О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 341
гр.София, 24.07.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на тринадесети юли две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Ел. Чаначева ч.т.д.№ 1495/18г., за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл. 274 ал. 2 ГПК, образувано по частна жалба на „Панагюрски мини“ ЕАД (л.) срещу определение № 121/28.03.2018 г. по т.д. № 2713/17 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., с което е оставена без разглеждане молбата на дружеството за отмяна по реда на чл. 303, ал. 1 ГПК и чл. 304 ГПК на Постановление за възлагане на движими вещи по реда на чл. 481 и следв. ГПК по изп. дело № 20168840401433 на ЧСИ М. А. с рег. № 884, район на действие Окръжен съд Пазарджик.
Ответникът по частната жалба – „О.“ Г., Република А., [населено място], взискател и купувач по публичната продан, счита частната жалба за неоснователна, а процесното определение – правилно и законосъобразно.
Ответникът по частната касационна жалба – С. С. Н. лично и в качеството му на [фирма], длъжник в изпълнителното производство, представя отговор чрез особен представител- адв. А. Ч., в който лаконично са изложени съображения за неоснователност на жалбата.
Върховният касационен съд, състав на І т.о. за да се произнесе взе предвид следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275,ал.1 ГПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
С обжалваното определение, състав на Върховен касационен съд, ІІ т.о. е оставил без разглеждане молбата за отмяна на Постановление за възлагане на движими вещи по реда на чл. 481 и следв. ГПК по изп. дело № 20168840401433 на ЧСИ М. А. с рег. № 884,,подадена от „ Панагюрски мини” ЕАД/ в ликвидация/. За да постанови този резултат, ВКС, ІІ т.о. е приел, че тъй като молителят не е конституиран като страна в изпълнителното производство – не е взискател, длъжник, присъединен взискател, купувач или наддавач в публичната продан, молбата му по чл.303, ал.1, т.5 ГПК е недопустима. Разгледана е същата и като такава по чл.304 ГПК и също е преценена като недопустима, поради това че молителят няма качеството на необходим другар а на трето лице, предявяващо самостоятелни права върху вещите предмет на проданта и неговата защита е по реда на чл.440 ГПК, а не по реда на отмяната. Прието е още, че направените в молбата за отмяна оплаквания и наведените фактически твърдения не обосновават относимост към никоя от хипотезите на чл. 303, ал. 1 ГПК. Разгледано е и посоченото от молителя в молба – уточнение с вх. № 13622/20.12.2017 г. на ВКС основание по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, като съдът е обосновал извода, че същото е недопустимо, тъй като е предмет на иска по чл. 440 ГПК и не представлява основание за отмяна по смисъла на чл. 303, ал. 1 ГПК.
Обжалваното определение е правилно.
От представените по делото доказателства е видно, че жалбоподателят не е бил конституиран като страна в изпълнителното производство. Както правилно е отбелязал съставът на ВКС, ІІ т.о.„Панагюрски мини“ АД (л.) няма качеството на взискател, длъжник, присъединил се взискател, купувач или наддавач в публичната продан. Следователно, законосъобразно е и приетото, че молителят не разполага с право да иска отмяна по реда на чл.303,ал.1 ГПК, който определя активна процесуалноправна легитимация само за тези лица, пряко обвързани с правните последици на акта, чиято отмяна се иска, поради участието им в производството. Доколкото чл.304 ГПК обективира изключение от това правило, то той, съобразно императивния бланкет на нормата, е относим само към лицата, имащи качеството на необходими другари- дефинирано от чл.216, ал.2 ГПК, съгласно който качеството „необходим другар“ се придобива от главна страна, когато с оглед на естеството на спорното правоотношение или по разпореждане на закона решението на съда трябва да бъде еднакво спрямо всички другари. Третото лице в изпълнителното производство е извън така очертания кръг лица, тъй като няма това качество, с оглед приетата законова дефинитивност на понятието. Неговата защита, както правилно е отчел съставът на ВКС, ІІ т.о.,с оглед заявените самостоятелни права върху имуществото, върху което е насочено принудително изпълнение / чл. 440 ГПК/ е различна. В този смисъл и константната практика на ВКС, обективирана в решение № 797/13.01.2011 г. по гр. д. 1363/2010, Г.К., III г.о, решение № 279/06.07.2012 г. по гр. д. 275/2012, Г.К., I г.о.., решение № 130/25.10.2013 г. по т. д. 783/2012, Т.К., I т.о.., решение № 55/20.07.2012 г. по т. д. 1176/2011, Т.К., I т.о., включително и в цитираните от молителя решение № 209/27.02.2015 г. по т. д. 92/2014, Т.К., I т.о. и решение № 111/10.05.2014 г. по гр. д. 641/2014, Г.К., I Г.О., с която изрично се приема, че за да е налице активна процесуална легитимация на молителя в производството по отмяна на съдебните актове по чл. 305, ал. 1, т. 5 ГПК, същият е следвало да има качеството на страна в производството, но поради нарушени процесуални правила да не е успял да вземе участие в него. а приложението на чл. 304 ГПК е изключено по отношение на всички трети лица, които не са необходими другари.
Следователно преценката за недопустимост на молбата за отмяна поради липса на абсолютна процесуална предпоставка – липса на процесуалноправна легитимация на молителя е законосъобразна. С оглед така приетото, определение № 121/28.03.2018 г. по т.д. № 2713/17 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. следва да бъде потвърдено. Настоящият състав споделя изводите по отношение на разгледаното от ВКС, ІІ т.о., относно съдържанието на молбата за отмяна, като молителят не излага нито едни довод относим към основанията за отмяна – лимитивно ограничени от чл.303, ал.1 ГПК.
В частната жалба е поддържано оплакване, че Постановлението за възлагане на движими вещи е подлежащ на отмяна акт и с него е накърнена имуществена правна сфера на молителя, поради което е легитимиран да предяви молба за отмяната му. Разгледано е подробно решение № 90/1972 г. на ОСГК на ВС, с което според касатора било прието, че института на отмяната е допустим спрямо постановлението за възлагане, независимо че не се ползва със сила на пресъдено нещо, доколкото засяга материални интереси, незащитими по друг ред. Страната е посочила, че макар и постановено по реда на ГПК /отм./, при действието на който на практика подлежат на обжалване всички действия на съдебния изпълнител, както и откази да извърши искано изпълнително действие (чл. 332, ал. 1 ГПК /отм./), то формираната по чл. 303 ГПК съдебна практика възприема за актуално това решение и при действието на новия ГПК, приемайки че подлежат на отмяна само актове и действия, чиято обжалваемост е предвидена в чл. 435 ГПК, доколкото законодателят е счел същите за решаващи, в гарантиране законосъобразността на изпълнението, между които е и постановлението за възлагане.
Така изложените пространни доводи са без правно значение за правилността на акта, който се атакува пред настоящият състав. Този извод се налага поради това, че ВКС, ІІ т.о. не е разглеждал постановлението за възлагане като акт, който не подлежи на отмяна, а тъкмо обратното приел е, че акта е от кръга на тези, чиято отмяна може да бъде искана по реда на чл.303 и сл. ГПК, но е извършил преценка за липса на активна процесуалноправна легитимация на молителя, което е обстоятелство, различно от разглежданото като довод за неправилност на определението.
Страната е направила възражение за прекомерност на определеното от ВКС, ІІ т.о. възнаграждение на адв. А. Ч.- особен представител на длъжника С. С. Н. лично и в качеството му на [фирма]. Оплакването за неправилност на определението в тази част следва да бъде разгледано по реда на инстанционния контрол, поради правната природа на възнаграждението за особен представител. Съгласно разясненията, дадени в т. 6 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС възнаграждението за особения представител е винаги дължимо, независимо от изхода на спора, и се определя от съда при условията на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Оплакването за неправилност на определението в тази част е неоснователно. В случая, ВКС, ІІ т.о. изцяло е съобразил характера на възнаграждението за особен представител и това, че същото не е предварително определено и платено от молителя, поради което го е присъдил с определението си по допустимост на молбата за отмяна. Правилно е бил определен и размера му, съобразно чл. 9, ал. 4, във вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба 1/04г.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 121/28.03.2018 г. по т.д. № 2713/17 г. на ВКС, ТК, ІІт.о.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: