2
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 130/2011 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 337
гр.София, 04.05.2012 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и втори ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 130/2011 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], подадена чрез процесуалния му представител адвокат Н.Г. от САК срещу решението на Пловдивския апелативен съд № 768/24.11.2010 год., постановено по т.дело № 836/2010 год. С това решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Пловдивския окръжен съд, ХІХ-ти състав № 177/05.05.2010 год. по т.дело № 824/2009 год., с което е отхвърлен предявеният от ищеца-касатор иск по чл.422, ал.1 ГПК във вр. с чл.535 ТЗ за признаване за установено,че ответникът Н. Т. Д. от [населено място] дължи на [фирма] сумата 50 000 лева по издадената в негова полза заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК въз основа на запис на заповед от 01.08.2006 год. с издател ответника в качеството му на физическо лице и като управител на [фирма] с падеж 15.03.2007 год.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения,че в мотивите си съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото относно наличието на връзка между абстрактната сделка и прехождащи каузални правоотношения между страните, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по поставени процесуални и материалноправни въпроси, които са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и обобщени се свеждат до следното: 1. Какво трябва да е съдържанието на мотивите на решението и правилата, по които съдът изгражда вътрешното си убеждение. 2. Поражда ли записът за заповед менителнично задължение за лицето, което го е подписало и може ли длъжник по менителнично правоотношение да прави възражение за плащане основано на каузални отношения с поемателя, за обезпечаването на които е издаден. 3. Допустимо ли е съдът да обоснове решението си на доказателства поискани след срока за подаване на отговор от ответника. 4. Как се определя качеството „прекомерност” на заплатените от страната разноски за ползувана адвокатска защита.
Ответникът по касационната жалба Н. Т. Д. от [населено място] чрез процесуалния си представител адвокат Ст.И. от АК-П. изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни. Претендира заплащане на направените съдебни разноски в касационното производство в размер на 5 000 лева – адвокатско възнаграждение по представения договор за правна помощ и защита от 19.01.2011 год.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС.
С обжалваното решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното отхвърлително решение, като е направил извода за неоснователност на предявения установителен иск по чл.422 ГПК. За да отхвърли иска съдът е приел, че процесният запис на заповед е нередовен менителничен документ, тъй като не е налице един от задължителните реквизити предвидени в чл.535 ТЗ – точната индивидуализация на издателя /подписалият го Н. Д. фигурира в качеството си на физическо лице и като управител на [фирма], а подписът в документа е само един/ – обстоятелство, което го прави недействителен. Независимо от това, доколкото в становището на ответника се съдържат твърдения за съществуването на каузални отношения между ищцовото дружество и [фирма]/впоследствие Е./, на което е управител, съдът е изследвал връзката между абстрактната сделка и възникнали между двете дружества облигационни отношения във връзка с продажба на стоки на отложено плащане по издадените от ищеца фактури и протоколи за получени стоки, като е приел, че процесният запис на заповед е издаден, за да гарантира вземанията на ищеца, произтичащи от каузалните правоотношения. От представените по делото фактури и платежни документи и заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, което не е оспорено, се установява, че [фирма] е изплатило изцяло цената на стоките по издадените от ищеца-продавач процесни фактури. При тези фактически данни съдът е направил решаващия извод, че изпълнението на длъжника по каузалното правоотношение го освобождава и от менителничното задължение, поради което предявеният иск за установяване на вземането, което записът на заповед обезпечава, е неоснователен.
По формулирания изрично от касатора процесуален въпрос относно съдържанието на мотивите и правилата, по които съдът трябва да изгради вътрешното си убеждение не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК предвид наличието на задължителна съдебна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил при постановяване на обжалваното решение. Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл.236, ал.2 ГПК /аналогичен на чл.189, ал.2 от отменения ГПК от 1952 год./ и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. С приетите при действието на отменения ГПК Постановления на Пленума на ВС-ППВС № 1/1953, ППВС № 7/1965 год., ППВС № 1/1985 год. и ТР № 1/2001 год. на ОСГК на ВКС са дадени подробни разяснения относно съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество, като е посочено, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации относно правилността на обжалвания с въззивна жалба съдебен акт, а трябва да съдържат изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Тези задължителни указания на Пленума на ВС и ОСГК на ВКС не са загубили значението си и след влизане в сила на ГПК от 2007 год. Предвидената в чл.272 от новия ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, когато потвърждава нейното решение не дерогира изискването на чл.236, ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство – чл.269 ГПК. Изложеното дава основание да се приеме, че наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното въззивно решение. В този смисъл са р.№ 324/22.04.2010 год. по гр.дело № 1413/2009 год. и р.№ 238/24.06.2010 год. по гр.дело № 826/2009 год. на ВКС, ГК, ІV г.о.; р.№ 157/08.11.2011 год. по т.дело № 823/2010 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК. В случая, видно от данните по делото, постановявайки своя съдебен акт апелативният съд не се е отклонил от смисъла на закона и константната съдебна практика по приложението му. Решаващият съдебен състав е постановил решението си след обсъждане и цялостен анализ на събраните по делото доказателства при съблюдаване правилата за разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса и въз основа на тях е изградил фактическите си и правни изводи изложени подробно и ясно в мотивите на обжалваното решение. Съдът преценява доказателствата по свое вътрешно убеждение. Законът не предопределя със задължителни правила изводите, които трябва да направи съда от събраните доказателства. Тази суверенна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото извършена от съда е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност представляват касационни основания за отмяна на обжалваното решение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване и по поставените материалноправни въпроси относно връзката между записа на заповед и каузалното правоотношение. Постоянна и непротиворечива е съдебната практика на ВКС, че независимо от абстрактния характер на записа на заповед при възникнал спор и направено възражение от страна на издателя е необходимо да се установи каузалното правоотношение, респ. съществуването на основното вземане, което записът на заповед обезпечава. Ето защо, след проверка редовността на записа на заповед от формална страна, съдът по същество проверява фактите и обстоятелствата свързани с неизпълнението на задълженията по каузалната сделка, съответно – дали вземането по тази сделка съществува или не. В този смисъл са р.№ 113/04.10.2010 год. по т.дело № 1074/2009 год. на ВКС, ТК, І т.о.; р.№ 102/25.07.2011 год. по т.дело № 672/2010 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК. В случая, постановявайки обжалваното решение съдът не се е отклонил от цитираната практика на ВКС.
Според константната съдебна практика на ВКС относно правилата за разпределение на доказателствената тежест между страните в процеса, независимо от процесуалното си качество, кредиторът следва да докаже факта, от който произтича вземането му, за обезпечаването на което е издаден процесния запис на заповед, а длъжникът да докаже възраженията си – абсолютни /срещу формата и съдържанието на записа на заповед/ или лични – основани на отношенията с кредитора, включително погасяването на задълженията му. В този смисъл са р.№ 102/25.07.2011 год. по т.дело № 672/2010 год. на ВКС, ТК, ІІ т.о.; р.№ 149/05.11.2010 год. по т.дело № 49/2010 год. на ВКС, ТК, І т.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с цитираната съдебна практика. По конкретното дело е доказано правопогасяващото възражение срещу основанието, за което е издаден процесния запис на заповед, тъй като цената на стоките по издадените от ищеца фактури му е изплатена изцяло от дружеството-купувач. В тази връзка поначало плащането от страна на прекия длъжник по менителничния ефект води до погасяване на всички менителнични задължения. Тъй като по волята на страните каузалните отношения и менителничното задължение представляват едно житейско единство, несправедливо би било при непораждане или отпадане на каузалното правоотношение да се иска изпълнение на менителничното задължение, защото по този начин кредиторът ще се обогати неоснователно.
По поставения процесуален въпрос относно приложението на чл.370 и чл.266 ГПК липсва соченото основание за допускане на касационно обжалване предвид наличието на постоянна и непротиворечива практика, обективирана в постановените от ВКС решения по чл.290 ГПК – р. по гр.дело № 56/2009 год. на ВКС, ГК-ІV г.о.; р. по г р.дело № 221/2009 год. на ВКС, ГК-ІІ г.о.; р. по гр.дело № 378/2009 год. на ВКС, ГК-ІV г.о.; р. по гр.дело № 1151/2009 год. на ВКС, ГК-І г.о.; р. по г р.дело № 129/2009 год. на ВКС, ГК-І г.о. и др. В случая, обаче, с оглед данните по делото не е налице твърдяната процесуална преклузия, тъй като доказателствените искания от ответника не са просрочени, защото са направени във връзка с депозираното от ищеца становище по повод отговора на исковата му молба. Що се отнася до конкретната преценка на събраните доказателства от страна на решаващия съд, тя е относима единствено към конкретното дело и касае правилността на постановеното съдебно решение.
Поставеният процесуален въпрос какви са критериите за определяне дали е прекомерно възнаграждението за ползувана адвокатска защита в случая е ирелевантен, тъй като видно от данните по делото присъденото от въззивния съд възнаграждение в размер на 4 350 лева по представения договор за правна защита и съдействие от 30.06.2010 год. не е прекомерно, защото не надвишава трикратния размер на възнагражденията за защита, предвидени в чл.7, ал.2, т.4 във вр. с пар.2 от ДР на Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от Висшия адвокатски съвет, до който размер може да бъде намалявано възнаграждението в случаите на чл.78, ал.5 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд, като в полза на ответника Н. Т. Д. се присъдят направените от него съдебни разноски за касационното производство в размер на 5 000 лева – адвокатско възнаграждение съгласно представения с отговора договор за правна защита и съдействие от 19.11.2011 год., поради което и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Пловдивския апелативен съд № 768/24.11.2010 год., постановено по в.т.дело № 836/2010 год.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище [населено място], [улица] да заплати на Н. Т. Д. от [населено място], [улица], ет.1, ап.1 сумата 5 000/пет хиляди/лева – съдебни разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: