4
определение по гр.д.№ 2012 от 2016 г. на ВКС на РБ, ГК, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 341
София , 02.06. 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на осемнадесети май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 2012 по описа за 2016 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Г. К.- С. и Р. Ж. С. срещу решение № 16 от 11.02.2016 г. по в.гр.д.№ 669 от 2015 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1509 от 31.07.2015 г. по гр.д.№ 814 от 2015 г. на Варненския окръжен съд за уважаване на предявения от Г. С. И. и Е. З. И. срещу Г. Г. К.- С. и Р. Ж. С. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване на собствеността и предаване на владението на следния недвижим имот: апартамент № 1, със застроена площ от 53,87 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], ет.2, представляващ обект с идентификатор 10135.1501.158.1.1, в сграда с идентификатор 10135.1501.158.1, заедно с принадлежащите му избено помещение № 10 с полезна площ от 5,54 кв.м. и застроена площ от 6,58 кв.м. и съответните ид.ч. от общите части на сградата и от дворното място, представляващо имот с пл.№ 3 в кв.293 по плана на 9-ти микрорайон на [населено място], с идентификатор 10135.1501.158 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-98 от 10.11.2008 г.
В жалбата се твърди, че въззивното решение е неправилно и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Твърди се противоречие на решението с посочена от касаторите задължителна и незадължителна съдебна практика /определение № 866 от 17.02.2010 г. по ч.гр.д. № 332 от 2009 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., решение № 109 от 16.06.2011 г. по гр.д.№ 663 от 2010 г. на ВКС, ГК, Второ г.о., решение № 535 от 06.07.2005 г. по гр.д.№ 1 от 2005 г. на ВКС, ГК, Първо г.о., решение № 206 от 14.09.2009 г. по гр.д.№ 1092 от 2007 г. на ВКС, ГК, Първо г.о. и определение № 392 от 06.07.2015 г. по ч.в.гр.д.№ 348 от 2015 г. на Пловдивския апелативен съд/ по следните правни въпроси:
1. Приложима ли е хипотезата на чл.226, ал.3 ГПК, когато прехвърлянето е последица не от сделка, а от държавен акт /публична продан/ и когато не е прехвърлено потестативното право по чл.19, ал.3 ЗЗД, което е спорното право, а правото на собственост ?
2. Налице ли е неопределеност на предмета на продажбата, която води до нищожност на прехвърлителния договор по чл.26, ал.2, пр.първо ЗЗД, когато към момента на подписване на предварителния договор жилището не е било обособено и няма индивидуализация- липсват описани граници, етаж, а в последствие има цялостна промяна на проекта и първоначално описаният обект не съществува и явяват ли се границите решаващ критерий за индивидуализацията на строителния обект ?
3. Налице ли е липса на съгласие за прехвърляне на обект, който не е изграден по първоначалния проект и няма подписани анекси и допълнителни споразумения към вече подписан предварителен договор, което води до нищожност на прехвърлителния договор по чл.26, ал.2, пр.второ ЗЗД ?
4. Налице ли са предпоставки за вписване на исковата молба при установяване на липса на правен интерес от завеждане на делото и наличие на предпоставки за неговото прекратяване ?
Освен това, според касаторите, произнасянето на ВКС по тези въпроси би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
В писмен отговор от 29.03.2016 г. ответниците по жалбата Г. С. И. и Е. З. И. оспорват същата. Молят същата да не бъде допускана до касационно обжалване и да им се присъдят направените по делото пред ВКС разноски.
Върховният касационен съд на РБ, състав на Първо отделение на Гражданска колегия по предварителния въпрос за наличие на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване решението на първоинстанционния съд за уважаване на предявения ревандикационен иск, въззивният съд е приел, че ищците са собственици на процесния имот на основание влязло в сила решение по чл.19, ал.3 ЗЗД. Поради оповестително-защитното действие на вписването на исковата молба по чл.19, ал.3 ЗЗД, ответниците, на които имотът е бил възложен при публична продан, осъществена по изпълнително производство, образувано за задължения на продавача по предварителния договор, след вписване на тази искова молба, не са придобили собствеността върху процесния имот. Прието е още и че съгласно чл.226, ал.3 ГПК ответниците са обвързани от силата на пресъдено нещо на постановеното решение по чл.19, ал.3 ЗЗД, тъй като са придобили след вписване на исковата молба по това дело. Поради това нямат право да противопоставят на ищците възражения за нищожност на предварителния договор, който е обявен за окончателен с това съдебно решение.
С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение няма основания за допускане на касационното обжалване на решението по поставените от касаторите правни въпроси поради следното:
1. По първия поставен въпрос /приложима ли е хипотезата на чл.226, ал.3 ГПК, когато прехвърлянето е последица не от сделка, а от държавен акт /публична продан/ и когато не е прехвърлено потестативното право по чл.19, ал.3 ЗЗД, което е спорното право, а правото на собственост/ няма противоречие между приетото в обжалваното решение и задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 109 от 16.06.2011 г. по гр.д.№ 663 от 2010 г. на ВКС, ГК, Второ г.о. И в обжалваното решение, и в решението на ВКС, Второ г.о. е прието, че разпоредбата на чл.226, ал.3 ЗЗД касае и случаите на придобиване в хода на делото на основание публична продан. Посоченото от касаторите определение № 866 от 17.02.2010 г. по ч.гр.д. № 332 от 2009 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о., в което е прието обратното, е постановено в производство по чл.274, ал.2 ГПК и като такова не представлява задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Няма основание за допускане на касационното обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по този въпрос има постановена задължителна съдебна практика /включително и посоченото от самите касатори решение на ВКС, ГК, Второ г.о./, на която обжалваното решение не противоречи и от постановяването на която не са настъпили промени в обществените условия или в законодателството, които да налагат промяна на тази съдебна практика.
2. Вторият и третият от поставените въпроси са свързани с направените от ответника възражения за нищожност на предварителния договор на ищците, който е бил обявен за окончателен с влязлото в сила решение по чл.19, ал.3 ЗЗД. Тези въпроси не са въпроси по чл.280, ал.1 ГПК по смисъла на това понятие, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС: тези въпроси не са обусловили правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение. Нещо повече, в обжалваното решение въззивният съд изрично се е обосновал защо не следва да се произнася по тези възражения, като правилно е приел, че съгласно разпоредбата на чл.226, ал.3 ГПК ответниците са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението по иска с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, поради което тези техни възражения са преклудирани- те са можели да бъдат направени само в производството по чл.19, ал.3 ЗЗД, но не и по настоящото дело.
3. Четвъртият поставен въпрос /налице ли са предпоставки за вписване на исковата молба при установяване на липса на правен интерес от завеждане на делото и наличие на предпоставки за неговото прекратяване/ също не е въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като също не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение. Във въззивната жалба касаторите не са правили подобно възражение, поради което и съгласно чл.269 ГПК въззивният съд въобще не се е произнасял по този въпрос. Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС , въззивният съд и не е бил длъжен служебно да се произнася по този въпрос, тъй като той не касае валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, нито е свързан с приложението на императивна материалноправна норма.
Поради всичко гореизложеното касационното обжалване на решението на Варненския апелативен съд не следва да се допуска.
С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторите дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответниците по касационната жалба направените от тях разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 1 900 лв.
Неоснователно е направеното от касаторите искане за намаляване на уговореното и заплатено от ответниците по жалбата адвокатско възнаграждение от 1 900 лв. поради неговата прекомерност. Делото е образувано по предявен иск за собственост с цена на иска 65 351,30 лв., поради което съгласно чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минималното адвокатско възнаграждение по това дело за всяка съдебна инстанция е 2 490,54 лв. /830 лв. плюс 3 % от горницата над 10 000 лв./. А съгласно чл.78, ал.5 ГПК съдът няма право да намалява уговореното адвокатско възнаграждение до размери, по-малки от минимално определения размер съобразно чл.36 от Закона за адвокатурата.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 16 от 11.02.2016 г. по в.гр.д.№ 669 от 2015 г. на Варненския апелативен съд.
ОСЪЖДА Г. Г. К.- С. и Р. Ж. С. и двамата от [населено място], [улица], ет.4, ап.10, със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, ап.4, чрез адв.Д. Ж. К. да заплатят на Е. З. И. и Г. С. И. и двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.2, чрез адв.С. И. С. на основание чл.78 ГПК сумата 1900 лв. /хиляда и деветстотин лева/, представляваща разноски по делото пред ВКС.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.