3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 34
София, 20.01.2015 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито съдебно заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5026/2014 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 842 от 25.02.2014 г. по в. гр. д. № 901/2013 г. на Благоевградския окръжен съд е потвърдено решение № 5979 от 23.07.2013 г. по гр. д. № 919/2012 г. на Благоевградския районен съд в частта, с която ползването на съсобствен недвижим имот е разпределено на основание чл. 32, ал. 2 ЗС по вариант, изобразен графично на л. 218 от първоинстанционното дело, и в частта, с която Л. М. К. е осъдена да заплати 584.00 лева обезщетение за ползата, от която е лишен А. П. Г., а след частична отмяна на първоинстанционното решение, искът по чл. 31, ал. 2 ЗС е уважен за още 62.21 лева.
Срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена касационна жалба от М. С. К. и Л. М. К., с оплаквания за недопустимост и неправилност – касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касация А. П. Г. счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, а в срока за отговор по чл. 287, ал. 2 ГПК е подал насрещна касационна жалба и поддържа основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При проверка по допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предмет на иска за разпределение на ползването е парцел VI-2137 от кв. 110 по плана на гр. Б., с площ 485 кв. м., съсобствен между ищеца А. Г. с дял 4/6 ид. ч. и по 1/6 ид. ч. за ответниците Ц. М. М. и Л. М. К., последната в хода на производството прехвърлила правото си на своя син М. С. К.. Собственици на отделните етажи от двуетажната двуфамилна жилищна сграда в имота са А. Г. и Ц. М.; М. К. притежава едноетажна жилищна сграда с приземен етаж; реализирано е и допълващо застрояване – ищецът и ответницата Ц. М. ползват по един гараж, а ответникът М. К. – стопанска постройка; изградени са и паянтови постройки.
За да намери иска за допустим, въззивният съд счел за неоснователни наведените възражения, че дворното място представлява обща част по смисъла на чл. 38 ЗС. Освен двуетажната сграда, притежавана в режим на етажна собственост, е изградена и едноетажна жилищна сграда – собственост на друго лице, като собствеността върху земята принадлежи както на етажните собственици, така и на съсобственик, който няма дял в етажната собственост. В този случай предназначението на дворното място е не само да обслужва сградата-етажна собственост, а стопанските нужди на всички съсобственици. Налице е обикновенна съсобственост върху мястото, поради което ползването му се разпределя по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС.
При избора на вариант за разпределянето въззивният съд зачел изискването ползването да отговаря най-пълно на правата на съсобствениците, да не засяга извършени от тях подобрения в имота и да е съобразено с фактическото положение относно наличните постройки към момента на разрешаване на спора, без да има правно значение дали някоя от тях е незаконно построена. Тъй като е избран вариант, при който са зачетени съществуващите и ползвани от съсобствениците сгради, за сметка на правата на ищеца, последният разполага с друга правна възможност – да претендира обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС, което е определено в размер съобразно заключение на вещо лице, при наличие на искане в този смисъл от праводателите на ищеца, обективирано в нотариална покана от 2004 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите считат за неправилно игнорирането от въззивния съд на становището им, че незастроената свободна част от имота има изключително обслужващо сградите предназначение по аргумент от чл. 38 ЗС; сградата – собственост на М. К., е без каквито и да е обслужващи помещения – няма таван или мазе; теренът, който има обслужващо предназначение, е със статут на обща част и ползването и управлението му следва да става по реда на чл. 42 ЗС /отм./ с решение на общото събрание, а не по чл. 32, ал. 2 ЗС. Позовават се и представят решение № 1410/12.06.1995 г. по гр. д. № 1603/1995 г. на ВК, ІV-то г. о., и решение № 104/1997 г. на ВКС, ІV-то г. о.
Не се констатира вероятност обжалваното решение да е недопустимо, в какъвто смисъл са изложените от касаторите оплаквания в касационната жалба и в приложението към нея. Представената съдебна практика, илюстрирана с първия посочен съдебен акт, е неотносима към настоящия случай, защото в него допустимостта на иска по чл. 32, ал. 2 ЗС е разгледана от друг аспект – прието е, че предявяването на иска за разпределение на реално ползване от мнозинството на съсобствениците на съсобствения имот е достатъчно условие за допустимостта на съдебната администрация за определяне служенето с общата вещ, тъй като е указание за липса на възможност да се формира извънсъдебно такова решение. Съгласно мотивите към второто съдебно решение, дворното място е застроено с множество постройки, само две от които са собственост на страните по делото, при което е прието, че теренът има обслужващо предназначение и е със статут на обща част и ползването му е по реда на чл. 42 ЗС /отм./. Тъй като този съдебен акт не е представен в цялост, не може и да се извърши съпоставка с хипотезата, пред която страните са изправени. Ето защо касаторите не са доказали основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК като специална предпоставка за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което възниква, когато при неясни или противоречиви правни норми няма формирана съдебна практика по прилагането им, или когато следва да се внесе промяна в установената практика, ако тя е неправилна, или са се променили обществените условия, при които същата е създадена и се налага осъвременяването й. В разглеждания случай такива предпоставки не са налице, защото трайната съдебна практика приема, че спорът за разпределение ползването на дворното място следва да се разгледа по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС, когато в него има разположени в реална собственост сгради, при които липсват основните и характерни белези на етажната собственост: общи вход, стълбища, външни стени и др. Когато в мястото едната сграда е еднофамилна и за нея няма етажна собственост, а в другата сграда има етажна собственост с двама собственици, то отношенията между страните за ползването на дворното място следва да се уредят по чл. 32 ЗС – такава е хипотезата, пред която страните са изправени, и към която е приложима съдебната практика, на която се е позовал и въззивният съд /постановена в производство за делба/, както и решение № 816 от 07.07.2011 г. по гр. д. № 2028/2009 г. на ВКС, І-во г. о., по чл. 290 ГПК, решение № 1344 от 05.12.2008 г. по гр. д. № 4445/2007 г. на ВКС, ІV-то г. о., и др.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационната жалба, подадена от М. С. К. и Л. М. К., за разглеждане по същество.
Като последица от горното и на основание чл. 287, ал. 4 ГПК не следва да се разглежда и насрещната касационна жалба на А. П. Г., на когото, с оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, следва да се присъдят разноските за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 300 лева по договор за правна защита и съдействие от 12.06.2014 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 842 от 25.02.2014 г. по в. гр. д. № 901/2013 г. на Благоевградския окръжен съд по касационната жалба на М. С. К. и Л. М. К..
Не разглежда насрещната касационна жалба, подадена от А. П. Г. срещу същото въззивно решение.
ОСЪЖДА М. С. К. и Л. М. К. да заплатят на А. П. Г. разноски за настоящото касационно производство в размер на 300 /триста лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: