О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№341
Гр. София, 21.06.2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на деветнадесети юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр. д. № 1024 по описа на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавата, представлявана на основание чл. 32, т. 4 във връзка с чл. 31, ал. 2 ГПК, от областния управител на област Стара З., срещу Решение № 420 от 14.12.2017 г. по в. гр. д. № 1412/2017 г. на Старозагорския окръжен съд. С посоченото въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 600 от 27.06.2017 г. по гр. д. № 5494/2015 г. на Старозагорския районен съд съд, с което е уважен предявеният от Н. Д. К. против държавата отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК- за установяване, че ответникът не е собственик на 708/ 1 452 кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № 68970.502.265, с площ от 1 452 кв.м., с административен адрес: [населено място] бани, [улица]. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, евентуално- неправилно като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост, поради което се моли за неговото обезсилване, респ. отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявената срещу касатора искова претенция бъде отхвърлена със законните последици.
Оплакването за недопустимост на обжалваното въззивно решение произтича от твърдението, че ищцата не е провела успешно доказване на фактите, обуславящи правния й интерес, а именно твърдяното придобиване на процесния имот по силата на наследявяне и договор за покупко-продажба, поради което исковата претенция се явява недопустима предвид липсата на една от абсолютните положителни процесуални предпоставки за съществуване правото на иск.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани и процесуалноправни въпроси, които според касатора са обуславящи за изхода на делото и по които се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната и казуалната практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези въпроси са следните:
1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното въззивно решение с ППВС № 7/ 1965 г., т.4, както и с Решение № 200 от 21.10.2013 г. по гр.д.№ 2254/ 2013 г. на ІІ г.о. и Решение № 93 от 06.07.2010 г. по т.д.№ 808/ 2009 г. на І т.о.
2. Длъжна ли е държавата да доказва правото си на собственост при наличие на съставен акт за държавна собственост, който не е оборен от насрещната страна? По въпроса се поддържа противоречие с Решение № 44 от 03.08.2010 г. по т.д.№ 678/ 2009 г. на І т.о. и Решение № 321 от 14.10.2011 г. по гр.д.№ 1167/ 2010 г. на І г.о.
Ответникът по касационната жалба – Н. Д. К. е депозирала по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски за адвокатски възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
Производството по делото е образувано по предявен от Н. Д. К. против държавата отрицателен установителен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК- за установяване, че ответникът не е собственик на 708/ 1 452 кв.м. ид.ч. от поземлен имот с идентификатор № 68970.502.265, с площ от 1 452 кв.м., с административен адрес: [населено място] бани, [улица]. В исковата молба са изложени твърдения, според които ищцата е съсобственик на посочения недвижим имот по силата на наследяване, както и въз основа на договор за покупко-продажба от 1980 г., с който наследодателят й П. Д. Ж. /К./ приживе се е разпоредил в нейна полза с 1/3 ид.ч. от същия имот. С Акт за частна държавна собственост № 7095 от 18.04.2012 г. са били актувани като държавни 708/ 1 452 ид.ч. от имота, като ищцата поддържа, че актуването е извършено без основание, доколкото в полза на държавата не се е осъществил какъвто и да е придобивен способ, по силата на който да се транслира собствеността върху посочената идеална част. На това основание моли да бъде постановено решение, с което се признае за установено по отношение на държавата, че последната не е собственик на имота, актуван като държавна собственост.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което така предявеният иск е уважен, въззивният съд е приел, че същият е допустим поради наличие на правен интерес от търсената защита, доколкото ищцата претендира за себе си правото, което отрича на ответника /ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/ 2012 г. на ОСГТК/. Въз основа на съвкупен анализ на събраните по делото доказателства /вкл. първоначална и допълнителна Съдебно-техническа експертизи/ е направен извода, че 573 кв.м. от процесния имот на площ от 744 кв.м., който по предходен регулационен план от 1981 г. се идентифицира като имот пл.№ 195 по плана на [населено място] бани /частично идентичен с имот ІV- 265 от кв.17 по плана на 1993 г./, е бил записан в разписния списък към този план като собственост на наследниците на П. Д. Ж., сред които е и ищцата /Удостоверение за наследници № 199 от 13.01.2015 г., издадено от [община]/. Този имот попада в УПИ І- за комплексно обществено обслужване, като мероприятието не е изпълнено. Изложени са мотиви, според които след изработване на кадастралната карта държавата е била вписана като съсобственик на имота, без да е налице основание за това, като в процеса не е ангажирала доказателства за осъществен в нейна полза придобивен способ за актуваната идеална част. Обсъдено е доказателственото значение на съставения Акт за частна държавна собственост, като е прието, че същият не е в състояние да обуслови извод за доказаност на собственическите претенции на държавата, която в производството по предявен иск за собственост следва да докаже основанието за придобиване на спорните идеални части от процесния имот.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира, че постановеното от въззивния съд решение не е вероятно недопустимо като основание за допускане на касационното обжалване съобразно задължителните указания на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/09 г. на ОСГТК на ВКС. При постановяване на решението си въззивният съд е взел предвид задължителните указания, обективирани в ТР № 8 от 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/ 2012 г. на ОСГТК, като е съобразил, че ищцата разполага с правен интерес от търсената с отрицателния установителен иск защита, доколкото е налице конкуренция на права на спорещите страни върху един и същ обект, при което диспозитивното начало в процеса позволява на ищеца да определи формата и интензивността на търсената защита. Правилно е съобразено, че ищцата е провела успешно доказване на фактите, обуславящи правния й интерес, доколкото е ангажирала доказателства за легитимацията си като титуляр на правото на собственост върху идеални части от процесния имот в качеството си на частен правоприемник по продажбено правоотношение и на наследник по закон на първоначалния собственик. Това доказване е достатъчно по смисъла на ТР № 8/ 2012 г. на ОСГТК, за да обуслови извод за допустимост на процеса, при което ответникът е този, който следва да докаже съществуването на отричаното от ищеца право на собственост в своя патримониум.
Не са налице основания за допускане на касационното обжалване и по поставените от касатора процесуалноправни въпроси, относими към правилността на въззивното решение. Досежно въпроса, свързан със задължението на въззивния съд да се произнесе по наведените във въззивната жалба доводи и оплаквания, следва да се посочи, че в конкретния случай въззивното решение обективира мотивирано произнасяне по въпросите, които именно са от обуславящо значение за изхода на спора, като е прието, че ангажираните от ответника доказателства не са в състояние да обусловят извод за придобиване на спорните идеални части от държавата на годно правно основание, а същевременно съставеният акт за частна държавна собственост сам по себе си не доказва това придобиване. В тази връзка, не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по въпроса за доказателственото значение на актовете за държавна и общинска собственост. Аналогично на възприетото в Тълкувателно решение № 11/ 2012 г. от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/ 2012 г. на ОСГК на ВКС досежно доказателственото значение на констативния нотариален акт, на основание чл. 179, ал. 1 ГПК актът за държавна или общинска собственост се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на държавата /общината/ следва да му се признае легитимиращо действие, по силата на която актуваният имот се счита за държавна /общинска/ собственост, до доказване на противното, като държавата, респ. общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът /Решение № 149/ 12.06.2013 г., гр.д.№ 647/ 2012 г., ІV г.о./. Това обаче е вярно само в случаите, когато в акта за държавна или общинска собственост е посочено конкретно уредено в закона фактическо основание, по силата на което собствеността върху актувания имот е придобита от държавата или общината. Когато в акта е посочена само правната норма, послужила като основание за актуването /какъвто именно е конкретният случай- като основание за актуване на имота е цитиран чл. 68, ал. 1 ЗС, който общо урежда актуването на държавните имоти/, същият няма легитимиращо действие досежно правото на собственост, тъй като собствеността не се придобива изобщо, а само по конкретен, определен в закона начин /чл. 77 ЗС/, и следователно актовете, които по силата на закона имат легитимиращ ефект по отношение на собствеността, формират това си действие само по отношение на посочения в тях способ за придобиване на правото от лицата, в чиято полза са издадени /Решение № 67 от 16.06.2017 г. по гр.д.№ 3533/ 2016 г. на ІІ г.о./. Само по изключение, когато по силата на нормативен акт определен вид имоти могат да бъдат притежавани само от общината, респ. от държавата като публични субекти, е достатъчно в акта за общинска или държавна собственост да се посочи съответната разпоредба, тъй като същата удостоверява наличието на годно основание за придобиване на правото на собственост от общината или държавата /Решение № 134 от 22.05.2013 г. по гр.д.№ 51/13 г. на ІІ г.о./. По тези съображения, като е приел, че съставеният акт за частна държавна собственост, в който не е посочено конкретно фактическо основание за придобиване на собствеността от държавата, не освобождава последната да докаже основанието, на което е придобила актувания имот, въззивният съд се е произнесъл съобразно константната практика на ВКС /впрочем, именно в този смисъл е и представеното от самия касатор Решение № 321 от 14.10.2011 г. по гр.д.№ 1167/ 2010 г. на І г.о./.
С оглед гореизложеното, не са налице предпоставките на процесуалния закон за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС по спора.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в производството, а именно сумата 500 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 420 от 14.12.2017 г. по в. гр. д. № 1412/2017 г. на Старозагорския окръжен съд, по касационната жалба на държавата, представлявана от областния управител на област Стара З..
ОСЪЖДА държавата, представлявана от областния управител на област Стара З., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Н. Д. К. направените в касационното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: