О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 34
С., 14.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Р. България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на седми октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ……………………………………………, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 1127 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 6712/31.Х.2012 г. на [фирма]-С., подадена против решение на Пловдивския апелативен съд, ТК, 3-и с-в, от 27.ІХ.2012 г., постановено по гр. дело № 600/2012 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 65/27.ІІ.2012 г. на Старозагорския ОС по т. д. № 662/2011 г.: за осъждането на д-вото настоящ касатор, на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, да заплати на ищцовото [фирма] от същия град неустойки за неизпълнение на сключен помежду им договор за продажба на бетон от 14.ІV.2009 г. в общ размер на сумата от 132 475.32 лв. /сто тридесет и две хиляди четиристотин седемдесет и пет лева и тридесет и две стотинки/ по общо 19 данъчни фактури, издадени за периода 27 април – 30 декември 2009 г., а също и разноски за двете инстанции, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, в размер общо на 26 620.53 лв.
Оплакванията на търговеца касатор са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно решение както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, поради което се претендира касирането му. Инвокирани са доводи, че вместо да приеме, че уговорената между страните по спора неустойка била „екзорбитантна” и на това основание – нищожна, поради противоречието й с добрите нрави „и с принципа на справедливост в търговските отношения”, Пловдивският апелативен съд не само е кредитирал без аргументация в мотивите към решението си приетото по делото допълнително експертно заключение относно началния момент на забавата, но и се позовал на т. нар. „обичайна търговска практика” – без обаче да е уведомил страните по спора, че служебно е издирил такава.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК софийското [фирма] обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 1 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното осъдително решение Пловдивският апелативен съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по два материалноправни и един процесуалноправен въпрос, както следва:
1/ Дали въззивният съд следва да установява датите /т.е. продължителността-бел. на ВКС/ на всеки отделен период на забава по всяка от 19-те процесни фактури или това установяване може да се замести от общ извод, че последните са били „редовно” и „ритмично” представяни на купувача, наред със съдържащото се в мотивите на обжалваното решение заявление, че се кредитира експертно заключение, сочещо на два различни начина за изчисляване на периодите на забава?;
2/ Дали е конкретна съдебната преценка при направен защитен довод за нищожност на клаузата за неустойка и съобразява ли се тази преценка с „принципа на справедливостта в търговките отношения” или е достатъчно въззивният съд „формално да изброи”, че уговорената неустойка изпълнява присъщите й функции?;
3/ Дали при произнасянето на въззивната инстанция по доказателствената стойност на експертното заключение е достатъчно заявлението, че се кредитира допълнителното заключение, в което дължимата неустойка е била изчислена по два различни начина, т.е. при липса на аргументация в коя точно негова част се кредитира въпросното заключение и защо?
Първият от тези три правни въпроса бил решен в противоречие с две, постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, а именно: 1/ Решение № 292/16.ХІІ.2009 г. на ІІ-ро т. о. на ВКС по т. д. № 292/2009 г. и 2/ Решение № 140/13.VІІ.2010 г. на ІІ-ро т.о. на ВКС по т. д. № 63/2010 г. Съответно вторият – в противоречие с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 74/21.VІ.2011 г. на състав от ІV-то г.о. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., но също и със задължителните за съдилищата в Републиката постановки а ТР № 1/15.VІ.2010 г. на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. Докато третият /процесуалноправният въпрос/, отнасящ се до доказателствената стойност на приетото допълнително експертно заключение по делото, бил решен в противоречие както с ППВС № 1/1953 г., така и с постановката по т. 19 на ТР № 1 от 4.І.2011 г. на ОСГК на ВКС по тълк. дело № 1/2000 г. за правомощията на въззивната инстанция по съществото на правния спор.
Отделно от това атакуваното въззивно решение съдържало произнасяне и по други два въпроса /материално- и процесуалноправен/, имащи значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:
1/ Дали по делото следва да са събрани доказателства „за обичайната търговска практика”, а в случай, че решаващият съд служебно е издирил такава /обичайна/ практика, длъжен ли е бил той да уведоми страните за нея преди обявяване на делото за решаване или може да направи това едва в решението си по съществото на спора?;
2/ Каква е базата за определяне на размера на дължимата неустойка за забава при плащане по фактури – дали посочената във всяка от процесните фактури сума с включен ДДС или без този данък?
По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответното по касация [фирма] писмено е възразило чрез процесуалния си представители по пълномощие от АК-Ст. З. както по допустимостта на касационния контрол, така и по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки потвърждаването му и присъждане на разноски за настоящето касационно пр-во в размер на сумата 12 000 лв. /дванадесет хиляди лева/ съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК, издадена данъчна фактура и банково бордеро.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационната жалба на [фирма]-С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГКТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, които е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите прави изводи на съда по това дело. Следователно първият от формулираните в изложението на търговеца касатор към жалбата му материално- и процесуалноправни въпроси няма такова естество. Видни от диспозитива на осъдителното решение по иска с правно основание по чл. 92, ал. 1 ГПК са две обстоятелства: а/ Периодът на забавата по всяка една от процесните 19 данъчни фактури е бил изрично фиксиран с различна продължителност по дни (5, 7, 9 и 10), но интервалите между датите на издаване на тези първични счетоводни документи са равни /по 14 дни/. б/ Въпросното установяване на конкретните периоди на забава по всяка една от 19-те процесни данъчни фактури логически изключва тезата на касатора, че извършването му било „заместено с общ извод за редовно или ритмично представяне на тези фактури на купувача”.
Няма естеството на релевантен за изхода на делото и втория въпрос в изложението към жалбата, за който касаторът [фирма]-С. също е поддържал, че бил решен в противоречие с практиката на ВКС. Напротив, съгласно постановката по т. 3 на ТР № 1/15.VІ.2010 г. на ОСТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., което въззивната инстанция изрично е съобразила при постановяване на атакуваното свое решение, преценката за нищожност на договорна неустойка поради накърняване на добрите нрави се извършва за всеки конкретен случай, като меродавният момент за това е този на сключването на договора, а не на последващото негово неизпълнение. Като продължение на тази логика, принципът на справедливост се съобразява само в зависимост от това дали уговорената неустойка е без краен предел /или без фиксиран срок/, което разяснение в процесния случай не важи, щом като с клаузата на чл. 16, ал. 1 от сключения между страните по спора договор за продажба /на бетон/ от 14.ІV.2009 г. е уговорено , че купувачът ще дължи неустойка в размер на: „половин процент дневно от дължимата сума за всеки просрочен календарен ден, но не повече от пет процента от сумата за всяка отделна фактура”. Формулираният трети /процесуалноправен/ въпрос не би могъл да е предмет на произнасянето на въззивния съд с атакуваното решение, след като съдържанието му е тъждествено по смисъл с оплакването на касатора за постановяване на този съдебен акт при допуснато съществено процесуално нарушение. Но касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК не може да е едновременно и основание за допустимост на касационния контрол. Меродавно в случая е обстоятелството, че допълнителното заключение на изслушаната съдебно-счетоводната експертиза е било прието като неоспорено от страните по делото.
Що се отнася до последните два въпроса в изложението на търговеца касатор към жалбата му, нито един от тях не обосновава приложно поле на касационното обжалване в хипотезата по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, защото под „обичайна търговска практика” въззивният съд е квалифицирал всяка неустоечна клауза като включената в текста на чл. 16, ал. 1 от процесния договор за търговска продажба, доколкото тя съдържа предел на нарастване на неустойката – нещо, по което между страните по делото не е съществувал спор. Същевременно и релевираният в изложението на касатора въпрос на каква база следвало да се определя размерът на неустойката при плащане по фактури, а именно дали с включен ДДС или без ДДС, е с изцяло хипотетичен характер (отново не е бил включен надлежно в предмета на спора по делото), а и е лишен от значение за изхода на спора, след като всяка от 19-те процесни фактури има характера на данъчна и материализира отделно вземане на продавача по договора за търговска продажба за конкретна доставка на бетон франко обект на купувача, което е данъчно събитие.
В заключение, при този изход на делото в настоящето касационно пр-во по чл. 288 ГПК и предвид изричното искане на ответното по касация търговско д-во за това, изразено в писмения му отговор по жалбата, касаторът [фирма]-С. ще следва да бъде осъден – на основание чл. 78, ал. 1 ГПК – да заплати направените от ищцовото [фирма] деловодни разноски за тази инстанция в размер на сумата от 12 000 лв., представляваща платено възнаграждение за един негов адвокат.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1240 на Пловдивския апелативен съд, ТК, 3-и с-в, от 27.ІХ.2012 г., постановено по гр. дело № 600/2012 г.
О С Ъ Ж Д А [фирма] /Е.[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място],[жк], [жилищен адрес] партер, НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 78, АЛ. 1 ГПК, да заплати на ответното по касация „С. З. Проект” /Е.[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], РАЗНОСКИ за настоящето производство по чл. 288 ГПК в размер на 12 000 лв. /дванадесет хиляди лева/.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2