О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 337
София, 30.04.2009 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на двадесет и девети април през две хиляди и девета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Здравка Първанова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 167 от 2009 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Д. К. от гр. С. срещу въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 04.07.2008г. по гр.д. №1414/2007г. Като основание за допускане на касационно обжалване е посочено произнасяне на въззивния съд по съществен материалноправен въпрос по приложението на чл.30 ЗН, който е от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото по смисъла на чл.280, ал.1,т.3 ГПК.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба Г. Н. Г. изразява становище,че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване,тъй като соченият от касатора съществен материалноправен въпрос не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Претендира заплащане на направените разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
На касационно обжалване подлежат съгласно разпоредбата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК само онези въззивни решения,в които съдът се е произнесъл по съществен матералноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона,както и за развитие на правото,т.е. по въпрос,който касае приложението на нов закон или на правна норма,която е неясна и се нуждае от тълкуване или са налице обстоятелства,обуславящи наличие на основание за промяна в константната практика на съдилищата. В случая нито една от тези хипотези не е налице.
Предмет на разглеждане по делото е предявен от В. Д. К. иск за възстановяване на запазената й част от наследството, останало след смъртта на Д. Г. Ф. и Б. Г. Ф.
С обжалваното решение,постановено на 04.07.2008г. по гр.д. №1414/2007г. Софийският градски съд е оставил в сила решението на първоинстанционния съд,с която предявеният от В. Д. К. срещу Г. Н. Г. иск с правно основание чл.30 ЗН е отхвърлен. Прието е,че с извършеното на 14.10.1992г. в полза на внука си Г. Н. Г. и на дъщеря си В. Д. К. дарение на апартамент в гр. С.,ж.к.”С”,бл.21,вх. Г,ет.2,с който се изчерпва цялото наследствено имущество,наследодателите Д. Г. Ф. ,починал на 28.07.2001г. и Б. Г. Ф. , починала на 20.11.2002г.,не са накърнили запазената част на В. Д. К. – същата е получила по дарение от баща си Дfrac14; ид.част от процесния апартамент,а запазената й част от неговото наследство съгласно чл.29,ал.3 ЗН възлиза на ? от наследството, т.е. на 1/8 ид.част от апартамента. Получила е от майка си Б по дарение ? ид.част от апартамента,а запазената й част от наследството съгласно чл.29,ал.1 ЗН е 1/3 ид.част от цялото имущество на наследодателя т.е. от притежаваната от наследодателката 1/2 ид.част от апратамента или 1/6 ид.част.
С изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се поставя въпросът как следва да се определи размера на запазените и разполагаеми части от две наследства при двама наследници и едно трето облагодетелствувано лице, като се поддържа,че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по причина,че подобна хипотеза се среща рядко в съдебната практика. Въпросът се поставя с оглед на обстоятелството,че е налице висящо производство по искането за възстановяване на запазената част от същото наследство,заявено от друг наследник по закон / М. Д. Г. ,дъщеря на същите наследодатели/,както и с оглед възможността в същото производство да се допусне последващо обективно съединяване на претенция за придобиване правото на собственост по давност,заявена от ищцата В. Така поставеният въпрос обаче,както вече беше отбелязано,не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
На първо място следва да се отбележи,че хипотезата на искане за възстановяване на запазена част от две различни наследства чрез намаляване на дарствено разпореждане,извършено от двамата наследодатели с един и същи акт в полза на наследник с право на запазена част и на трето лице не е рядко срещана. Напротив,подобни казуси многократно са поставяни на разглеждане пред съдилищата и по въпроса за начина на определяне на запазените и разполагаеми части е налице константна съдебна практика на ВКС-запазените и разполагаеми части се определят поотделно за всяко едно наследство с оглед броя на наследниците с право на запазена част към момента на откриване на всяко едно наследство. Константна е и практиката на ВКС по приложението на чл.29 ЗН,с която въззивният съд изцяло се е съобразил. Тази разпоредба не е неясна,не се нуждае от тълкуване и в случая не се поставя на разглеждане хипотеза,която да налага ново и различно тълкуване по нейното приложение.
Разпоредбата на чл.123 ГПК/отм./ също не е неясна,не се нуждае от тълкуване и не е налице хипотеза,която да налага различно тълкуване по нейното приложение с оглед предмета на настоящето дело.
Константна е и практиката на ВКС досежно възможността за последващо обективно съединяване на искове по почин на ищеца-същото е възможно само чрез заявяване на инцидентен установителен иск,касаещ правоотношение,което е преюдициално за вече висящия правен спор. Отказвайки да приеме за съвместно разглеждане иска на В. Д. К. за установяване право на собственост въз основа на изтекла след извършване на дарението придобивна давност,съдът изцяло се е съобразил с тази практика с оглед липсата на преюдициалност в посочения по-горе смисъл.
Соченият от касатора въпрос касае приложението на разпоредби, които не са нови,нито са неясни,нито се нуждаят от тълкуване с оглед наличието на съдебна практика по тяхното приложение /чл.29 и чл.30 ЗН, чл.123 ГПК/отм./,чл.118 ГПК/отм./ . Различните изводи на съдилищата досежно приложимостта на тези правни номри по различните дела се основават не на различно тълкуване,а на различната фактическа обстановка по конкретен казус,което не сочи на необходимост от даване на ново тълкуване,което би допринесло за развитието на правото.
И доколкото съдът е обвързан от сочените в това изложение основания за допускане на касационното обжалване,а в случая не е налице, както вече беше отбелязано, хипотезата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК настоящият състав приема, че не са налице предпоставките за допускане на постановеното от Софийски градски съд въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посоченото в изложението по чл.284,ал.3, т.1 ГПК основание. С оглед на този извод съдът приема,че не следва да се произнася и по направеното от В. Д. К. искане за спиране на производството по причина подадена от нея жалба до Съда на Европейските общности в Люксембург /молба вх. №3772/23.04.2009г./. Още повече че по настоящето дело не е разгледан въпрос,свързан с приложното поле на ДЕО нито се сочи подобен въпрос да е поставен на разглеждане пред СЕО с подадената от В. Д. жалба.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78,ал.3 ГПК във вр. с чл.81 ГПК на ответника Г. Н. Г. следва да бъде присъдена сумата 800лв.,представляваща направените по делото разноски.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение, постановено на 04.07.2008г. по гр.д. №1414/2007г. по описа на Софийски градски съд,ГК,ВО,ІV-Г състав по подадената от В. Д. К. касационна жалба вх. № 22643/15.08.2008г.
ОСЪЖДА В. Д. К. да заплати на Г. Н. Г. сумата 800лв./осемстотин лева/,представляваща направените по делото разноски.
Председател:
Членове: