О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 339
С., 10.04.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на трети декември през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 163 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по съвместната касационна жалба с вх. № 10232 от 23.ХІІ.2011 г. на Д. К. Ч. и Е. А. Ч. – двамата от [населено място], Хасковска област, подадена от процесуалния им представител по пълномощие от САК против частта от решение № 1699 на Софийския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, от 10.ХІ.2011 г., постановено по гр. дело № 1990/2011 г., с която, като неоснователни, са били отхвърлени техните осъдителни искове с правно основание по чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ, предявени срещу ответното [фирма]-С. за разликата над присъдените им обезщетения за неимуществени вреди от по 35 000 лв. и до пълния размер на тези преки техни претенции към застрахователя от по 75 000 лв.
Оплакванията на касаторите Ч. са за необоснованост и постановяване на въззивното решение в атакуваната негова отхвърлителна част както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на САС съществени нарушения на съдопроизводствени правила. Поради това те претендират за частичното му касиране и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който преките им искове по чл. 407, ал. 1 /отм./ ТЗ срещу застрахователното акционерно д-во „Б. В. И. Г.”-С. да бъдат уважени в пълен размер, с присъждане на обезщетения от по 75 000 лв. за всеки един от тях и ведно със законната лихва върху тези главници от датата 16.VІ.2004 г. и до окончателното им изплащане, както и присъждане на разноски в тежест на ответното д-во, направени от тях пред всички съдебни инстанции.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК двамата касатори обосновават приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с обжалваната отхвърлителна част на решението си САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по общо пет материално- и процесуалноправни въпроса, решавани противоречиво от съдилищата, но и имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както следва:
1/ Как следва да се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди? 2/ При определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, особено когато се налага изменение на определен от първата инстанция размер на това обезщетение, следва ли въззивният съд да изложи мотиви относно конкретните обстоятелства, които взема предвид при определянето на справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди?; 3/ Кой би следвало да е релевантният момент за определянето по справедливост на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при настъпило ПТП – момента на увреждането или момента за постановяване на решението?; 4/ При определянето на дължимото по справедливост обезщетение за неимуществени вреди в случаите, когато между датата на увреждането и датата на постановяване на решението е изтекъл един значителен период от време, следва ли критерият за справедливост към момента на постановяване на решението да се влияе от промяната на икономическата конюнктура в страната, характеризираща се с инфлационни процеси, отразяващи се върху номиналната величина на репарацията и върху общественото възприемане на справедливостта в светлината на обезщетяването на претърпени неимуществени вреди от увредени лица в резултат на настъпили пътно-транспортни произшествия /ПТП/?; 5/ Доколко при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди съдът следва да съобразява тенденцията за нарастване на нормативно определените лимити на застрахователните д-ва по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” в периода 2004 г. – 2011 г.?
Ответното по касация [фирма]-С. не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на изложените в съвместната жалба на Д. и Е. Ч. оплаквания за неправилност на атакуваното въззивно решение в неговата отхвърлителна част.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред САС, съвместната касационна жалба на Д. и Е. Ч. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По първия формулиран в изложението към жалбата материалноправен въпрос:
В атакуваната негова отхвърлителна част въззивното решение е било постановено в стриктно съответствие със задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 11 на ППВС № 4/23.ХІІ.1968 г., според които при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, не следва да се схваща като абстрактно, защото е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от решаващия съд. Напр. при причиняване на смърт от значение са и възрастта на увредения, отношенията между починалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществените си вреди, но и множество други факти, които съответният съд следва да обсъди и въз основа на съвкупната им оценка да заключи какъв размер на обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди.
2. По втория формулиран в изложението към жалбата процесуалноправен въпрос:
Излагането на мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните по спора, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда е основно процесуално задължение на последния, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК. Евентуално нарушаване на това императивно съдопроизводствено правило би представлявало касационно отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, което не може да бъде отъждествявано с основание за допустимост на касационния контрол. В този смисъл релевираният от касаторите процесуалноправен въпрос не е бил предмет на произнасянето на въззивната инстанция с атакуваната отхвърлителна част на решението й.
3. По трети, четвърти и пети формулирани в изложението на касаторите правни въпроси:
В атакуваната отхвърлителна част на решението си съставът на САС е приел, че намаляването на присъдените от първоинстанционния съд размери на дължимото за всеки един от двамата настоящи касатори обезщетение за неимуществени вреди следва от необходимостта да бъде съобразен „релевантния за преценката им момент и обичайно присъжданите за разглеждания период на 2004 г. обезщетения”. В този аспект въззивното решение не противоречи на представляващото задължителна практика на ВКС /като постановено по реда на чл. 290 ГПК/ решение № 83/6.VІІ.2009 г. на ІІ-ро т.о. на този съд по т. д. № 795/08 г., в мотивите /на стр. 2/ от което изрично е прието, че меродавен при определяне „паричния еквивалент на болките и страданията на ищците е момента на увреждането”. Евентуално игнориране на факти, настъпили след предявяване на преките искове на настоящите двама касатори по чл. 407 /отм./ ТЗ срещу застрахователя, които са от значение за спорното право, като съобразяване на инфлацията „от времето на увреждането” насам, респ. с проявленията на т. нар. „икономическа конюнктура” при нормативно определяните лимити на застрахователните компании по застраховката „Гражданска отговорност”, би представлявало нарушение на съдопроизводственото правило на чл. 235, ал. 3 ГПК, което е касационно отменително основание по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, но не и основание за допустимост на касационния контрол.
При данните по делото, че процесното вредоносно събитие от 19.VІ.2004 г. непосредствено се е предхождало от ПТП, настъпило на 16.VІ.2004 г. и при предявяване на исковете застрахователят реално вече е изплатил доброволно обезщетение на всеки от двамата касатори в размер от по 25 000 лв., съставът на САС е съобразявал в атакуваната отхвърлителна част на решението си същата нормативна база, като посочената в представляващото задължителна практика на ВКС горепосочено решение на състав от второто отделение на неговата търговска колегия, а именно: Наредба № 18 за задължителното застраховане по чл. 77 от закона за застраховането /сега отменен/, действала в периода 1997 – 2005 г. Съответно въззивният съд е могъл да констатира, че лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди са увеличавани почти ежегодно и от 25 000 лв. за всяко събитие, са достигнали /през 2009 г./ до 700 000 лв. за всяко събитие при едно пострадало лице, като по този начин доброволно платеното от ответното застрахователно д-во е било увеличено с по още 35 000 лв. и така всеки един от тях да получи по 60 000 лв. обезщетение – но наред с мораторна лихва върху доброволно платеното в размер на по 13 947.90 лв. или реално полученото обезщетение от Е. и Д. Ч. е в размер общо на около 74 000 лв. От това обстоятелство следва, че в атакуваната си отхвърлителна част решението на САС следва стриктно задължителната практика на ВКС, обективирана в постановено по реда на чл. 290 ГПК осъдително решение, отчитащо освен сходната стопанска конюнктура още и други конкретни обстоятелства като: невръстната възраст на загиналия /18 г./, увреденото здравословно състояние и на двамата негови родители, произтичащата помежду им по-голяма степен на близост, следваща от правилата на чл. 68, ал. 1 и чл. 71, ал. 1 СК /отм./ и пр. В заключение, наличието на именно тази задължителна практика на ВКС – т. 11 от ППВС № 4/1968 г. и постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение на състав от ТК на ВКС, изключват в настоящия случай едновременното наличие и на основанията по т. т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационния контрол.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1699 на Софийския апелативен съд, ГК, 8-и с-в, 10.ХІ.2011 г., постановено по гр. дело № 1990/2011 г. в обжалваната негова ОТХВЪРЛИТЕЛНА ЧАСТ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1
2