О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 340
Гр. София, 14.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 5233 по описа за 2016 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 21275 от 27.07.2016 г., подадена от М. Б. Б. и [фирма] чрез адвокат П. С. от АК – В. и касационна жалба с вх.№ 24425 от 09.09.2016 г., подадена по пощата на 07.09.2016 г. от [фирма] чрез адвокат В. Б. от АК – Г. против въззивно решение № 842 от 22.06.2016 г. по в.гр.д.№ 535/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна, ГО.
Ответниците по касация ЗКПУ „Т.-94” – [населено място], ЗК „Т.” – [населено място], ЗК „Т.” – [населено място], ЗКПУ „З.” – [населено място], КПУ „С. – 95”- [населено място] и ЗК „В.”- [населено място] са подали отговори на касационните жалби, в които възразяват срещу наличието на основание за допускане на обжалването.
Жалбите са процесуално допустими – подадени са в срока по чл. 283 ГПК (по отношение на жалбата с вх.№ 24425 от 09.09.2016 г. – при условията на чл. 60, ал. 6 ГПК и чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК), от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговарят на изискванията по чл. 284 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение, постановено при условията на чл. 294 ГПК във връзка с чл. 258 – чл. 273 ГПК, е отменено решение № 2112 от 30.04.2013 г. (поправено с решение № 3856 от 01.08.2013 г.), постановено по гр.д.№ 7213/2008 г. по описа на РС – Варна, ХІV-ти с-в, с което е отхвърлен предявеният от ЗКПУ „Т. – 94” – [населено място], ЗК „Т.” – [населено място], ЗК „Т.” – [населено място], ЗКПУ „З.” – [населено място], КПУ „С. – 95”- [населено място] и ЗК „В.”- [населено място] иск срещу [фирма] и М. Б. Б. за приемане за установено в отношенията между страните, че ответниците [фирма] и М. Б. Б. не са собственици на недвижими имоти, представляващи реална част с площ от около 1 дка от имот пл. № 353, целият с площ от 64,293 дка при граници: имоти с №№ 248, 355, 14, 354, 125, 127, която част представлява прилежаща площ към сондажен кладенец, при граници за реалната част: от изток – имот пл.№ 354, от север, запад и юг – останалата част от имот пл.№ 353, и на имот пл. № 354 с площ 58,788 дка при граници: имоти с №№ 353, 14, 13, 1, 22, 21, 20, 19, 12, 11, 10, 9, 8, 125, находящи се в местност „У. м.” в землището на [населено място], В. област, повдигнати в червен контур на скиците, приложени на л. 118 и л. 119 от първоинстанционното дело, образувани от разделянето на ПИ № 000235, като вместо това на основание чл. 124 ГПК е прието за установено по отношение на ЗКПУ „Т. – 94” – [населено място], ЗК „Т.” – [населено място], ЗК „Т.” – [населено място], ЗКПУ „З.” – [населено място], КПУ „С. – 95”- [населено място] и ЗК „В.”- [населено място], че [фирма] и М. Б. Б. не са собственици на описаните недвижими имоти, повдигнати в червен контур на скиците, приложени на л. 118 и л. 119 от първоинстанционното дело.
Въззивният съд е приел, че при условията на чл. 294 ГПК е обвързан от указанията на ВКС, съдържащи се в отменителното Решение № 13 от 12.03.2016 г. по гр.д.№ 3637/2015 г., ІІ г.о., касаещи процесуалната допустимост на производството от гледна точка наличието на активна легитимация и правен интерес от търсената защита, които едновременно с това в случая имат отношение и към изводите относно приложимостта на чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ. Възприет е правния извод, че в случай, че Държавата не зачете гарантираното от закона (чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ и чл.45а ППЗСПЗЗ) право на изкупуване на лицата, придобили собствеността върху сгради от имуществото на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, и се разпореди със земята в полза на трето лице, разпореждането е непротивопоставимо на лицето, което има право да придобие собствеността върху терена, тъй като това разпореждане не е в състояние да погаси правото му. По тази причина е отречен вещно-правен транслативен ефект на разпоредителните действия, сочени от ответниците като легитимиращи ги за собственици на процесната земя. Въззивният съд се е произнесъл по заявеното при условията на евентуалност придобивно основание – изтекла давност в резултат от упражнявано владение, включително добросъвестно, като го е намерил недоказано. Въз основа анализа на събраните в тази връзка доказателства е формиран извод, че няма данни ответниците въобще да са упражнявали фактическа власт по отношение на имота, т.е. не е установен обективният елемент на владението. Посочено е, че давност преди 2003 г. не е могла да тече, тъй като имотът е бил държавна собственост, респективно, владението не може да бъде присъединено.
Искането за допускане на касационното обжалване по касационната жалба с вх.№ 21275 от 27.07.2016 г. на М. Б. Б. и [фирма] се поддържа по въпросите:
(1) „За обхвата на задължителната сила на указанията на ВКС при новото разглеждане на делото по реда на чл. 294 ГПК в случаите, когато с отмененото решение производството е било прекратено като недопустимо и първоинстанционното решение е обезсилено” – с довод, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Р № 193 от 04.07.2011 г. по гр.д.№ 1649/2009 г. на ВКС, ІV г.о., Р № 740 от 26.10.2010 г. по гр.д.№ 1935/2009 г. на ВКС, І г.о., Р № 128 от 29.04.2011 г. по гр.д.№ 1356/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и Р № 217 от 03.07.2012 г. по гр.д.№ 579/2011 г. на ВКС, ІV г.о. Поддържат и противоречие с Р № 906 от 15.11.2007 г. по т.д.№ 519/2007 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р № 48 от 05.02.2009 г. по гр.д.№ 6310/2007 г. на ВКС, ІІІ г.о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (неправилно отнесено в изложението в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ,
(2) „Относно задължението на съда по чл. 235, ал. 1 ГПК да реши спора по същество като обсъди всички относими доказателства и доводите на страните” – без позоваване на касационно основание по чл. 280, ал. 1 ГПК ,
(3) „Относно материалните предпоставки за възникване на правото на изкупуване на прилежаща към сградата земя по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ” – с довод, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Р № 204 от 23.07.2012 г. по гр.д.№ 607/2011 г. на ВКС, ІV г.о. и Р № 89 от 21.07.2015 г. по гр.д.№ 6524/2014 г. на ВКС, І г.о. ,
(4) „Включени ли са в обхвата на държавната собственост имуществата на търговските дружества, дори държавата да е единствен собственик на прехвърленото в тях имущество и на капитала им и допустимо ли е придобиването по давност на такива имоти, включително с оглед § 1 от ЗР на ЗС” – с довод, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Р № 81 от 28.11.2011 г. по т.д.№ 674/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., Р № 619 от 06.06.2011 г. по гр.д.№ 1092/2009 г. на ВКС, І г.о. и Р № 237 от 11.01.2012 г. по т.д.№ 190/2011 г. на ВКС, ІІ т.о. ,
(5) „Счита ли се владението на собственика отнето от установена върху имота фактическа власт, упражнявана от трето лице без основание, когато собственикът е предявил срещу това лице иск по чл. 108 ЗС, който е бил уважен ?” – с довод, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ППВС № 6/1974 г.
Искането за допускане на касационното обжалване по касационната жалба с вх.№ 24425 от 09.09.2016 г. на [фирма] се поддържа по въпросите:
(6) „Докога е противопоставимо на собственика на земеделски имот правото на правоимащите по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ и обусловена ли е тази противопоставимост от срока по § 35 ПЗР ЗСПЗЗ ?” – с довод, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ,
(7) „Прехвърлимо ли е, по какъв ред и форма и в какъв срок правото на изкупуване по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ ?” – с довод, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ,
(8) „Следва ли приетото в мотивите на касационното решение по допустимостта на иска да се възпроизвежда от въззивната инстанция като отнасящо се до съществото на спора ?” – с довод, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с Р № 28 от 04.05.2010 г. по гр.д.№ 844/2009 г. на ВКС, І г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
По приложението на чл. 294 ГПК е формирана последователна задължителна съдебна практика, споделяна от настоящия състав на съда, предвид което и с оглед разясненията по т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК по отношение на въпрос № 1 не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Наличието на тази практика (част от която е релевирана от касаторите) изключва и възможността за допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, предвид възприетото с т. 3 от ТР по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Същевременно не се констатира противоречие между обжалваното решение и задължителната съдебна практика, поради което по въпроси № 1 и № 8 обжалването не може да бъде допуснато и в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК е тълкувана безпротиворечиво в смисъл, че дадените от касационната инстанция указания по прилагането и тълкуването както на процесуалния, така и на материалния закон са задължителни за въззивния съд. При новото разглеждане на делото въззивният съд преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но ако приеме за установени съответните факти, той не може да признае или отрече права с различно съдържание. Въззивният съд е длъжен да процедира по посочения в отменителното решение начин, като приеме по съответния въпрос същото, каквото е приела и касационната инстанция. Правилото на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК е императивно, поради което липсва процесуална възможност, независимо от евентуалното несъгласие с указанията на касационната инстанция, въззивната инстанция да даде различно от указаното й тълкуване на закона. Постановявайки своето решение, въззивният съд е процедирал в съответствие с чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК и задължителната практика по неговото приложение. С отменителното Решение № 13 от 12.03.2016 г. по гр.д.№ 3637/2015 г. на ВКС, ІІ г.о. касационната инстанция се е произнесла по въпроса за допустимостта на производството от гледна точка на постановките по т. 1 от ТР № 8 от 27.11.2013 г. по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК. Това е изисквало на първо място да се съобрази дали са доказани фактите, от които произтича правния интерес на ищцовите кооперации от предявяването на разглежданите отрицателни установителни искове за собственост. Касационната инстанция е формирала положителен извод за наличието на правен интерес и активна легитимация от търсената защита, който обвързва въззивната инстанция при условията на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК. Този извод на ВКС е обоснован на първо място с констатацията за осъществяването на фактите, от които е произтекло задължението за Държавата да не се разпорежда със земята, заета от обекти на организациите по § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ до приключване на предвидената в § 13 от ПЗР на ЗСПЗЗ процедура по разпределяне имуществото на тези организации между правоимащите лица, като гаранция на кореспондиращото с това задължение право на приобретателите на обекти от вида на посочените в чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ да придобият собствеността върху прилежащия терен, съответно – произтичащата от това непротивопоставимост на евентуално извършени от Държавата разпоредителни действия с тази земя. Изводът за наличие на правен интерес почива и на установените по делото обстоятелства относно характера на придобитите от ищцовите кооперации вещи – недвижимо имущество по чл. 110, ал. 1 ЗС, притежанието на които легитимира ищцовите кооперации като правоимащи да изкупят земята с обслужващо комплекса предназначение. Обвързаността на въззивния съд от извода за процесуалната допустимост на претенцията обхваща както постановения от касационната инстанция краен резултат по въпроса, така и направените констатации относно предпоставящите допустимостта обстоятелства. Това произтича от разясненията по т. 1 от ТР по тълк.д.№ 8/2012 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно които при отрицателния установителен иск за собственост и други вещни права ищецът доказва твърденията, с които обосновава правния си интерес. След като е формиран извод за наличие на правен интерес и той обвързва въззивния съд по силата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, това означава също, че въззивният съд е длъжен да приеме за доказани и обстоятелствата, с които касационната инстанция е обосновала своето произнасяне. В конкретния случай от констатацията за осъществен фактически състав по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ от една страна произтича заключение за наличието на правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск за собственост. Същевременно, наличието на право на изкупуване по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ изключва възможността да се признае вещно-правен транслативен ефект на разпоредителните действия, следващи във времето възникването на това право. Този извод пряко произтича от тълкувателните мотиви на Р № 204 от 23.07.2012 г. по гр.д.№ 607/2011 г. на ВКС, ІV г.о., съобразно което разпореждането с терен, представляващ прилежащи части към сграда по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ не е нищожно, но е непротивопоставимо по отношение на собственика на сградата по аргумент от чл. 21, ал. 1 ЗЗД. Като е формирал извод в същия смисъл, въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика по тълкуване на материалния закон, което изключва допускане на обжалването и по въпрос № 3. В тази връзка следва да се отбележи, че посоченото от касаторите Р № 89 от 21.07.2015 г. по гр.д.№ 6524/2014 г. на ВКС, І г.о. изобщо не съдържа произнасяне по въпроса за материалните предпоставки за възникване на правото на изкупуване на прилежаща към сградата земя по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ, поради което е неотносимо към настоящия случай. Във връзка с приложението на чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ касаторът [фирма] е формулирал и въпросите под №№ 6 и 7, които обаче не представляват общо основание за допускане на обжалването. Това е така, защото, изграждайки своята защита срещу претенциите на ищците, с отговора на исковата молба касаторите не са противопоставили възражения срещу притежанието на изградените върху процесния терен 87 бр. оранжерии и съоръженията към тях в патримониума на ищцовите кооперации, както и аргументи, черпени от разпоредбата на § 35 от ПЗР на ЗСПЗЗ. При това положение, съгласно чл. 133 ГПК, възможността да бъдат повдигнати такива възражения е преклудирана още в производството пред първата инстанция и съответно – въззивният съд не би бил длъжен да се произнася по тях, дори при развити в тази насока доводи пред него. В тази връзка следва да се има предвид и преклудиращото действие на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила на 06.07.2009 г. между настоящите срещупоставени страни (по отношение на касатора М. Б. Б. – при условията на чл. 298, ал. 2 ГПК) решение № 548 от 30.05.2008 г. по в.гр.д.№ 6/2008 г. по описа на ОС – гр. Варна, с което е отхвърлен предявения от [фирма] срещу ищците в настоящото производство отрицателен установителен иск за собствеността на оранжерийния комплекс, притежанието на който има за последица възникналото право на изкупуване по чл. 27, ал. 6 ЗСПЗЗ. На следващо място, не представлява общо основание за допускане на обжалването и поставеният от касаторите въпрос № 4. Въззивното решение не обективира произнасяне по приложението на § 1 от ЗР на ЗС. Съдържащият се в мотивите текст „Давност преди 2003 г. не е могла да тече, тъй като имотът е бил държавна собственост. Респективно, владението не може да бъде присъединено” не е обоснован с разбирането, че в обхвата на държавната собственост се включват и имуществата на търговските дружества в хипотези, когато държавата е единствен собственик на прехвърленото в тях имущество и на капитала им, поради което не се констатира противоречие между въззивното решение и практиката, посочена от касатора в обосновката към въпрос № 4. В подкрепа на искането си за допускане на обжалването по въпрос № 5 касаторите са се позовали на противоречие с ППВС № 6/1974 г., но изложеното в тази връзка сочи не на аргументиране на касационното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а на развити оплаквания за необоснованост на формирания извод, че не е установен обективния елемент на владението с довод, че не е анализирано правилно значението на решението на влязлото в сила на 09.10.2009 г. решение № 705 от 24.06.2008 г. по в.гр.д.№ 1297/2006 г. по описа на ОС – гр. Варна, с което е уважен предявен от [фирма] срещу [фирма] иск по чл. 108 ЗС. Необосноваността на решението е порок, изразяващ се в несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество на установеното от събрания по делото доказателствен материал и обхваща грешките при формиране вътрешното убеждение на решаващия съд, при прилагане на правила от неюридически характер – на формалната логика или на емпиричното и научно-теоретичното знание. Този порок съставлява подвид на нарушението на процесуалните правила, обезпечаващи съответствието на фактическите изводи на съда с действителното положение по спора. Съгласно т. 1 на ТР по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК представляващият общо основание за допускане на обжалването правен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Последното означава, че касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Ето защо, както въпрос № 5, така и въпрос № 2 (обобщаващи оплакванията за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила при обсъждане на събраните по делото доказателства и постановяване на съдебния акт) не съставляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 842 от 22.06.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 535/2016 г. по описа на Окръжен съд – Варна, ГО.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: