснователна.
Ответницата по касационната жалба Е. С. Б.,депозира отговор по жалбата,в който твърди,че не следва да се допуска касационно обжалване на решението в обжалваната му част,както и че по същество жалбата е неоснователна.
В писмения отговор на ответницата по касационна жалба И. С. К.,се заявява че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната му част,а по същество-жалбата е неоснователна.
По жалбата на Г. Е. К.:
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че по делото безспорно е установено, а и не се спори от страните, че собствеността върху процесния апартамент, със застроена площ от 59 кв.м. е възстановена на Б. П. К. и на Л. П. Б., на основание чл. 7 от ЗВСОНИ,като е прогласен за нищожен и обезсилен договора за продажба на държавен имот от 21.08.1971 г., сключен между ГНС – Г. и Е. и В. Б., в частта относно апартамента /решение № 3 от 15.02.2002 г., постановено по гр.д. № 648/2000 г. по описа на ГОС, влязъл в сила на 27.01.2004 г./Съдът е посочил,че с решение № 43 от 22.02.2010 г., постановено по гр.д. № 1202/2009 г., влязло в сила на 01.12.2011 г., признато за установено, че ищците по настоящото дело са собственици на 59/108,60 ид.ч. от процесния апартамент,отменен е нотариален акт за продажба № 21 от 05.02.2009 г., том І, рег. № 847, дело № 19/2008 г., на основание чл. 537, ал. 2 ГПК и е допуснато Л. Б.,Р. К.,Е. К. и П. К. да встъпят в създадените продажбени отношения и да заместят купувача И. К. по договора за покупко-продажба с Е. Б. относно 47,80/106,80 ид.ч. от процесния апартамент за сумата от 13 426,97 лв. и са обявени за купувачи Л. Б.,Р. К.,Е. К. и П. К., на основание чл. 33, ал. 2 ЗС и е указано да се заплати дължимата поради изкупуването сума в месечен срок от влизане на решението в сила.Във връзка с възражението на ответника К., че по отношение на него следва да се приложи института на придобивната давност,съдът е приел,че последният не може да придобие каквито и да било части от имота чрез давностно владение за посочения от него срок от пет години, тъй като владението на неговата праводателка К. е категорично недобросъвестно, а неговото собствено владение дори и да е добросъвестно не е достатъчно към предявяване на иска срещу него /09.02.2009 г. – 09.08.2013 г./.По отношение на присъединяването на владението,съдът е посочил,че е допустимо само при наличие на правоприемство между двама владелци: общо правоприемство /при наследяване/ или частно правоприемство /когато вторият владелец получава владението върху определен имот от предходния владелец на правно основание, което е годно да прехвърли собствеността върху имота/,но когато се присъединява еднородно владение /например когато и праводателят и правоприемникът са добросъвестни владелци/, необходимият срок за придобиване на имота по давност е този предвиден в чл. 79 ЗС за съответното владение- общо десет години за недобросъвестно владение на праводателя и на правоприемника или общо пет години добросъвестно владение на праводателя и на правоприемника,но при разнородно владение/владението на праводателя е недобросъвестно, а на правоприемника е добросъвестно или обратно/, събирането на периодите на владение на праводателя и на правоприемника може да стане само чрез незачитане на добросъвестното владение като такова и при присъединяване на разнородно владение необходимият срок за придобиване по давност на недвижим имот е срокът предвиден за придобиване по давност при недобросъвестно владение – десет години.Съдът е отчел,че в хипотезата, при която позоваващият се на придобивна давност е добросъвестен владелец, а неговият праводател е владелец по договор, който е относително недействителен на основание чл. 76 ЗН , спрямо лицето, позоваващо се на относителната недействителност е налице разнородно владение на двамата владелци: владението на позоваващият на придобивна давност е добросъвестно, а владението на неговия праводател – преобретател по относително недействителната сделка е недобросъвестно и необходимият срок за придобиване по давност е десет години / Решение № 178 от 09.07.2014 г. ва ВКС по гр.д. № 7749/2013 г., І гр.о./.Съдът е приел,че И. К. не може да е добросъвестен владелец, защото е обвързана със сила на присъдено нещо на решение № 3 от 15.02.2002 г., постановено срещу праводателката и Е. Б. и знае, че е придобила от несобственик,като с това решение е възстановена собствеността върху процесния апартамент на основание чл. 7 от ЗВСОНИ, и е прогласен е за нищожен договора за продажба на държавен имот от 21.08.1971 г.,описано по-горе,а на 05.02.2008 г., Е. Б. продава на И. К. целия този апартамент от 106,80 кв.м., като вече е постановено решение № 3 от 15.02.2002 г. по в.гр.д. № 648/2000 г. по описа на ГОС, което е потвърдено от решение № 1817 от 27.01.2004 г. по гр.д. № 1171/2002 г. на ВКС.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване,приложено към касационната жалба,касаторът твърди в неговата първа част,че въззивното решение е недопустимо,тъй като ищците не претендират предаването на собствеността и владението на идеални части от процесния имот,а на целия такъв и въззивният съд с постановеното решение се е произнесъл по непредявена претенция,като се на задължителна практика на ВКС.
Касационният съд намира,че не е налице такава хипотеза,защото по предявения иск,с правно основание по член 108 ЗС,след като е разгледал направените възражения от страните ,съдът е постановил решението си по спора,като е намерил иска за частично основателен и е уважил в тази връзка заявената претенция.
В точка второ римско от изложението си,касаторът твърди/цитирам/:
„Въззивният съд е тълкувал и приложил чл.70,ал.1 и ал.2 от ЗС в противоречие със създадената от ВКС задължителна практика”
В подкрепа на това твърдение се излагат доводи за неправилни изводи и преценки на съда относно претенцията му за придобиване на процесния имот по давност,свързани с изводите на съда за наличие добросъвестно или недобросъвестно владение,като се позовава отново в тази връзка на съдебна практика на ВКС.
Преди всичко,съгласно приетото в т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение,който е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на съда,като ВКС не е задължен да го извежда от изложението му по член 284,ал.3 ГПК ,тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна.
Видно от съдържанието на изложението,в същото липсва формулиран такъв правен въпрос и непосочването му е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част,без да се обсъждат допълнителните основания за това.В изложението се правят само касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,които са различни от основанията за допускане на касационно обжаване по смисъла на член 280,ал.1 ГПК.
Ето защо,касационният съд намира ,че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
По жалбата на Р. П. В.-К.,Е. Б. К. и П. Б. К.:
С решаващите си мотиви,въззивният съд е приел,че твърдението на ищците,че действието на решението по чл. 33 от ЗС има обратно действие е неправилно,като се е позовал на трайната практика на ВКС,според която действието на решението по чл. 33 ЗС произвежда действие от момента на влизането му в сила и от този момент ищците заместват ответника като купувач и придобиват претендираното вещно право /решение № 111 от 23.03.2012 г. по гр.д. № 718/2011 г., ІІ г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК/. и в същото се приема, че ако потестативното право е упражнено, чрез предявяване на иск, включително по реда на чл. 33, ал. 2 ЗС, вещното право се придобива от момента на влизане на решението в сила, от който момент ищецът се счита за собственик на съответната идеална част на имота.Съдът е посочил,че покупко-продажбата на процесния апартамент е извършена на 05.02.2009 г. и на тази дата е бил вписан нотариалния акт в Служба по вписванията, а исковата молба е подадена в РС –Габрово на 15.06.2009 г. и е вписана на 11.06.2009 г,като по нея е образувано гр.д. № 1202/2009 г. по описа на ГРС и е постановено решение № 43/22.02.2010 г., влязло в сила на 01.12.2011 г., вписано на 05.03.2012 г.,поради което към момента на подаване на исковата молба Г. К. е бил собственик на процесния апартамент, прехвърлен му от И. К.,но същият не е бил ответник по делото и не е бил привлечен като трето лице по делото, макар че от справката по лице на И. К. на Служба по вписванията е видно, че има извършено прехвърляне на Г. К., чрез покупко-продажба на недвижим имот под № 117 от 05.02.2009 г. от описната книга. /стр.93 от гр.д. № 1832/2013 г. на ГРС/.Съдът е изложил доводи,че последващото прехвърляне на закупена идеална част от купувача в полза на трето лице без да е налице вписана искова молба или обезпечителна възбрана не обуславя във всички случаи невъзможност за придобиване на идеална част от останалите съсобственици,като в хипотезата, при която трето лице, закупило идеалната част, на свой ред се е разпоредило със същата в полза на външно за съсобствеността лице с последваш договор за покупко-продажба, съсобственикът, за когото е възникнало правото на изкупуване по сила на първия договор, разполага с възможността направо да предяви иска по чл.33, ал. 2 ЗС по отношение на втората сделка, ако за същата са налице предвидените в закона предпоставки за изкупуването. Това е така, тъй като при извършването и е съществувала общност върху имота между този съсобственик и третото лице, поради което на общо основание последното е било длъжно да предложи идеалната част за изкупуване на съсобственика. За последния не е налице интерес от встъпването в първото продажбено правоотношение, тъй като същото вече не е в състояние да го снабди с право на собственост върху идеалната част предвид последващото и прехвърляне. Съдът изрично е отбелязъл,че съсобственикът има интерес да встъпи във втората продажба – като предяви иска за изкупуване срещу продавача /купувач по първия договор/ и трето лице- купувач, тъй като само при упражняване на този иск ще придобие собствеността върху съответната идеална част.
В изложението си,приложено към касационната жалба касаторите,заявяват,че с обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото,решение в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото,като/цитирам/:
„І.Основание за допустимост по чл.280,ал.1т.1 ГПК.
1.Процесуалноправният въпрос,който се поставя и който е решен в противоречие с практика на ВКС е за задълженията на въззивния съд да извърши самостоятелна проверка на доказателствата,на доводите на страните и въз основа на тази преценка да мотивира решението по същество.
Въззивният съд въобще не е обсъдил събраните по делото гласни доказателства,не ги е преценил поотделно и в тяхната съвкупност с писмените доказателства.”
като се позовава на решение по гр.д.№4744/2008г. по описа на ВКС,Іго,постановено по реда на член 290 ГПК.
Навеждат се доводи,във връзка със съдържанието на свидетелските показания на свидетелите Р. и Г.,според които е установено,че след продажбата на процесния имот от 05.02.2008г. ответницата Е. Б. не била предала фактически владението на И. К.,като в същото време в апартамента живеел синът на ответницата Б.-А. Б.,като последната до смъртта си през 2011г. имала ключ от имота.
Касационният съд намира,че приетото с решаващите мотиви,цитирани по горе,които са свързани с изхода на конкретното дело и са обусловили правните изводи на съда,не е в противоречие с цитираната задължителна практика на ВКС,а напротив в съответствие със същата.Това е така защото съдържащото се в депозираните по делото свидетелски показания,на които касаторите се позовават по-горе за без значение за крайните изводи на съда,на които се основава даденото разрешение по повдигнатия правен спор.
В точка втора от изложението си касаторите посочват/цитирам/:
“ІІ.Основания за допустимост по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Съществени материално правни въпроси от значение за изхода на настоящото дело,които са обосновали правните изводи на съда по предмета на спора и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото са свързани с това:
1.Има ли обратно действие решението,с което е уважен иск за изкупуване по чл.33,ал.2 ЗС?2.В кой момент изкупвача придобива правата на купувача по договора.3.Какво е действието на съдебното на съдебното решение в отношенията между изкупващия и третото лице-купувач,между изкупващия и продавача и продава и третото лице-купувач?4.Какви са последиците на решението по иск за изкупуване на лицето,придобило права преди предявяване на иска по чл.33,ал.2 ЗС?”
Като се твърди,че липсва практика по тези въпроси и отговорът би допринесъл за точното прилагане на закона/чл.33 ЗС/ и развитие на правото.
Съгласно приетото с решаващите мотиви по отношение на първия формулиран въпрос,който въззивния съд е разрешил във връзка с твърдението на ищците,настоящи касатори,че решението по член 33 от ЗС има обратно действие,което е приел за неправилно,касационният съд намира,че не е налице твърдяната от касаторите хипотеза на член 280,ал.1 т.3 ГПК,която изисква правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика,или за осъвременяване на тълкуването й с оглед измененията в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото,когато законите са непълни,неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени/т.4 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС./.Освен че този правен въпрос е в съответствие със съществуващата практика по член 33 ЗС,за която не са налице основания за промяна,с оглед горепосоченото,нито пък нормата на член 33 ЗС е неясна,неточна или непълна и за същата не се следва необходимост от тълкуването й.
По отношение на посочените по горе в тази част от изложението на касатора въпроси,цитирани в точка 2 до 4 от същото,последните са неотносими към приетото с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение.
С оглед изложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в тази му обжалвана част.
По жалбата на Л. П. Б.:
В изложението си по член 284,ал.3 ГПК ,касаторът твърди,че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,съгласно предвиденото в член 280,ал.,т.1 и т.3 ГПК.Видно от съдържанието на последното,то е абсолютно идентично с изложението,депозирано от касаторите Р. П. В.- К.,Е. Б. К. и П. Б. К.,поради което на същото е отговорено по- горе при разглеждането на изложението на тези касатори и не следва да бъде обсъждано повторно.
При това положение не са налице твърдяните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
Във връзка с този изход на делото,не следва да се присъждат на страните разноски по същото за настоящото касационно производство.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №142/15.07.2015г. по описа на Окръжен съд,гр.Габрово,постановено по в.гр.д.№170/2015г.по описа на същия съд в обжалваната му част.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: