О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 341
София, 07.07.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на пети юли през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ……………….…………………..……. и с участието на прокурора…….……..……………………….……, като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. т. дело № 1420 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК – във вр. чл. 248, ал. 1 ГПК.
Образувано е по съвместната частна касационна жалба с вх. № 13495/19.Х.2015 г. на М. Ц. Ц. и А. С. Ц. – двамата от [населено място], подадена п/в определение № 2516 на Софийския апелативен съд, ТК, 5-и с-в, от 17.ІХ.2015 г., постановено по ч. гр. дело № 338/2015 г., с което е била оставена без уважение тяхна частна жалба срещу първоинстанционното определение № 2259/5.ХІ.2014 г. на СГС, ГК, с-в І-20, по гр. дело № 16250/2013 г. С последното е била отхвърлена тяхна молба с правно основание по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК за изменение на определението от 1.ІХ.2014 г. за прекратяване на първоинстанционното пр-во в частта му за разноските с мотиви, че след като търговецът ищец е бил защитаван от юрисконсулт, той има право да получи юрисконсултско възнаграждение в минималния размер, определен съгласно чл. 7 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения „в редакцията й към датата на исковата молба”, а по същото съображение искането на Ц. за намаляване на дължимото на банката юрисконсултско възнаграждение е било счетено за неоснователно: „съдът е властен да го намали само ако то надхвърля минимума по посочената наредба – независимо от обема на извършените процесуални действия от страната”.
Поддържайки общо оплакване за неправилност /незаконосъобразност/ на атакуваното въззивно определение двамата частни касатори претендират отменяването му, като алтернативно поддържат искане то да бъдело изменено, като бъде редуциран размера на сумата, дължима за разноски, в частта на присъденото юрисконсултско възнаграждение: понеже производството било прекратено още преди първото съдебно заседание по делото, т.е. в момент, към който процесуалният представител на ответната по касация кредитна институция е извършил действия единствено по образуване на делото.
В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към настоящата жалба подателите й М. и А. Ц. обосновават приложно поле на частното касационно обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното определение САС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 189/20.VІ.2014 г. на състав на ІV-го г.о. по гр. д. № 5193/2013 г., по материалноправния въпрос: „Дали при недобросъвестно и в противоречие с добрите нрави упражняване на процесуални права, в частност – правото на иск, ответникът следва да понесе отговорност за разноски?” Отделно от това произнасянето на САС по материалноправния въпрос: „Относно размера на присъденото юрисконсултско възнаграждение в съответствие с чл. 7 от Наредба № 1/9.VІІ.2004 г.”, било от значение за точното прилагане на закона (не и за развитието на правото – бел. на ВКС)- предвид настъпилата междувременно принципна законодателна промяна на чл. 78, ал. 8 ГПК, предвиждаща размерът на присъжданите юрисконсултски възнаграждения да не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ.
По реда на чл. 276, ал. 1 ГПК ответната по касация [фирма]-София писмено е възразила чрез своя юрисконсулт както по допустимостта на частното касационно обжалване, така и по бланкетното оплакване за неправилност на атакуваното от Ц. въззивно определение, претендирайки за потвърждаването му, както и за присъждането на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. – съгласно наредбата за заплащането на правната помощ.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно пр-во пред САС, настоящата съвместна частна касационна жалба на М. Цв. Ц. и А. С. Ц. – двамата от [населено място], ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на частното касационно обжалване, са следните:
Съгласно т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правите изводи на съда по това дело. На плоскостта на това разяснение формулираният от частните касатори Ц. първи материалноправен въпрос в изложението им по чл. 284, ал. 3 ГПК е с изцяло хипотетичен характер, т.е. не е бил предмет на произнасянето на САС с атакуваното въззивно определение. Напротив, за да сподели решаващите изводи на първостепенния съд за неоснователност на искането с правно основание по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК, САС е приел, че недопустимостта на предявения иск е настъпила след неговото предявяване като резултат от проявеното бездействие на ответниците, поради което в този случай разноските на ищцовата кредитна институция следва да се възложат върху тях, щом като именно те са дали повод за завеждане на иска”. Следователно решаващият извод на въззивната инстанция не се базира на констатация за недобросъвестност на ищцовата банка при упражняване на процесуалните й права, а, обратно – на установено релевантно процесуално бездействие на Ц., ангажиращо отговорността им за разноски. В този смисъл цитираната задължителната практика на ВКС, обективирана в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение на състав на ІV-то г.о. е напълно неотносима към процесния случай.
По съображения, основаващи се на разясненията по т. 4 от задължителните за съдилищата постановки на горецитираното тълкувателно решение, по необходимост се е налага извод, че не е налице и предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на частното касационно обжалване и по втория, формулиран от двамата частни касатори материалноправен въпрос. По жалба, която датира от края на 2015 г., е недопустимо да се правят доводи, относими към нормативната база година и половина по-късно, когато е било изготвено изложението на Ц. към същата по чл. 284, ал. 3 ГПК.
В заключение, при този изход на делото в настоящето частно касационно пр-во по чл. 274, ал. 3 ГПК и предвид изрично направеното от ответната по касация кредитна институция искане за това, двамата частни касатори М. и А. Ц. ще следва да бъдат осъдени да заплатят на [фирма]-София юрисконсултско възнаграждение от 75 лв. (седемдесет и пет лева), чиито размер е определен в съответствие с чл. 25а, ал. 2, предл. 1-во от Наред/ата за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2516 на Софийския апелативен съд, ТК, 5-и с-в, от 17.ІХ.2015 г., постановено по ч. гр. дело № 338/2015 г.
О С Ъ Ж Д А частните касатори М. Ц. Ц., ЕГН [ЕГН] и А. С. Ц., ЕГН [ЕГН] – двамата от [населено място], [улица], ет. ІІ – НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ.81-във вр. ЧЛ. 78, АЛИНЕИ 3 и 8 ГПК – да заплатят на ответната по касация [фирма] /ЕИК[ЕИК]/ със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], СУМА в размер на 75 лв. (седемдесет и пет лева), представляваща дължимо за настоящето касационно производство юрисконсултско възнаграждение по чл. 25а, ал. 2, предл. 1-во от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2