– 7 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 341
гр. София 15.04.2019 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 23.01.2019 (двадесет и трети януари две хиляди и деветнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3834 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 7954/03.07.2018 година, подадена от „Чез разпределение България” АД [населено място], срещу решение № 209/17.05.2018 година на Окръжен съд Плевен, постановено по гр. д. № 229/2018 година.
С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Плевен е потвърдил първоинстанционното решение № 112/25.01.2018 година на Районен съд Плевен, VІІ-ми граждански състав, постановено по гр. д. № 7079/2016 година, с което „Чез разпределение България” АД [населено място] е осъдено, на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, да заплати на „Трудово производителна кооперация Мара Денчева” [населено място] сумата от 16 797.00 лева, представляваща обезщетение за ползване за периода 01.01.2013 година до 31.12.2013 година, както и сумата 19 021.44 лева, представляваща обезщетение за ползване за периода 01.01.2014 година до 31.12.2014 година, на собствените на кооперацията електрическа уредба и съоръжение-трансформатор и кабели, находящи се в сградата трафопост, разположен в имота, находящ се в [населено място], [улица], в парцел *, в стр. кв. *** по плана на града, съставляващ имот с идентификатор … по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-56/18.09.2007 г. на Изпълнителния директор на АГКК, която сграда е разположена в поземлен имот с идентификатор …, със застроена площ ** м2, ведно със законната лихва от 21.09.2016 година до окончателното изплащане на сумата и на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, сумата 4551.80 лева, представляваща лихва за забава върху главницата от 16 797.00 лева за периода 01.01.2014 година до 21.09.2016 година, както и сумата 3334.45 лева, представляваща лихва за забава върху главницата от 19 021.44 лева, за периода 01.01.2015 година до 21.09.2016 година.
В подадената от „Чез разпределение България” АД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от „Трудово производителна кооперация Мара Денчева” [населено място] срещу „Чез разпределение България” АД [населено място] искове с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, да бъдат отхвърлени или евентуално да бъде приложен варианта за изчисляване на цена за предоставен достъп за минал период, съгласно т. 3.2 от Методиката за определяне на цената за предоставен достъп на преносно или разпределително мероприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електроенергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ, одобрена от ДКЕВР, с решение по протокол № 27/04.02.2008 година. В изложението към касационните жалби по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Плевен по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и по чл. 280, ал. 2 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба „Трудово производителна кооперация Мара Денчева” [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 9809/23.09.2018 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 209/17.05.2018 година на Окръжен съд Плевен, постановено по гр. д. № 229/2018 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбите са оспорени като неоснователни като е поискано да бъдат оставени без уважения, а решението да бъде потвърдено.
„Чез разпределение България” АД [населено място] е било уведомена за обжалваното решение на 04.06.2018 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 7954/03.07.2018 година, като е подадена по пощата на 02.07.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване, като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК, намира следното:
Съставът на Окръжен съд Пловдив е приел, че с нотариален акт за признаване право на собственост върху недвижим имот № **, том * к, рег. № ****, дело № 254/2000 година на И. И.-нотариус с район на действие района на районен съд Плевен, вписан под № *** в регистъра на Нотариалната камара „Трудово производителна кооперация Мара Денчева” [населено място] („ТПК М. Д.” [населено място]) била призната за собственик на дворно място, цялото от 2440 м2 съставляващо парцел *, в стр. кв. *** по плана на града, в което се намирала сграда трафопост, която сграда съставлявала имот с идентификатор … по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-56/18.09.2007 г. на Изпълнителния директор на АГКК и която сграда била разположена в поземлен имот с идентификатор …, със застроена площ от 75 м2 и брой етажи 1.
Въззивният съд е преценил представените от „ТПК Мара Денчева” [населено място] и касаещи проектирането и строителството на трафопоста с определени параметри във връзка с разширение на кооперацията през 1980 година, по повод на което СК „Електроснабдяване” [населено място] дало предписание за изграждане и оборудване на трафопост и захранването му с определени кабели, като всичко това следва да стане за сметка на инвеститора-„ТПК Мара Денчева” [населено място]. С оглед на тези доказателства, представени по делото в оригинал по опис (предписание за изграждане и оборудване на трафопост с определени параметри и захранването му с определени кабели, чието полагане следвало да се извърши от и за сметка на инвеститора; обяснителна записка към работния проект на обекта, а също и такава за захранващите кабели; доказателства за откритото финансиране на обекта, чиито срок на изпълнение бил 08.03.1983 година; доказателства за започването на обекта през 1982 година със строително разрешение № 830/28.06.1982 година на Общински НС Плевен, както и за въвеждането му в експлоатация, след съгласуване със СК „Електроснабдяване” [населено място], отдел „Поддръжка и ремонт“ с протокол от 19.04.1984 година и констатация „Годен за експлоатация”, както и извлечения от инвентарната книга за дълготрайните активи на кооперацията-по сметка 203 (сгради) и по сметка 204 (машини, съоръжения и оборудване), въззивният съд е приел, че „ТПК Мара Денчева” [населено място] се легитимира като собственик на гореописаната сграда за трафопост, на поземления имот, в който е построена същата, както и на самото съоръжение трафопост, в т. ч. съдържащото се в него устройство за пренос на електрическа енергия-трансформатор и на захранващите го електрически кабели, които съставлявали елементи на цялостната електрическа система. Това следвало и от изявления на „Чез разпределение България” АД [населено място], съдържащи се в други документи-писменото становище от представляващия дружеството, намиращо се на страница 102 от приложеното гр. д. № 4169/2014 година по описа на Районен съд Плевен, което се преценявало като признание на правото на собственост на „ТПК Мара Денчева” [населено място], тъй като представляващият дружеството бил признал, че силовият трансформатор, монтиран в ТП 71, не е собственост на същото (то не притежавало паспорт на съоръжението и не можело да даде информация за него), както и представения, като доказателство по делото с исковата молба договор за присъединяване на обекти на потребители от 20.02.2007 година, сключен между „Електроразпределение Плевен” АД [населено място] и „Ен Транс” ООД [населено място], в чл. 3, от който било записано, че присъединяването на обекта ще се извърши към табло НН на ТП 71, за което било посочено, че е собственост на „ТПК Мара Денчева” [населено място] и че присъединяването ще се извърши със съгласието на кооперацията.
Съставът на Окръжен съд Плевен е приел, че между страните по делото фактически не било спорно, че „Чез разпределение България” АД [населено място] е ползвало горепосочените съоръжения за двата периода, посочени в исковата молба (съответно от 01.01.2013 година. до 31.12.2013 година и от 001.2014 година до 31.12.2014 година), търсените суми за обезщетение за всеки, от които периоди формирали отделен иск за обезщетение за ползването, а така също било безспорно, че това ползване е ставало, без да има сключен какъвто и да било договор, с който да са били уредени отношенията между страните по делото.
Затова било налице неоснователно обогатяване на „Чез разпределение България” АД [населено място] по исковете, което намирало израз в това, че той бил спестил заплащането на наемна цена за ползването на тези съоръжения, какъвто наем щял да дължи, ако беше сключил договор за това, а за „ТПК Мара Денчева” [населено място] пък било налице съответно обедняване, което намирало израз в това, че кооперацията не била получил наемната цена за ползването на същите съоръжения, каквато щяла да получи, ако имаше сключен договор за отдаването им под наем. От събраните по делото писмени доказателства се установявало, че „ТПК Мара Денчева” [населено място] била канила „Чез разпределение България” АД [населено място] да сключат такъв договор, но дружеството било отказало.
По отношение на размера на дължимото обезщетение за всеки от двата периода страните по делото в действителност нямало спор, че неговият размер следва да се определи като се ползва Методиката за определяне на цените за предоставен достъп на преносно или разпределително предприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електроенергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ. Следвало, обаче да се отбележи, че когато се касаело за определяне размера на обезщетение за ползване без основание, тази Методика трябвало да се използва по аналогия и да се приложи съответно с оглед особеностите на такава имуществена претенция, която не почива на договорно основание, а не да се прилага буквално към казуса, тъй като било безспорно, че няма сключен договор за предоставен достъп през собствени на потребителите уредби или съоръжения. С оглед на това въззивният съд е приел, че имало основание обезщетението да се изчислява по правилото и формулата на т. 3.1 от Методиката, но че не следвало да намери приложение т. 3.2 от нея, според която стойността на дълготрайните материални активи в уредби и/или съоръжения е балансовата им стойност от инвентарните книги на юридическите лица, предоставящи достъп, тъй като тази разпоредба влизала в противоречие с целта на института на неоснователното обогатяване, която изисквала действително възстановяване на имущественото положение на страните преди неоснователното разместване на блага. Затова било уместно при изчисляване на обезщетението да се използва пазарната стойност на ДМА, а не тяхната балансова стойност. Освен това в т. 3.3 от същата Методика изрично било посочено, че пазарната стойност на ДМА се прилага и в случаите, в които собственика на уредби и/или съоръжения, чрез които се предоставя достъп, е физическо лице. Това мотивирало въззивния съд да приеме, че няма основание за различно третиране на различните форми на собственост (на юридически лица, в частност на кооперативната собственост и различно на физически лица върху такива съоръжения) що се касае до определяне на действителния размер на неоснователното обедняване на юридически лица и на физически лица.
Съставът на Окръжен съд Плевен е приел, че безспорно са били необходими специални знания за тяхното по въпроса какви елементи следва да се включат в ДМА при изчисляване размера на обезщетението и конкретно дали следва да се включи и стойността на земята, през която преминава захранващия кабел, както и по въпроса дали следва да се изчислява цена за преноса и преобразуването на електроенергия през ТП 71 само до крайните потребители на електрическа енергия с ниско напрежение или следва да се включи и преноса на електрическа енергия по кабелите, собственост на „ТПК Мара Денчева” [населено място] до други три трафопоста, собственост на „Чез разпределение България” АД [населено място], чрез които кабели тези трафопостове се захранвали и вече преобразували електроенергия до други крайни потребители на такава.
Във връзка с горното в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Чез разпределение България” АД [населено място] е формулирало правния въпрос за това при липса на разрешение от Асоциация „Енергетика”, съгласно чл. 2, ал. 2 и ал. 3 от Закона за електростопанството от 1975 година (отм.) придобива ли кооперация или друга организация качеството собственик на енергиен обект, като твърди, че дадения му отговор в решението на Окръжен съд Плевен противоречи на трайната съдебна практика, обективирана в решение № 716/22.10.2010 година, постановено по гр. д. № 810/2009 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 440/20.11.2011 година, постановено по гр. д. № 1605/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Така както е формулиран въпросът не обуславя допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Плевен. Въззивният съд не е приемал, че „ТПК Мара Денчева” [населено място] е могла да придобие правото на собственост върху енергийния обект при липса на разрешение от Асоциация „Енергетика”, поради което постановеното от него решение не е в пряко противоречие с посочените от касатора две решения на ВКС. Съставът на Окръжен съд Плевен е приел, че кооперацията е собственик на трафопоста, след като е извършил цялостна преценка на всички събрани по делото доказателства и становищата на страните. В тази връзка от значение на крайния извод на съда са въпросите за това как и с какви доказателства физическото или юридическото лице могат да доказват твърдяното от тях право на собственост върху енергиен обект, както и за това кой точно е компетентният орган да издаде разрешението по чл. 2, ал. 2 и ал. 3 от Закона за електростопанството от 1975 година (отм.), с оглед на разпоредбите на закона и правилника за приложението му, в каква форма и с какво съдържание е същото, а също така необходимо ли е то да е изрично или е възможно да се извлича от актовете и действията на включените в Асоциация „Енергетика” организации и ако е последното как се доказва това. Въпроси в тази връзка не са формулирани, поради което и не са налице предпоставките за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.
Освен това в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ог ГПК „Чез разпределение България” АД [населено място] е формулирало правните въпроси за това може ли съдът по своя преценка да не приложи императивна норма изискваща базата за определяне на обезщетението за определяне на цена за достъп по Методиката за определяне на цената за предоставен достъп на преносно или разпределително мероприятие от потребители през собствените им уредби и/или съоръжения до други потребители за целите на преобразуването и преноса на електроенергия, на преноса на топлинна енергия и на преноса на природен газ, одобрена от ДКЕВР, с решение по протокол № 27/04.02.2008 година, когато претендиращото собственост лице е кооперация, а не физическо лице, да бъде балансовата стойност на дълготрайните активи, а не пазарната им стойност и следва ли съдът да допуска експертиза за определяне на пазарна цена на дълготрайни материални активи и въз основа на нейното заключение да определя цена на достъп по Методиката и може ли да се допускат и събират доказателства за факт, установен с инвентарните книги-балансова стойност на ДМА, приети като доказателства по делото, при липса на оспорване от страните. С формулирането на тези въпроси „Чез разпределение България” АД [населено място] иска обжалваното решение на Окръжен съд Плевен да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. За да се извърши преценка дали обжалваното въззивно решение е правилно или не в частта му за определяне на размера на обезщетението трябва да бъдат преценени не само нормите на посочената методика, а също така и изводите на съда за съотношението между същата и нормативен акт от по-висш ред, а именно ЗЗД. При това ще трябва да се извърши преценка за това дали Методиката противоречи на ЗЗД или не както и ако е налице противоречие в какво се състои то и как следва да бъде преодоляно. Освен това въпросът за това дали съдът може да допуска изслушването на заключение на вещо лице и да събира доказателства за факт, който бил установен по делото, предполага извършването на проверка дали това действително е така. Всичко това обаче не може бъде преценено без извършването на проверка на решаващата дейност на съда. Затова тези твърдения и формулираните въз основа на тях въпроси не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Освен посоченото от конкретната формулировка на въпросите следва извода, че същите са свързани с конкретната решаваща дейност на състава на Окръжен съд Плевен и представляват твърдения за неправилност на крайните изводи на въззивния съд. Затова те нямат характера на общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както той е разяснен в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС, поради което не могат да обосноват допускането на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
„Чез разпределение България” АД [населено място] навежда доводи и за това, че обжалваното решение на Окръжен съд Плевен трябва да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 2 от ГПК, тъй като е недопустимо. Твърди се, че спорът предмет на настоящето производство е разрешен със сила на присъдено нещо с влязлото в сила решение № 1123/27.07.2015 година на Районен съд Плевен единадесети граждански състав, постановено по гр. д. № 4169/2014 година. Наистина по него при същите фактически обстоятелства „Чез разпределение България” АД [населено място] е осъдено да заплати на „ТПК Мара Денчева” [населено място] сумата от 10 786.45 лева обезщетение по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, но обезщетението е за периода от 01.01.2012 година до 31.12.2012 година. В настоящето производство обезщетението се претендира за периода от 01.01.2013 година до 31.12.2013 година и за периода 01.01.2014 година до 31.12.2014 година. Именно разликата в периодите обуславя различния предмет на двете производство. Затова спорът по настоящето производство не е разрешен с влизането в сила на съдебното решение по гр. д. № 4169/2014 година по описа на Районен съд Плевен и обжалваното решение на Окръжен съд Плевен не е недопустимо.
С оглед на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, както и тези по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3 от ГПК, предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 209/17.05.2018 година на Окръжен съд Плевен, постановено по гр. д. № 229/2018 година по подадената срещу него от „Чез разпределение България” АД [населено място], касационна жалба с вх. № 7954/03.07.2018 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото „Чез разпределение България” АД [населено място] ще трябва да бъде осъден да заплати на „ТПК Мара Денчева” [населено място] сумата от 500.00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 209/17.05.2018 година на Окръжен съд Плевен, постановено по гр. д. № 229/2018 година.
ОСЪЖДА „ЧЕЗ РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ БЪЛГАРИЯ” АД [населено място],[жк], [улица] да заплати на „ТРУДОВО ПРОИЗВОДИТЕЛНА КООПЕРАЦИЯ МАРА ДЕНЧЕВА” [населено място], [улица] сумата от 500.00 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.