О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 341
София, 27.05.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 22.02.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 398 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 1894 от 09.12.2011 год., по в.гр.д.№ 2203/2011 год. Софийски апелативен съд е отменил решение № 2683 от 09.05.2011год., по гр.д.№ 3198/2008 год. на Софийски градски съд, в частта, с която предявената от С. О. К. срещу С.” Н. Б. НА Б. А. З. гр. София искова претенция по чл. 226, ал.1 КЗ, във вр. с чл. 284, ал.1, т.2 и ал.2 КЗ е отхвърлена за сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от ПТП и при условията на чл. 208, ал.1 ГПК/ отм./ е уважил същата до размера на горепосочената сума, като в останалата отхвърлителна част за разликата до пълния заявен размер от 150 000 лв. е потвърдил първоинстанционния съдебен акт.
Недоволни от въззивното решение на Софийски апелативен съд са останали и двете страни по спора, които са го обжалвали в срока по чл.283 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
І. По касационната жалба на ищеца С. К.:
Касационната жалба на ищеца С. К. е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол по критерия на чл.280, ал.2 ГПК въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Тя касае частта на горепосоченото въззивно решение на Софийски апелативен съд, с която е потвърдено първоинстанционното решение на СГС в неговата отхвърлителна част за разликата над сумата 10 000 лева до пълния заявен размер от 150 000 лв., обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на настъпило на 27.12.2007 год. ПТП и за неприсъдената за периода 27.12.2007 год.-25. 09.2008 год. законна лихва върху главницата от 10 000 лв., както и в частта за деловодните разноски, възложени в тежест на ищцовата страна.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на въззивното решение на Софийски апелативен съд, в частта му, предмет на подадената от ищеца касационна жалба, който порок е обоснован със съображения за несъответствие на правните и фактически изводи на решаващия съд с доказателствения материал по делото и допуснато нарушение на материалния закон- чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД.
Основно касаторът – ищец възразява срещу обосноваността на извода на въззивния съд за съпричиняване на вредоносния резултат в размер на ?, поради проявена груба небрежност – несъобразена с разрешената от закона и конкретната пътна обстановка скорост на управлявания от него лек автомобил, като изразява и несъгласие с общия определен размер обезщетение, което му се следва за понесените в резултат на травматичното му увреждане морални болки и физически страдания, съобразно принципа за справедливост, установен с чл.52 ЗЗД.
Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно, поради следното:
Съгласно създадената уредба на касационното производство по действащия ГПК допустимостта на въведения от законодателя факултативен, а не задължителен касационен контрол е обусловена от наличие на предпоставките – основна и допълнителна, регламентирани с нормата на чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Тяхното изрично посочване чрез обосноваване интереса от допускане на касационното обжалване в посочените от процесуалния закон граници на приложно поле е възложено в изключителна тежест на страната- касатор. Следователно извън правомощията на касационната инстанция е, както е прието и в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, сама да извежда от съдържанието на изложените в касационната жалба доводи и оплаквания, както конкретния правен въпрос, релевантен за крайния изход на делото –основна предпоставка за достъп до съдебен контрол, така и да конкретизира допълнителния критерий за селекция – съответното относимо основание по т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК, освен ако не се касае до уточняване или преформулиране на поставен от страната правен въпрос или квалифициране на въведеното основание, какъвто не е разглежданият случай.
В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът, чрез своя пълномощник адв. К.Н.- САК, е обосновал приложното поле на касационното обжалване отново с въведените касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, без да формулира конкретен правен въпрос, релевантен за изхода на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК и без да визира някое от селективните основания по т.1-т.3 ГПК.
Развитите в тази вр. оплаквания за несъответствие на възприетата от решаващия съд фактическа обстановка с доказателствения материал по делото и за неправилно приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД и на чл.52 ЗЗД са основания за касиране на въззивния съдебен акт и поради липса на създадена от законодателя процесуална възможност да бъдат отъждествявани и с предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, те не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК, независимо дали са евентуално основателни.
ІІ.По касационната жалба на С.”Н. Б. НА Б. А. З.”:
Касационната жалба на ответника по спора е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и е процесуално допустима, като касае частта на въззивното решение на Софийски апелативен съд, с която е уважена предявената от С. О. К. пряка искова претенция за заплащане на компенсационно обезщетение в размер на сумата 10 000 лв. за понесени неимуществени вреди от настъпило по вина на валидно застрахован водач на МПС по застраховка „Гражданска отговорност” ПТП на 27. 12. 2007 год. в района на [населено място], ведно със законната лихва от 25.09 . 2008 год. до окончателното и изплащане, както и деловодни разноски, съразмерно уважената част на иска.
Поддържаното с касационната жалба оплакване е за недопустимост на обжалваното решение, което касационно основание по чл.281, т.2 ГПК касаторът е обосновал с неотносимостта на дадената от въззивния съд правна квалификация на иска по чл.284, ал.1, т.2 КЗ към предмета на делото, като алтернативно е въведено и оплакване за неправилност на въззивното решение на Софийски апелативен съд в обжалваната му част.
Основаното несъгласие на касатора – ЮЛ е с извода на решаващата инстанция за наличие на валидно застрахователно правоотношение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” за л.а. марка „Мерцедес Е 270С”, с рег.№ DM000ED, или DM000EM с TORO ASSICURAZIONI – Италия. Позовавайки се в тази вр. на представената от ищеца „Зелена карта” за автомобил с рег. № СС 343КЕ, жалбоподателят твърди, че вписаните в същата собственик и марка автомобил са ирелевантни и не могат да обусловят наличие на основание за ангажиране пряката отговорност на ответника по реда на чл.226, ал.1 КЗ, във вр. с чл.282 КЗ, тъй като не са сред уникалните индивидуализиращи съответното МПС белези, какъвто характер притежава законно предоставения регистрационен номер на подлежащия на задължителна регистрация л.а., различен от посочения в застрахователната полица на италианския застраховател.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените като значими правни въпроси, свързан с дадената от въззивния съд „незаконосъобразна” правна квалификация на иска и необходимостта от разграничение между фактическите състави на чл.284, ал.1 КЗ и чл.282, ал.3 и ал.5 КЗ. Последният, според касатора, с оглед новата фигура на Компенсационния орган в българското законодателство се явява едновременно и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Като израз на визираното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК са посочени: определение № 880/ 29.12.2010 год., по т.д.№ 327/2010 год. на І т.о. на ВКС, определение № 37 от 20.01.2010 год., по гр.д.№ 983/ 2009 год. на Великотърновския окръжен съд и решение № 1610/ 16.12.2009 год., по гр.д.№ 2354/2009 год. на Софийски апелативен съд.
Като релевантен за изхода на делото е поставен и материалноправния въпрос: „Налице ли е застраховка, когато в международния застрахователен сертификат „Зелена карта” е вписан друг регистрационен номер на автомобила, различен от регистрационния номер на МПС, участвало в ПТП?”, който според изложеното се явява от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради липса на съдебна практика.
Позовавайки се на процесуално правило на чл.236, ал.2 ГПК, жалбоподателят счита, че като не е обсъдил всички доводи на страните Софийски апелативен съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила „и противоречие с изобилната и трайна практика на ВКС”, израз на която е и приложеното от него решение № 7/60 год., по гр.д.№ 3079/60 год. на ІV т.о. на ВС.
Според доводите в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 76 от 18.03.1985 год., по н.д.№ 42/ 85 год. на ІІІ н.о., е и възприетото от въззивния съд разрешение на значимия за изхода на спора материалноправен въпрос: ”Налице ли е случайно събитие по отношение на водача Л.?”.
От преценката на така формулираните правни въпроси и решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт се налага извод, че искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно.
Вярно е, че съгласно постановките в т.1 на ТР 1/19.02.2010 год. на ОСГТК, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще извърши с решението по същество на подадената касационна жалба, но такава вероятност в случая не е налице.
Съобразена последователната практика на ВКС по въпроса за правната квалификация на иска, според която същата е свързана с допустимостта на постановеното решение, само, когато с последното решаващият съд е нарушил диспозитивното начало, произнасяйки се извън определения от страните спорен предмет и обхвата на търсената защита, поради което когато такова нарушение липсва, дадената от съда правна квалификация касае правилността, а не допустимостта на съдебното решение, позволява да се приеме, че като е разгледал иска, с който е бил надлежно сезиран само въз основа на изложените от ищеца в исковата молба факти и обстоятелства, макар и да го е квалифицирал като такъв по чл.226, ал.1 КЗ, във вр. с чл.284 , ал.1, т.2 КЗ, а не по чл.226, ал.1 КЗ, във вр. с чл.282 КЗ въззивният съд не е постановил вероятно недопустим съдебен акт, поради което наведените в тази вр. довода за наличие предпоставки по чл.280, ал.1 ГПК са недоказани.
С оглед липсата на релевантен процесуалноправен въпрос, свързан с предмета на спора, не следва да бъдат обсъждани и цитираните от касатора съдебни актове, които освен това се неотносими към поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като нямат характер на задължителна съдебна практика, а определенията, вкл. постановените от ВКС по реда на чл.288 ГПК, според приетото в т.3 от цитираното ТР 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, въобще не се включват и в практиката на съдилищата, поради което обективно не биха могли да бъдат източник на противоречие, дори по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Що се касае до селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, то освен, че същото е аргументирано по начин, който не съответства на разясненията дадени в т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС относно вложеното от законодателя съдържание в същото, самата липсата на съдебна практика, не е достатъчна, за да обоснове приложението му, когато конкретната законова разпоредба е ясна и като вътрешно непротиворечива не се нуждае от корективно тълкуване.
Отделен остава въпросът, че при отсъствие на произнасяне от страна на въззивния съд за разликата между фактическите състави на чл. 284, ал.1 КЗ и чл.282, ал.3 и ал.5 КЗ самият правен въпрос може да е важен, но не обосновава наличие на основаната обща предпоставка за допускане на касационен контрол.
Останалите материалноправни въпроси, вкл. за валидността на застрахователното правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” при вписан различен регистрационен номер на автомобила в международния застрахователен сертификат „Зелена карта” от този на МПС, участвало в ПТП, така като са формулирани, не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са свързани с фактическите, а не правни изводи на решаващия съд, изградени въз основа на конкретната преценка на доказателствения материал по делото, правилността на която, относима към основанията по чл.281, т.3 ГПК не подлежи на контрол в производството по чл.288 ГПК.
Но дори и да се приеме, че след извършено доуточняване от касационната инстанция, в съответствие с правомощията и разясни в т.1 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС, поставеният за разглеждане правен въпрос, свързан с вложеното от законодателя съдържание в понятието „случайно събитие” е релевантен за делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК, то отново не е налице визираното селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като решенията на НК на ВКС, макар и постановени по предявен в наказателния процес граждански иск, нямат характер на влязло в сила решение, постановено по реда на отм. ГПК – арг. от т.3 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Общото основание за достъп до касационен контрол не се доказва и от процесуалноправния въпрос, който доста непрецизно поставен от касатора се явява свързан най – общо с приложението на чл.236, ал.1 ГПК.
Обстоятелството, че въззивния съд при формиране на вътрешното си убеждение по релевантните за спора факти е подложил на обстоен анализ събраните по делото преки и косвени доказателства и обсъждайки поведението на виновния водач Л., като собственик на процесния л.а. е приел, че при липсата на конкретни данни за недобросъвестно използване на една и съща застрахователна полица за л.а. от вида на процесния, тази недобросъвестност не може да се презюмира, сочи че същият не възприел различно разрешение нито относно събирането и преценката на доказателствата по делото, нито за съдържанието на мотивите, които се излагат към постановения съдебен акт, спрямо приетото в задължителната практика на ВКС – ППВС № 1/ 53 год., ППВС № 7/65 год., ППВС № 1/85 год. и ТР № 1/2001 год. на ОСГТК на ВКС, за да е налице твърдяното в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК противоречие.
Отделено от това следва да се посочи, че при формирана задължителна практика на ВКС, която няма необходимост да бъде променена, за да бъде възприета различна, селективният критерий по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложим, поради което цитираното от касатора решение № 7/ 60 год., по гр.д.№ 3079/60 год. на ІV г.о. не подлежи на обсъждане.
Правилността на конкретната преценка на доказателствения материал от страна на решаващия съд, на която касаторът се позовава, е от значение за наличието на основание за касиране на обжалвания съдебен акт, но не и за предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради което е ирелевантна за настоящото производство.
С оглед изхода на делото в касационната инстанция деловодните разноски, своевременно претендирани от страните, следва да останат за последните, така както са направени от тях- арг. от чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
Водим от гореизложеното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1894 от 09.12.2011 год., по в.гр.д.№ 2203/ 2011 год. , по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: