О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 342
София, 11.04. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети април, две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 4844 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК, вр.§ 74 ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационни жалби на [фирма], ЕИК[ЕИК] срещу решение № 769 от 17.05.2017 г. по в.гр.д. № 613/2017 г. на Окръжен съд Варна, с което се потвърждава решение № 4842/20.12.2016 г. по гр.д. № 12161/2015 г. на Районен съд Варна в частта, в която е уважен предявения иск от Ц. Г. Л. срещу [фирма] за сумата 11 550,70 лева, представляваща разлика в получаваното брутно трудово възнаграждение и пенсията за инвалидност от 02.03.2014 г. до 01.02.2017 г., на основание чл.200, ал.1 КТ, ведно със законните лихви от 02.10.2012 г. до изплащане на сумата и е отхвърлен предявения от [фирма] срещу държавата чрез министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията обратен иск за сумата 5775,35 лева, представляваща обезщетение на имуществените вреди, причинени в резултат на трудовата злополука от 22.09.2005 г., ведно със законната лихва до изплащане на сумата. Въззивното решение е постановено при участието на подпомагащи страни – държавата и [фирма] и се обжалва от [фирма] в частта, в която е уважен иска на [фирма] срещу него за сумата от 5775,35 лева, представляваща половината от дължимото обезщетение за имуществените вреди от трудовата злополука на 22.09.2005 г., ведно със законните лихви от датата на събитието до изплащане на сумата.
В касационната жалба на ответника [фирма], чрез юрисконсулт Т. А., се твърди, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по обуславящи изхода на делото процесуалноправни въпроси: Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и ясни аргументи, защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни и трябва ли въззивната инстанция да изготви собствени мотиви, когато не е възприела или е възприела мотивите на първоинстанционното решение? Касаторът е поставил и материалноправните въпроси: 1. Възникналата по силата на закон солидарна отговорност включва ли вътрешна уговорка за поемане на изпълнението? Предвидената солидарна отговорност на стария и новия работодател по чл.123а, ал.3 КТ, бидейки задължителна за тях в отношенията им към кредитора, задължителна ли е във вътрешните им отношения или е допустимо постигане на други уговорки? 2. Приложима ли е хипотезата на чл.23 ЗЗД в случаите, когато става въпрос за възникнало въз основа на императивна правна норма (чл.123а, и чл.200 КТ) задължение? 3. Следва ли съдът да тълкува клауза в договора по начин, по който на практика се стига до обезсмислянето на тази клауза и ако съдът е провел такова тълкуване, то нарушен ли е принципът на чл.20 от ЗЗД? По отношение на процесуалноправните въпроси се поддържа, че са постановени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изложени са съображения за противоречиво решаване от съдилищата по първия и втория от повдигнатите материалноправни въпроси в решение № 1417/25.10.2000 г. на ВКС по гр.д. № 625/2000 г., V г.о. и решение № 241/20.05.1988 г. на ВКС по гр.д. № 146/1988 г., ІV г.о. По отношение на третия материалноправен въпрос също се поддържа, че е налице противоречие с практиката на ВКС в Постановление № 6/1974 г. на ВС.
В касационната жалба на подпомагащата страна – ответник по обратния иск [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез адвокат П. Г. от АК-В., се твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. В жалбата се поддържа, че са налице и основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите – „Допустимо ли е ответникът по обратния иск – подпомагаща страна на ответника по първоначалния иск да бъде осъден в повече от това, за което е осъдена подпомаганата страна” и „допустимо ли е кумулативно съединяване на искове срещу ответници при липса на общност на задълженията по смисъла на чл.235 от ГПК”, а отделно твърди, че „обжалваното решение е постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – липса на мотивираност”. Според касатора, първият поставен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по отношение на другия въпрос е налице противоречие с съдебната практика на ВКС в решение № 466 от 12.06.2007 г. по гр.д. № 459/2006 г. на петчленен състав и решение № 1162 от 23.05.1996 г. по гр.д. № 2530/1995 г. на ІV г.о. на ВС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма], чрез юрисконсулт Т. А., е представил писмен отговор, в който оспорва доводите като счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и претендира направените в касационната инстанция разноски за юрисконсултско възнаграждение.
От М.т.и.т.с. като представител на държавата са подадени писмени отговори на двете жалби, в които се оспорват доводите на касаторите и се твърди, че липсват аргументи за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е работил по трудов договор с [фирма], чиито правоприемник е [фирма], отдадено на концесия през 2006 година от държавата на [фирма]. Въззивната инстанция е възприела изводите на първоинстанционния съд, че налице предпоставките на чл.200, ал.3 КТ, поради което концесионерът отговаря за разликата между причинената имуществена вреда от настъпилата злополука на 22.09.2005 г., призната за трудова с разпореждане № 381/31.10.2005 г. на Р. – НОИ и получаваната пенсия за инвалидност. Съдът е установил също, че с влязло в сила решение по друго дело е било присъдено обезщетение за неимуществени вреди на пострадалия от злополуката, както и за разликата в получаваното от него възнаграждение за предходен период, но ищецът е преосвидетелстван повторно с ЕР на Т. от 26.02.2014 г. за тригодишен период до 01.02.2017 г., поради което претенцията му за пропуснати ползи от трудовата злополука е основателна, а възражението за липса на причинна връзка поради срочността на трудовото правоотношение е прието за неоснователно. Съобразявайки заключение на вещо лице, съдът е присъдил обезщетение за имуществени вреди, като е отчел възражението за погасителна давност на концесионера по отношение вземането за законните лихви, поради което е потвърдил решението на първоинстанционния съд. Предявеният обратен иск срещу работодателя, при когото ищецът е работил по трудово правоотношение към датата на злополуката, според въззивната инстанция е основателен за половината от дължимото обезщетение, тъй като отговорността му е солидарна с тази на концесионера, съгласно чл.123а, ал.3 КТ, но по отношение на държавата, отговорността е на основание сключения договор за концесия, с който тя е обещала да осигури изпълнение от солидарно задълженото лице към кредитора – работник, а не да изпълни вместо него, поради което предявеният иск срещу нея е неоснователен.
При проверка на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Процесуалноправните въпроси в изложението към касационната жалба на ответника не са разрешени в противоречие, а в съответствие с установената съдебна задължителна практика на ВКС, формирана с приетите при действието на ГПК от 1952 г. (отм.), ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, в които се разяснено, че мотивите към второинстанционното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. В същия смисъл е съдебната практика на Върховния касационен съд, намерила израз в редица решения постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 68 от 22.02.2012 г. по гр.д. № 748/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на ВКС, І г.о., в които се приема, че съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява доводите на страните по свое вътрешно убеждение и върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдяните по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В случая, въззивният съд е установил всички факти от значение правния спор и въз основа на тях е формирал собствени правни изводи по отношение на произтичащата от чл.123а, ал.3 КТ солидарна отговорност на стария и нов работодател за причинената на пострадалия имуществена вреда, което е в съответствие с т.19 на ТР №1/2001 г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК, която не е загубила сила и при действието на ГПК от 2007 г. Според дадените разяснения в това тълкувателното решение, при разглеждане на делото във въззивното производство, съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора като достига до свое собствено решение, извършвайки в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Въззивният съд е обсъдил подробно всички събрани доказателства и възражения от значение за определянето на обезщетението по чл.200 КТ по отношение на работодателя и концесионера, като е приел, че правопораждащият факт за ангажиране на тяхната отговорност е злополуката, настъпила при и по повод изпълнение на възложени трудови функции от пострадалия, поради което обезщетението за причинените вреди в имуществената сфера на работника се дължи солидарно от двамата работодатели. Тези изводи на въззивния съд по процесуалноправните въпроси са в съответствие със съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Поддържаното от касатора противоречиво решаване от съдилищата в хипотезата на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, преди измененията в ДВ, бр.86 от 2017 г., по материалноправните въпроси във връзка със солидарната отговорност и вътрешните уговорки на задължените лица също не е налице, тъй като в случая солидарната отговорност за обезщетението по чл.200 КТ е на концесионера, встъпващ като нов работодател по договора за концесия и предишния стар работодател по смисъла на чл.123а, ал.2 КТ, а не държавата, т.е. въпросите не обуславят изхода на делото и крайните изводи на съда, че обезщетението по чл.200 КТ се дължи от работодателя, а не от държавата, която е обещала пред концесионера задължението на трето лице – досегашния работодател. Нормите на чл.121 и чл.127 ЗЗД са ясни и недвусмислени – солидарност в задълженията по отношение на кредитора възниква само в определените от закона случаи или при изрична уговорка между страните /в случая чл.123а, ал.2 КТ/, а доколкото не следва друго от отношенията между солидарните длъжници / концесионер и работодател/ това, което е платено на кредитора, трябва да се понесе от тях по равно. Държавата не е солидарно задължено лице, а договорната й отговорност може да се ангажира само при неизпълнение на уговореното с концесионера, поради което според въззивния съд предявения обратен иск срещу нея е неоснователен. Тези фактически и правни изводи не могат да бъдат проверявани за необоснованост в производството по чл.288 ГПК, тъй като оплакванията в тази част са относими към правилността на обжалваното решение. В съдебната практика на Върховния касационен съд се приема, че при обезщетяване на вреди по чл.200 КТ намират приложение общите правила на отговорността при непозволено увреждане, т.е. предвидената в закона солидарна отговорност на стария и нов работодател за обезщетение от трудова злополука не може да бъде игнорирана с друга уговорка по сключения договор за концесия. В този смисъл, материалноправните въпроси не дават основание за допускане на касационно обжалване поради противоречивото им решаване от съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, преди изм. ДВ, бр.86 от 2017 г. поради липсата на соченото противоречие с цитираните решения на ВКС.
В изложението към касационната жалба, касаторът [фирма] е повдигнал въпроса за приложението на чл.20 ЗЗД, но не е посочил относима към предмета на делото задължителна съдебна практика, тъй като Постановление № 6/1974 г. на Върховния съд няма отношение към повдигнатия материалноправен въпрос, с оглед на което не може да се обоснове допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд е изложил съображения за значението на чл.8 от договора за концесия във връзка с доводите на ответника по първоначалния иск, че следва да се ангажира и солидарната отговорност на държавата като концедент, като е приел, че след като обективно са настъпили вреди от трудова злополука, обезщетението на работника се дължи солидарно от работодателя и концесионера на основание чл.123а, ал.3 КТ, но държавата не се е задължила да изпълни вместо солидарно задължения работодател, поради което обратния иск срещу нея е неоснователен. Тези съображения са в съответствие с формираната по отношение на материалноправния въпрос за приложението на чл.20 ЗЗД решение № 117/28.08.2013 г. по гр.д. № 215/2012 г., IV г.о., решение № 505/03.01.2013 г. по гр.д. № 1476/2011 г., ІV г.о. и решение № 502/26.07.2010 г. по гр.д. № 222/2009 г., ІV г.о., в които се приема, че съгласно чл.20 ЗЗД при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво те са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат; отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка да се схваща в смисъла, произтичащ от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността – какви са и как се съчетават отделните правомощия на страните с оглед постигането на целта на договора. След като съдебната практика е уеднаквена и липсват доводи за необходимостта да се изменени съществуващата или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, във връзка с мотивиране на постановеното решение и отговорността на работодателя по чл.200 КТ, не може да се приеме, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Поставеният в касационната жалба на подпомагащата страна – ответник по обратния иск, въпрос, допустимо ли е подпомагащата страна на ответника по първоначалния иск да бъде осъден в повече от това, за което е осъдена подпомаганата страна, не обуславя изхода на делото и крайните изводи на съда, тъй като в обжалваното решение се приема, че отговорността на концесионера и работодателя, преди сключване на договора за концесия, е солидарна, т.е. двамата ответници отговарят за целия дълг към пострадалия. В случая, ищецът е поискал дължимото обезщетение от концесионера и той е претендирал половината от работодателя чрез предявения обратен иск срещу него. Съдът е уважил както главния, така и обратния иск, но е съобразил, че работодателят не е направил възражение за погасителна давност в срока за отговор на исковата молба, което е в съответствие с дадените разяснения в т.4 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК. Ето защо не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Твърденията за съществено нарушение на съдопроизводствените правила представлява касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, поради което поставеният втори въпрос не покрива изискванията за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК като общо основание за допускане на касационно обжалване. Отделно от това, съдебната практика във връзка с необходимостта съдебните актове да бъдат мотивирани е уеднаквена с множество решения на Върховния касационен съд – решение № 92 от 22.02.2011 г. по гр.д. № 1863/2010 г. ІV г.о, решение № 126 от 09.05.2011 г. по гр.д. № 421/2009 г. ІV г.о. и др., в които се приема, че въззивната инстанция като съд по съществото на спора в решаващата си дейност е длъжен да основе решението си на приетите за установени по делото обстоятелства, от което следва и задължението му да ги обсъди в решаваща за изхода на спора насока, като израз на изискването за мотивираност на съдебните решения. В този смисъл не е налице противоречие с решенията на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По отношение на последния поставен процесуалноправен въпрос също не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението поради противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като цитираните от касатора решения по гр.д. № 459/2006 г. и по гр.д. № 2530/1995 г. не представляват задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, съгласно разясненията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК.
От М.т.и.т.с. са поискани разноски за юрисконсултско възнаграждение по двете касационни жалби, които с оглед изхода на делото следва да й бъдат присъдени на основание чл.78, ал.3 и 8 ГПК.
Предвид неоснователността на двете касационни жалби, разноските за юрисконсултско възнаграждение на ответника [фирма], както и за адвокатско възнаграждение на подпомагащата страна – ответник [фирма] не се дължи.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 769 от 17.05.2017 г. по в.гр.д. № 613/2017 г. на Окръжен съд Варна.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], да заплати на М.т.и.т.с. разноските за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция в размер на 150 (сто и петдесет) лева, на основание чл.78, ал.3 и 8 ГПК.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на М.т.и.т.с., разноските за юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция в размер на 150 (сто и петдесет) лева, на основание чл.78, ал.3 и 8 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.