О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 34
София, 28.01.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2634/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 9 от 09.01.2019 г. по в. гр. д. № 593/2017 г. Кюстендилският окръжен съд обезсилил решението от 18.10.2017 г. по гр. д. № 988/2016 г. на Районния съд [населено място] в частта, с която е признато за установено по отношение на Й. Й. В. и К. И. В., че С. К. Й. и Д. К. Й. са собственици на 1/6 ид. ч. от УПИ …-… от кв. … по плана на [населено място] и вместо това прекратил производството по иска, предявен по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване на установено, че ищците са собственици общо на 1/6 ид. ч. /по 1/12 ид. ч. за всеки от ищците/ от 670 кв. м., включени в УПИ …-…. от кв. … по регулационния план на [населено място], [община] б., находящи се между улици с ос. т. 119-146 и 146-147 и УПИ …-…. от кв. … по плана на с. с.
Със същото въззивно решение окръжният съд потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е признато за установено по отношение на Й. Й. В. и К. И. В., че С. К. Й. и Д. К. Й. са собственици по наследствено правоприемство от наследодателя Й. Щ. общо на 1/6 ид. ч. или по 1/12 ид. ч. за всеки от тях, от двуетажна масивна жилищна сграда откъм [улица] в източната част на УПИ …-… от кв. … по плана на [населено място], [община] баня, както и на по 1/12 ид. ч. от масивен гараж в югоизточната част на УПИ …-.. от кв. … по плана на [населено място] между улици с ос. т. 119-146 и 146-147.
Касационни жалби са подадени и от двете страни.
Ищците обжалват въззивното решение в частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено по отношение на поземления имот и производството в тази част е прекратено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с решение № 195/2013 от 30.06.2014 г. по гр. д. № 1279/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК по въпроса за възможността да се придобие по давност идеална част от самостоятелен имот, който по регулационния план на населеното място е включен в нов урегулиран поземлен имот.
Ответниците обжалват въззивното решение изцяло. В касационната жалба, както и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържат довод за недопустимост на решението като постановено по нередовна искова молба, тъй като не са посочени конкретните граници и местоположение на реалната част от 670 кв. м. в рамките на урегулирания поземлен имот и като последица от това е напълно неясно за коя част от имота е прекратено производството по делото; предвид липсата на яснота относно реалната част от урегулирания поземлен имот неясно е и кои са сградите, предмет на иска за собственост, като по отношение на гаража не е извършена преценка дали същият изобщо съществува като предмет на спора при позоваване на решение № 11/27.02.2019 г. по гр. д. № 1670/2018 г. на ВКС, ІІ-ро г. о.; при условията на евентуалност сочат като основание за допускане на касационно обжалване и чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК поради очевидна неправилност на решението в тази част, тъй като въпросът дали е допустимо придобиването на собственост върху реални площи от имоти е въпрос по съществото на спора, а не по допустимостта на иска. В изложението за допускане на касационното обжалване поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и решение № 20/23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., по въпроса за излагането на мотиви относно всички доводи и възражения, които страните са поддържали. Твърдят и противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС по въпросите за доказателствената сила на констативните нотариални актове за право на собственост върху недвижим имот, издадени по реда на чл. 587 ГПК и за разпределението на доказателствената тежест в процеса; противоречие с ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС по въпросите за позоваването на придобивната давност и последиците от това; противоречие с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за приложение правилата на ГПК относно въззивното обжалване. Поставени са въпросът за приложимостта на презумпцията на чл. 69 ЗС по отношение на сънаследници, както и въпросът налице ли е обективна невъзможност за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещ съсобственик, когато невладеещият съсобственик, макар и с известно местожителство в страната, не се интересува от имота и не изявява воля да упражнява правото си на собственост, като се изтъква противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. №1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 17/01.03.2017 г. по гр. д. № 2923/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 214/28.10.2015 г. по гр. д. № 1919/2015 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 31/11.03.2019 г. по гр. д. № 2914/2018 г. на ВКС, І-во г. о.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване намира следното:
При определяне предмета на предявените искове за защита на собствеността въззивният съд се съобразил с изложеното в исковата молба и в молбата-уточнение с вх. № 1191/12.02.2018 г., представена след дадени от въззивния съд указания, и приел, че по отношение на поземления имот ищците претендират права в размер на общо 1/6 ид. ч. или по 1/12 ид. ч. от 670 кв. м., които са включени в УПИ …-… от кв. … по плана на [населено място], и индивидуализирани като находящи се между улици с о. т. 119-146 и 146-147 и УПИ …-… от кв. …, а правното основание на тази претенция е наследствено правоприемство от Й. М. Щ. по право на заместване на К. Й. Щ., и придобивна давност за периода от 2000-та до 2015-та година. Сградите, предмет на иска за собственост, по отношение на които е въведено същото правно основание, са двуетажна масивна жилищна сграда, изградена в посочените 670 кв. м., откъм [улица] в източната част на УПИ …-… от кв. … по плана на [населено място], и от масивен гараж, разположен в процесните 670 кв. м., в югоизточната част на УПИ …-… от кв. … по плана на [населено място] между улици с о. с. 119-146 и 146-147.
По делото е установено, че имотът произхожда от Й. Щ., починал на 26.01.1989 г. Ищците са негови низходящи от втора степен – деца на починалия преди него син К. Щ., а ответницата е негова дъщеря. Ответникът К. В. е съпруг на ответницата.
При действието на регулационния план от 1931 г. с н. а. № …/1961 г. Й. Щ., както и В. и М. Щ., са признати за собственици по давностно владение, наследство и делба на парцел …-.. от кв. … по плана на [населено място] с площ от 644 кв. м. и на парцел …… от с. кв. с площ от 674 кв. м. Приложен е и протокол от 06.02.1961 г. за делба-спогодба по гр. д. № 90/1961 г. на Районния съд [населено място].
Следващият регулационен план на населеното място е от 1989 г. С него от двата парцела по предходния план са заснети два имота – пл. № … и пл. № …., за които са отредени УПИ …-… и УПИ …-… от кв. …. Установено е, че площта на УПИ …-… е 1 042 кв. м.
При действието на плана от 1989 г. с н. а. № …/17.11.2015 г. преживялата съпруга на Й. Щ. – С. Щ., е призната за собственица по наследство и давност на 438.44/1 042 кв. м. ид. ч. от урегулиран поземлен имот пл. № …, за който е отреден парцел … от кв. …, с урегулирана площ за целия парцел от 1 042 кв. м., ведно с 2/6 ид. ч. от находящите се в парцела двуетажна масивна жилищна сграда и масивна сграда на допълващото застрояване – гараж, представляващи търпими строежи и намиращи се откъм улици с о. т. 119-146 и 146-147. За същия обем права с н. а. № …/17.11.2015 г. е сключен договор за покупко-продажба между С. Щ. и ответницата Й. В.. Преди това правото на собственост върху 231.56/1 042 кв. м. ид. ч. от посочения поземлен имот и 4/6 ид. ч. от посочените сгради е било предмет на договор между С. Щ. като продавач и ответницата В. като купувач. Към момента на двете сделки ответницата Й. В. е в брак с ответника К. В..
С. Щ. е починала на 18.12.2015 г., като страните /без К. В./ са нейни наследници по закон.
Със заключения на вещо лице е установено, че реалната част от 670 кв. м. приблизително съвпада с площта на парцел …-… от кв. … по регулационния план от 1931 г. – 644 кв. м., т. е. в УПИ …-…от кв. … по плана от 1989 г. е включена площта на бившия парцел …-…. и в него се намират и спорните сгради.
Въззивният съд приел, че искът за установяване право на собственост за идеална част от конкретно посочена реална част от съществуващ към настоящия момент урегулиран поземлен имот е недопустим, тъй като не се касае за искове за собственост на реална част от имот, когато тази реална част е част от бивш имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ, ЗВСОНИ или ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, съответно не се касае и за иск за собственост на реална част от поземлен имот, когато тази част неправилно е заснета в кадастралния план или в кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснета като самостоятелен имот, само в които случаи тези искове се приемат за допустими съгласно ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС. Изложени са и съображения във връзка със забраната по чл. 59 ЗТСУ /отм./ за придобиване по давност на реална част от дворищнорегулационен парцел, както и по приложението на чл. 200 ЗУТ. Посочено е, че институтът на правната конверсия /чл. 181, ал. 3 ЗТСУ-отм., относно възможността да се придобие по давност идеална част от дворищнорегулационен парцел чрез владение върху реална част / не може да бъде приложен, тъй като изрично е заявено, че се иска установяване право на собственост върху идеална част от реална част – с посочени граници, а не от самия УПИ …-…, а тази реална част – бивш парцел …-…, е загубила самостоятелния си статут. Ето защо в тази част първоинстанционното решение е обезсилено, а делото – прекратено.
По отношение на сградите въззивният съд намерил исковата претенция за основателна. Изложил съображения, основани на приложение разпоредбата на чл. 69 ЗС във връзка с установената от С. Щ. фактическа власт върху сънаследствен имот, и посочил, обсъждайки събраните писмени и гласни доказателства, че не може да обоснове извод за категорична демонстрация на своене от страна на С. Щ. в отношенията й с ищците – нейни внуци, които са ползвали периодично и безпрепятствено къщата и гаража, като не е доведено до знанието им, че същата не ги счита за съсобственици като сънаследници. В подписаната от нея декларацията от 1998 г., без оспорване на подписа й, т. е. на авторството, ищците са вписани като съсобственици със съответните им права по закон, доколкото не се спори, че жилищната сграда е била съпружеска имуществена общност между С. и съпруга й Й. Щ., респ. гаражът като обект е съществувал към момента на смъртта на съпруга, макар че впоследствие е бил преустройван. Намерения на С. Щ. за своене и за отблъскване на владението на ищците не са били демострирани по явен спрямо тях начин, като категоричните данни за преустановяване на достъпа до жилищната сграда датират едва от 2016 г. Ето защо въззивният съд приел, че установителните претенции по отношение на тези обекти се явяват основателни и същите са в рамките на правата на ищците, които те притежават по Закона за наследството в размер на по 1/12 ид. ч. или общо 1/6 ид. ч.
Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо в частта относно поземления имот, както смятат касаторите Й. и К. В. по съображения, че не са посочени конкретните граници и местоположение на реалната част от 670 кв. м. в рамките на урегулирания поземлен имот и като последица от това е напълно неясно за коя част от имота е прекратено производството по делото.
По повод дадените от въззивния съд указания да се конкретизира спорната част от поземления имот ищците са подали молба-уточнение с вх. № 1191/12.02.2018 г., че процесните 670 кв. м., от които се претендира право на собственост в размер на общо 1/6 ид. ч., са включени в УПИ …-… от кв. … и се намират между улици с ос. т. 119-146 и 146-147 и УПИ …-…. от кв. …. За изясняване предмета на делото въззивният съд е допуснал допълнителна съдебно-техническа експертиза със задача да посочи къде се намират визираните с тази молба 670 кв. м. Прието е заключение на вещото лице инж. Л. В., според което посочената площ фактически съвпада с измерената графически площ на бившия парцел …-… от кв. … по регулационния план на [населено място] от 1931 г., като за целта е изготвена комбинирана скица /приложение № 2 към експертизата на л. 58 от въззивното дело/, на която са отразени парцели …-… и …-….. от кв. ….. по плана от 1931 г., както и УПИ ……-….. от кв. …… по действащия план от 1989 г. Това заключение е предявено на страните, които не са го оспорили, прието е от съда и е послужило за извода, че предмет на иска е право на собственост за идеална част от конкретно посочена реална част – бивш парцел ……-…….. от кв. ……, от съществуващ към настоящия момент урегулиран поземлен имот. Ето защо не може да се приеме доводът за неопределеност на предмета на спора, водеща до недопустимост на предявения иск и на постановеното по него решение.
Не са налице поддържаните от касаторите С. Й. и Д. Й. основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта относно поземления имот.
За да поддържат основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касаторите се позовават на решение № 195/2013 от 30.06.2014 г. по гр. д. № 1279/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., с което е прието, че реално определени части от поземлени имоти в границите на населените места и селищните образувания, отговарящи на изискванията за минимални размери по чл. 19 ЗУТ и които не попадат сред изключенията на ал. 2 на чл. 200 ЗУТ, могат да се придобиват чрез правни сделки или по давност. Действително, въззивният съд е изложил в обжалваното решение мотиви и във връзка с приложението на чл. 200 ЗУТ. Те обаче не са свързани с допустимостта на предявения иск, защото въпросът дали е допустимо придобиване по давност на реални части от урегулиран поземлен имот е по съществото на спора, а не по допустимостта на иска. Ето защо съответствието или противоречието на обжалваното решение с посочената съдебна практика може да бъде преценявано само при положение, че искът бе приет от въззивния съд за допустим. Поради това и общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК, което касаторите Й. свързват с мотивиране на обжалваното решение на основание отменена правна норма – чл. 59 ЗТСУ /отм./. Сочат, че тя е неприложима, тъй като въведеното придобивно основание е за изтекла в тяхна полза 10-годишна придобивна давност за период, следващ отмяната на нормата – от 2000-та до 2015-та година. Основанието очевидна неправилност може да бъде предмет на проверка от касационната инстанция само в случай, че предявеният иск бе приет за допустим и спорът бе решен по същество, какъвто разглежданият случай не е.
Касаторите Й. и К. В. също поддържат основание очевидна неправилност на въззивното решение, като сочат, че въпросът дали е допустимо придобиване на собственост върху реални площи от имоти е въпрос по съществото на спора, а не по допустимостта на иска. Смятат, че въззивният съд е следвало да постанови съдебен акт, с който да отхвърли иска, а не да прекратява производството по делото в тази част. Така изложените доводи не обосновават основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за допускане на касационно обжалване. Един правен спор може да бъде разгледан по същество, само ако исковата претенция е допустима. Когато намери предявения иск за недопустим, съдът не разполага с правомощието за преценка на неговата основателност. Ето защо като е процедирал по начин, че е прекратил производството по иск, който е приел за недопустим, въззивният съд не е постановил очевидно неправилно решение, макар в мотивите към същото да е изложил съображения и по основателността на иска.
Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо и в частта, с която е уважен положителен установителен иск за собственост на сгради. Не е налице неяснота относно това кои са сградите, предмет на иска, както твърдят касаторите Й. и К. В.. Местоположението на спорните сгради е ясно установено чрез описанието им в диспозитива на въззивното решение. В него е посочено, че двуетажната масивна жилищна сграда се намира в източната част на парцела откъм [улица], като по този начин тя ясно се разграничава от другата жилищна сграда, която, видно от скицата, е разположена почти в средата на парцела, а не в неговата източна част, а за гаража е посочено, че се ситуира в югоизточната част на парцела между улици с о. т. 119-146 и 146-147. В., по сходен начин, като намиращи се откъм улици с о. т. 119-146 и 146-147, сградите са описани и в нотариалния акт за собственост по наследство и давностно владение № ……/2015 г., с който се е снабдила праводателката на касаторите, както и в нотариалните актове, с които същата се е разпоредила в тяхна полза – №№ …./2015 г. и…./2015 г. Във всички тях постройката от допълващото застрояване е описана като гараж, по отношение на каквато постройка се е произнесъл и въззивният съд, поради което не се установява въззивното решение да е постановено за несъществуващ обект, както твърдят касаторите В., предвид наличие на свидетелски показания за съществуване на лятна кухня с баня и санитарен възел, а не на гараж. Не се установява и твърдението вещта недопустимо да е обособена като обект на правото на собственост със самото решение, в подкрепа на което твърдение се позовават на решение № 11 от 27.02.2019 г. по гр. д. № 1670/2018 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Ето защо не е налице вероятност въззивното решение да е недопустимо в тази обжалвана от касаторите В. част.
Не са налице и останалите основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта относно сградите. Съображенията за това са следните:
С ТР № 11/2012 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК е прието, предвид обвързващото и легитимиращото действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, че оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Прието е и това, че когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. Макар и да не се е позовал в мотивите към обжалваното решение на тълкувателния акт, въззивният съд не е процедирал в противоречие с разрешенията, дадени в него. Установено е по делото, че Й. Щ. е бил съсобственик с права в размер на 1/3 ид. ч. от два парцела, послужили като основа за образуването на УПИ ……..-….. от кв. ………, като правата си е легитимирал с н. а. № …../1961 г. Установено е също, че спорните сгради са били съпружеска имуществена общност на Й. и С. Щ. – построени са приживе на Щ. въз основа на съгласие за строеж от останалите съсобственици на терена, като жилищната сграда е построена през 1958 г., а гаражът /впоследствие преустройван/ е построен през 1981 г. /според декларацията от 1998 г., подадена от С. Щ./. Позовавайки се на наследствено правоприемство като наследници по закон на Й. и С. Щ., ищците се легитимират за собственици на спорните сгради въз основа на нотариалния акт от 1961 г. и съгласието за строеж – декларация от 20.03.1958 г. /на която се е позовала и С. Щ., видно от нотариалните актове/, поради което не може да се сподели тезата на касаторите В., че ищците не притежават документ за собственост на нито една от сградите. При това положение приложима по настоящото дело е тази част от тълкувателното решение за разпределението на доказателствената тежест, според която всяка от легитимиращите се с нотариален акт за собственост страна следва да докаже своето право, т. е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В тази насока са и мотивите на въззивния съд, който е приел, че събраните по делото доказателства не обосновават извод за категорична демонстрация на своене на имота от страна на С. Щ. в отношенията й с ищците.
С ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при наличие на позоваване на придобивна давност правните последици – придобиване на вещното право, се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС и по чл. 79, ал. 2 ЗС. Следователно, приложението на правните последици на посочения придобивен способ предполага осъществяване на всички елементи от фактическия му състав – владението да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнително, а когато се завладява сънаследствен имот – позовалият се на придобивна давност за чуждата идеална част да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си – така, както е прието в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС по приложението на оборимата презумпция на чл. 69 ЗС. В разглеждания случай е прието, че ответниците не са доказали удостовереното с нотариалните актове на своята праводателка придобивно основание, тъй като тя не е обективирала спрямо съсобствениците си – ищците по делото, намерението да владее техните идеални части за себе си. А след като един от елементите от фактическия състав на придобивната давност не е осъществен, то няма как да се претендира за приложение на правните последици на този придобивен способ, независимо от факта, че С. Щ. още приживе се е позовала на давността, снабдявайки се с н. а. № ……/2015. В този смисъл въззивният съд не е процедирал в противоречие с постановките, приети с ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС и с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС. Не може да се говори и за противоречие между въззивното решение и решение № 20/23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., тъй като разгледаната в него хипотеза е различна – тя е за приложимостта на чл. 69 ЗС в отношенията между наследниците при предадено владение приживе от наследодателя на наследник по закон, като е прието, че съществуващата уговорка на наследодателя с някой от близките му, а след смъртта му – наследници по закон, съставлява не само действие по предаване на фактическата власт, но и предоставяне възможността да се позове на презумпцията, че от този момент упражняващият фактическата власт на чуждия имот владее за себе си. Такива данни по настоящото дело не са установени. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта относно сградите.
По отношение на гаража – както се посочи, въззивният съд е приел, че той е построен приживе на Й. Щ., поради което в несъответствие с данните по делото е поставен въпросът за приложението на презумпцията по чл. 69 ЗС по отношение на този обект, който нямал наследствен характер, а бил реализиран само от праводателката на касаторите В. и с тяхна помощ. В този смисъл въпросът не отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставен в несъответствие с мотивите към обжалваното решение е и въпросът: налице ли е обективна невъзможност за демонстриране на намерението за своене от страна на владеещ съсобственик, когато невладеещият съсобственик, макар и с известно местожителство в страната, не се интересува от имота и не изявява воля да упражнява правото си на собственост. Макар да не е записал изрично, че разглежда периода от 1989 г. до 2000-та година /както и последвалия период/, въззивният съд е посочил, че ищците са живели в спорната къща до смъртта на баща си /починал през 1988 г./, след което /около една година по-късно/ отишли да учат в [населено място], но посещавали имота всяка ваканция. След като навършили пълнолетие /С. – през 1998 г., а Д. – през 1999 г./, те отново са живели в имота, тъй като Д. през 2002 г. работела в обувен завод, а С. след казармата работел първоначално в [населено място] в строителството, а след това като планински водач в [населено място] от 2015 г., като хора, които водел в планината, отсядали в къщата. Ищците правили дребни ремонти в имота, баба им не ги е гонела, гаражът бил ползван и от техни близки. Достъпът им до втория етаж бил свободен до лятото на 2016 г. /м.м. юни-юли/ и е възпрепятстван след това, когато ответницата В. сменила бравите. В съответствие с така установеното по делото не може да се приеме, че налице е била обективна невъзможност С. Щ. да манифестира пред ищците завладяването на техните части и промяната в намерението си, като осъществи действия, отблъскващи владението им и установяващи своене. Посочената от касаторите съдебна практика, последвала ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, разглежда случаи, различни от настоящия, при който не може да се приеме, че между сънаследниците не са съществували никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието, нито пък, че ищците не са предприели действия, свързани с упражняване на правата им върху имота. Ето защо и по този въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съобразно изложеното не може да се приеме и, че въззивният съд е процедирал в противоречие със съдебната практика – т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, задължаваща го да изложи мотиви относно всички доводи и възражения, които страните са поддържали, в случая – да обсъди събраните по делото доказателства, възраженията за доказателствената сила на нотариалните актове, за последиците от позоваването на придобивната давност, за придобиване на имота по давност още преди твърдения от ищците период на владение – още към 1998 г., за наличие на обективна невъзможност да се демонстрира своене по отношение на ищците, както и, че гаражът не съществува като самостоятелен обект на собственост.
В обобщение – не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и в частта относно сградите.
При този изход на спора разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са ги сторили.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 9 от 09.01.2019 г. по в. гр. д. № 593/2017 г. на Кюстендилския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: