О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 340
София, 03.06.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и седми март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2541/2018 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Р.-97” О., гр. Добрич срещу решение № 86 от 25.04.2018 г. по в. т. д. № 95/2018 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 189 от 16.11.2017 г. по т. д. № 18/2017 г. на Добрички окръжен съд. С първоинстанционния акт са уважени предявените от „Ю. България“ АД, [населено място] срещу дружеството-касатор искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено съществуването на вземания на банката към „Р.-97” О. от договор за банков кредит, продукт „Бизнес револвираща линия – Плюс“ BL12427 от 05.03.2008 г. за сумите: 301 497.61 лв. – главница, 72 204.85 лв. – договорни лихви за периода от 21.08.2014 г. до 04.04.2016 г., 3 525.69 лв. – такси за периода от 21.08.2014 г. до 04.04.2016 г. и 72 лв. – нотариални такси, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение № 463 от 08.04.2016 г. по ч. гр. д. № 995/2016 г. на Добрички районен съд.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно на всички основания, предвидени в чл. 281, т. 3 ГПК. Основното оплакване на касатора е за немотивираност на въззивния акт. Твърди, че решаващият състав не е посочил събраните по делото доказателства и направените от него доводи и възражения, не ги обсъдил или ги е тълкувал превратно. Развива подробни съображения в подкрепа на поддържаната пред инстанциите по същество своя теза, че банката неправомерно е променила лихвата по кредита, без да е налице изразено съгласие за това от страна на кредитополучателя, както и че не съществува методика и формула, по която да се определи начинът за увеличаване на лихвата.
Като обосноваващ допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя процесуалноправния въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните“. По отношение на този въпрос се поддържа, че същият е решен в противоречие с практиката на ВКС – множество, конкретно посочени, цитирани и представени решения на касационната инстанция, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касация – „Ю. България“ АД, гр. София – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 03.09.2018г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: Между страните е сключен договор за банков кредит, продукт „Бизнес револвираща линия – Плюс“ BL12427 от 05.03.2008 г., с който банката е предоставила на „Р.-97” О. под формата на кредитна линия сумата 300 000 лв. с краен срок на погасяване 240 месеца; В чл. 3 от договора е уговорено, че дължимата за кредита лихва включва действащият базов лихвен процент – малки фирми (БЛПМФ) за лева, обявен от банката, намален с 1 пункт, като в ал. 3 на същия член е посочено,, че БЛПМФ не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за страните, считано от 21-во число след промяната му, като за промените банката уведомява кредитополучателя чрез обявяването им в банковите салони или на интернет страницата й; С анекс № 1 от 12.04.2010 г. е уговорено, че лихвата включва БЛПМФ за лева, обявен от банката, намален с 1.25 пункта; С анекс № 2 от 15.10.2013 г. е променен размерът на предоставената сума, уговорено е заплащането на дълга да се извършва на равни месечни анюитетни вноски съобразно погасителен план и с краен срок за погасяване 11.03.2028 г., като е уговорена годишна лихва в размер на 13.85%, равна на БЛПМФ, обявен от банката, който не подлежи на договаряне и промените в него стават задължителни за страните, намален с 3.6 пункта; Плащането на задълженията по кредита е преустановено, считано от погасителната вноска с падеж 21.08.2014 г., поради което с нотариална покана, получена от кредитополучателя на 25.01.2016 г., същият е обявен за предсрочно изискуем.
Съобразявайки направеното с допълнителния отговор на исковата молба уточнение, въззивният съд е счел, че ответникът своевременно е релевирал възражение за нищожност на клаузи от процесния договор за кредит поради липса на съгласие за увеличение на лихвения процент при намаление на компонентите, формиращи БЛПМФ, поради неяснота на изчислението на БЛПМФ от страна на банката, както и нищожност поради липса на основание за плащане на по-високи лихви. Доколкото в отговора на исковата молба, уточнен с отговора на допълнителната искова молба, не са въведени основания за нищожност поради противоречие със закона и с добрите нрави и предвид липсата на задължение на съда да следи служебно за различните основания за нищожност, предвидени в чл. 26, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, решаващият състав е приел, че заявените във въззивната жалба нови възражения за нищожност са несвоевременно направени и не подлежат на разглеждане.
По съображения, че кредитополучателят „Р. 97“ ЕООД е получил кредита във връзка с търговската си дейност, че същият няма качеството на потребител и не се ползва с потребителската защита по З., въззивният съд е счел, че не следва да бъде извършвана проверка на съществуващите клаузи на договора за банков кредит за неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 1 З..
По отношение приетите за надлежно заявени възражения за нищожност въззивната инстанция е преценила, че същите са неоснователни.
Изводът за неоснователност на възражението за нищожност на клаузите от договора, даващи право на кредитора едностранно да увеличава приложимия към кредита лихвен процент поради липса на основание, е аргументиран с това, че нито в отговора на исковата молба, нито във въззивната жалба ответникът по исковете не е изложил конкретни твърдения защо счита, че в тази му част договорът за кредит е без основание, разбирано като типичната и непосредствена цел, която страните преследват със сключването му.
За да прецени за неоснователно и възражението за нищожност на релевантните клаузи от договора поради липса на съгласие за увеличение на лихвения процент от страна на банката при намаление на компонентите, формиращи БЛПМФ и за липса на съгласие поради неяснота на начина на формиране на възнаградителната лихва – липса в договора на конкретна формула за определянето й, въззивният съд е приел, че: В чл. 3 от процесния договор страните изрично са уговорили заплащане от кредитополучателя на променлив лихвен процент, включващ БЛПМФ за лева, обявен от банката, намален с конкретно определен размер; изрично са уговорили, че БЛПМФ за лева се обявява от банката, не подлежи на договаряне от страните и промените в него стават задължителни за тях, считано от 21-во число след промяната му; От приетите в първоинстанционното производство счетоводни експертизи е установено, че за периода от 05.03.2008 г. до 07.04.2016 г. са налице промени в БЛПМФ в лева, приети с решения на Комитета за управление на активите и пасивите на банката; На официалния сайт на банката е публикувана методология за образуване на БЛПМФ. При преценката на посоченото възражение за нищожност решаващият състав е съобразил и обстоятелството, че кредитополучателят по договора за кредит е търговец, което поставя към него изискването при участие в търговския оборот, т. е. и при сключването на договори, да прояви грижата на добрия търговец, която е с по-голям интензитет в сравнение с грижата, която дължи субектът на гражданското право – грижата на добрия стопанин и поради това същият не се ползва със засилената потребителска защита по З..
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Единственият поставен от касатора въпрос не може да бъде определен като обусловил изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т. е. да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът е относим към правилността на обжалваното решение, доколкото отговорът на същия предпоставя извършване на преценка за обосноваността на акта, каквато обаче е възможна само при вече допуснат касационен контрол и разглеждане на касационната жалба по същество. Освен това, видно от мотивите на въззивното решение, съдебният състав е изложил съображения по всички заявени от страната доводи и възражения, като изрично е обосновал кои от възраженията за нищожност на релевантните за спора договорни клаузи счита за заявени своевременно и кои за преклудирани, от което е обусловена съответно и липсата на произнасяне за противоречие на клаузите със закона и с добрите нрави. А що се отнася до преценката кои са „допустими и относими към спорния предмет доводи и възражения на страните“, в какъвто смисъл е поставеният от касатора въпрос, същата е в изключителната компетентност на въззивния съд като инстанция по съществото на спора и правилността й не би могла да бъде основание за допускане на касационния контрол.
С оглед констатацията на настоящия състав за отсъствие на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, не подлежи на обсъждане налице ли е твърдяното от касатора противоречие с цитираната практика на ВКС като основание за допускане на касационното обжалване.
Независимо от този изход на делото, искането на ответника по касация за присъждане на разноски не може да бъде уважено поради липсата на доказателства за извършването на такива.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 86 от 25.04.2018 г. по в. т. д. № 95/2018 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: