О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 341
София, 01.07.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, ІІ-ро т.о. в закрито заседание на двадесет и девети юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Камелия Ефремова
Членове: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
като изслуша докладваното от съдията Е.Стайков ч.т.д. № 1305/2016г. по описа на ВКС, ТК, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.1 ГПК, образувано по частната касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу определение №168 от 12.03.2016г., постановено по ч.т.д.№106/2016г. по описа на Варненски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено определение №27/5.01.2016г. по т.д.№1489/2014г. на Варненски окръжен съд.
В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е недопустимо и неправилно като противоречащо на процесуалния закон. Излагат се съображения за липсата на законово основание по чл.229 ал.1 т.4 ГПК за спиране на производството по т.д.№1489/2014г. на Варненски окръжен съд. Според касатора съдът не е обвързан от вътрешното процесуално условие за допустимост или евентуална основателност на висящите искове по преюдициалния спор. Твърди, че независимо от обстоятелството, че основният въпрос по двете образувани дела, е свързан с правния ефект на съдебната отмяна на Решение Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, в случая са налице две самостоятелни претенции за претендираното вземане, поради което няма обвързаност на делата при хипотезата на обуславящо и обусловено дело. Претендира се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по т.д.№1489/2015г. на Варненски окръжен съд.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поставя шест процесуалноправни въпроса, за които твърди, че са от значение на точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: 1.„При наличие за преюдициалност между евентуално предявен иск по едно съдебно производство и висящо производство по друго дело, следва ли да се спира производството и по основните искове по първото дело, спрямо които не е налице преюдициалност на висящото производство по другото дело?”; 2.„Може ли съдът да спре производството по едно търговско дело без да отчете обстоятелството, че разглеждането на евентуалния иск е поставено под вътрешно процесуално условие, както и обстоятелството, че съдът не дължи непременно произнасяне по евентуалния иск, както и да не отчете факта, че производството по главния иск не обуславя резултата по висящото дело?”; 3 „Длъжен ли е съдът да обсъди всички направени от страните доводи като изрично посочи кое от двете дела е обуславящо и кое е обусловено?”; 4. „Може ли гражданският съд да не се съобрази с постановеното от административните съдилища обратно действие на съдебната отмяна на Решение Д-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, по аргумент от чл.177 от АПК, което действие е потвърдено изцяло от ВКС?”; 5 „Допустимо ли е гражданският съд да постанови спиране на дело, поради преюдициалност между съдебни производства, като се ръководи от това, че двете дела имат различна правна квалификация, а не отчита това, че същественият преюдициален въпрос е за действието на съдебната отмяна във времето, което е решено със задължителна прак8тика на ВКС, която обуславя основателност на предявения основен иск?” и 6. „От значение ли е правната квалификация на иска, направена от ищеца, за установяване на преюдициалност при наличие на задължителна практика та ВКС по идентични казуси?”.
В срока по чл.276 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Същевременно се излагат съображения в подкрепа на твърдението на ответника, че обжалваното определение е правилно и законосъобразно.
Върховен касационен съд, ТК, състав на ІІ т.о., след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275 ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на основание и по реда на чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
С обжалваното пред касационната инстанция определение от 12.03.2016г., въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил определение №27/5.01.2016г. по т.д.№1489/2014г. на Варненски окръжен съд, с което е спряно производството по делото на основание чл.229 ал.1 т.4 ГПК до приключване на производството по висящото т.д.№2103/2013г. на Варненски ОС. За да потвърди първоинстанционното определение за спиране на производството, въззивният съд е приел за установено, че висящото т.д.№2103/2013г. на Варненски ОС е образувано между същите страни по обективно съединени осъдителни искове, предявени от [фирма] против [фирма]. Посочено е, че производството по предявените кондикционни частични искове е прекратено, както и че предмет на висящия спор по т.д.№2103/2013г. на Варненски ОС е предявеният частичен иск за присъждане на сумата 27 000 лв. като част от неплатена от ответника цена на произведена и изкупена ел.енергия от възобновяем източник, прихваната с недължимо вземане за цена на достъп на производител на ел.енергия от слънчева енергия /фактурирна за периода от 11.10.2012г. до 5.07.2013г./, както и иск за сумата 3 000 лв., претендирана като част от обезщетение за забава.
В обжалваното определение е отразено, че в по-късно образуваното производство по т.д.№1489/2014г. на Варненски ОС, предмет на спора при идентични фактически обстоятелства и аналогични петитуми са други части от същите вземания на [фирма] против [фирма] за главници и лихви. Кондикционният иск е предявен като главен, а осъдителния иск за заплащане на неплатена в пълен размер на цена за електрическата енергия е предявен като евентуален. Посочено е, че висящият частичен иск за реално изпълнение по т.д.№2103/2013г. на Варненски ОС е идентичен по основание с евентуалния иск по т.д..№1489/2014г. на Варненски ОС.
Въззивният съд е приел преюдициалност между иска, предмет на спора по т.д.№2103/2013г. на Варненски ОС и евентуалния иск по по-късно образуваното т.д..№1489/2014г. на Варненски ОС, тъй като при произнасяне по частично предявените искове със сила на присъдено нещо ще бъдат отречени или признати права и факти, релевантни за спорното право по евентуалния иск за реално изпълнение. Въззивният съд е изложил съображения, че за прилагането на чл.229 ал.1 т.4 ГПК е без значение обстоятелството, че висящият спор, който се явява преюдициален, подлежи на разглеждане като евентуално съединен иск, както и че съдът не може да прави изводи за допустимостта или за основателността на главния иск като предпоставка и възможност за неразглеждане на обусловения евентуален иск.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване.
Поставеният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК първи процесуалноправен въпрос: „При наличие за преюдициалност между евентуално предявен иск по едно съдебно производство и висящо производство по друго дело, следва ли да се спира производството и по основните искове по първото дело, спрямо които не е налице преюдициалност на висящото производство по другото дело?”, не може да обоснове допускане на въззивното определение до касационно обжалване, тъй като въпросът не е обусловил решаващата воля на съда по конкретното дело. На първо място следва да се има предвид, че въззивният съд е изложил мотиви за преюдициалност на висящия спор и спрямо основния иск по по-късно образуваното дело, доколкото всички искове се основават на идентични фактически обстоятелства и аналогични петитуми /за присъждане на суми от неоснователно обогатяване, респ. за реално изпълнение/. На второ място, не е била предмет на въззивното частно производство процесуалната възможност за частично спиране на производството по т.д..№1489/2014г. на Варненски ОС само по отношение на евентуално съединения иск. Аналогично не обуславя допускане до касация на определението и вторият въпрос: .„Може ли съдът да спре производството по едно търговско дело без да отчете обстоятелството, че разглеждането на евентуалния иск е поставено под вътрешно процесуално условие, както и обстоятелството, че съдът не дължи непременно произнасяне по евентуалния иск, както и да не отчете факта, че производството по главния иск не обуславя резултата по висящото дело?”. Въззивният състав изрично е посочил, че не може и не следва да обсъжда допустимостта, респ. основателността на главния иск като предпоставка за спиране на производството по чл.229 ал.1 т.4 ГПК.
Но дори да се приеме, че посочените по-горе два въпроса, са от значение за конкретния процесуалноправен спор, то в случая тези въпроси не покриват допълнителния селективен критерий за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. От една страна касаторът не излага съображения защо счита, че отговорите на въпросите биха били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. От друга страна, налице е константна съдебна практика, която не допуска частично спиране по чл.229 ал.1 т.4 ГПК на производството само по отношение на част от обективно съединените искове /включително и при евентуално съединяване/, която практика да е необходимо да бъде променяна.
Третият въпрос: „Длъжен ли е съдът да обсъди всички направени от страните доводи като изрично посочи кое от двете дела е обуславящо и кое е обусловено?” е неотносим за спора, тъй като в обжалваното определение въззивният състав е дал отговор на оплакванията на въззивника в частната жалба. Изрично е посочил, че спорът по образуваното по-рано т.д.№2103/2013г. по предявените частични искове е преюдициален /обуславящ/ за спора по по-късно образуваното т.д..№1489/2014г. на Варненски ОС.
Настоящият състав намира, че не отговарят на характеристиката на въпроси по чл.280 ал.1 ГПК, поставените от касатора четвърти, пети и шести въпроси: ?”; 4 „Може ли гражданският съд да не се съобрази с постановеното от административните съдилища обратно действие на съдебната отмяна на Решение Д-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, по аргумент от чл.177 от АПК, което действие е потвърдено изцяло от ВКС?”; 5 „Допустимо ли е гражданският съд да постанови спиране на дело, поради преюдициалност между съдебни производства, като се ръководи от това, че двете дела имат различна правна квалификация, а не отчита това, че същественият преюдициален въпрос е за действието на съдебната отмяна във времето, което е решено със задължителна практика на ВКС, която обуславя основателност на предявения основен иск?” и 6. „От значение ли е правната квалификация на иска, направена от ищеца, за установяване на преюдициалност при наличие на задължителна практика та ВКС по идентични казуси?”. И трите въпроса са предпоставени от твърдението на ответника за основателност на предявения по т.д. .№1489/2014г. на Варненски ОС главен иск по чл.55 ал.1 ЗЗД, поради създадената съдебна практика на ВАС и на ВКС относно обратно действие на съдебната отмяна на Решение Д-33/14.09.2012г. на ДКЕВР и относно характера на платените суми въз основа на посоченото решение на ДКЕВР, като недължимо платени. Както бе посочено по-горе въззивният състав е аргументирал извода си, че не може при преценката за наличие на предпоставките по чл.229 ал.1 т.4 ГПК, да преценява допустимостта и основателността на главния иск. В тази връзка поставените от касатора въпроси са относими за материалноправния спор по съществото на делото, но нямат отношение към конкретния процесуалноправен спор. Неотносими за настоящото частно производство са и представените от касатора съдебни актове на ВКС и на ВАС, свързани с материалноправните последици от съдебната отмяна на Решение Д-33/14.09.2012г. на ДКЕВР.
Мотивиран от горното и на основание чл.274 ал.3 ал.1 ГПК във вр. с чл.280 ал.1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №168 от 12.03.2016г., постановено по ч.т.д.№106/2016г. по описа на Варненски апелативен съд, ТО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :