8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 342
гр.София, 15.05. 2018 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 4252 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК /редакция до изм. с ДВ, бр.86/27.10.2017 г./.
Образувано е по касационна жалба вх. № 11299/14.09.2017 г. на [фирма] и касационна жалба вх. № 11300/14.09.2017 г. на М. П. П., представлявани от адв. Т. Р., срещу въззивно решение № 250/18.07.2017 г. по възз.гр.д.№ 1250/2017 г. на С. окръженсъд, с което е потвърдено решение № 17/05.04.2017г. по гр.д.№370/2016 г. на Районен съд – Гълъбово. С първоинстанционния съдебен акт са уважени исковете на Т. Г. И., като: 1/ обявен е за нищожен като привиден сключения между Т. П. Т. и М. П. П. договор за дарение на 1/16 ид. част от пет съсобствени земеделски имоти – ниви; 2/ обявена е за действителна прикритата сделка между същите страни – договор за продажба на 1/16 идеална част от недвижимите имоти; 3/ на основание чл.33, ал.2 ЗС е допуснато изкупуване на продадената 1/16 ид.ч. от ищеца Т. Г. И.; 4/ признато е за установено, че Т. Г. И., като наследник на общия наследодател Ж. Г. В., е собственик на 1/24 идеална част от възстановените земеделски имоти; 5/ на основание чл.108 ЗС [фирма] е осъдено да предаде на Т. И. владението върху процесните недвижими имоти; същият иск е отхвърлен по отношение на ответниците М. П. и [фирма].
Касаторът М. П. обжалва въззивното решение в частите, с които е обявен за нищожен като привиден сключеният договор за дарение на 1/16 идеална част от петте недвижими имота, обявен е за действителен договора за покупко-продажба със същия предмет и е допуснато изкупуване на основание чл. 33, ал. 2 ЗС в полза на Т. И.. В жалбата се сочи, че решението на въззивния съд е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила, материалния закон, както и че е необосновано – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Излагат се и доводи за недопустимост на решението, поради постановяването му при недоказана активна процесуална легитимация на ищеца.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационния контрол на въззивното решение по следните въпроси: 1/ „удостоверение за наследници, издадено в противоречие с изискванията на Наредба № РД-02-20-6/24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението, от което не могат да се установят всички наследници и квотата им в наследството, следва ли да се приема като доказателство по делото, чрез което ищецът да доказва своята активна процесуална легитимация и право на собственост за определена идеална част“; 2/ „при заведен иск за обявяване на договор за дарение на недвижим имот за нищожен като привиден, прикриващ договор за продажба, наличие на признание на иска от един от ответниците-страна по сделката, относно получена парична сума и отричане на плащането от другия ответник-страна по оспорената сделка, следва ли ищецът да докаже обстоятелствата, при които е станало плащането на цената по сделката – размер, място, начин, присъствали лица“ ; „при условие, че не са представени доказателства за извършено плащане, а има само признание на иска от един от ответниците и установена неистинност на признанието за времето на твърдяното плащане, съдът има ли право да приеме този иск за доказан“; 3/„съдът следва ли да отчете свързаността на ответника, направил признание на иска, с ищеца по делото и вероятната му заинтересованост от изхода на делото в полза на ищцовата страна, когато е налице противоречие с твърденията на другия ответник и свидетелските показания“; 4/ „при обсъждане на свидетелските показания и извършване на преценка относно тяхната заинтересованост и безпристрастност от изхода на делото, съдът има ли право да приеме, че свидетелските показания, дадени от лица, които са роднини както на ищеца, така и на един от ответниците, са безпристрастни, а да не отчете пряката имуществена заинтересованост на тези свидетели от изхода на делото при наличие на доказателства“.
Касаторът [фирма] обжалва въззивното решение в частта, с която искът по чл. 108 ЗС е уважен и дружеството е осъдено да предаде владението на спорните имоти на ищеца Т. И.. В касационната жалба се сочи, че решението на въззивния съд в тази част е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон – основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК и касационният контрол следва да се допусне по следните въпроси: 1/ допустимо ли е съдът да обоснове извода си за основателност на иска по чл.108 ЗС, приемайки в обстоятелствената част на решението си, че сключен между други двама ответници договор за аренда е нищожен като противоречащ на добрите нрави, без такъв иск да е предявен от ищеца и на това основание да уважи претенцията по чл. 108 ЗС срещу лице, което е наемател по договор за наем сключен с арендатор; 2/ при предявен иск по чл. 108 ЗС и изложени в исковата молба доводи за нищожност на договор за аренда като противоречащ на добрите нрави, може ли съдът да приеме, че договорът е нищожен и по други съображения, освен сочените от ищеца и касаещи размера на уговорената престация между страните, а именно – договорът е сключен между „свързани лица”; арендаторът не разполага със земеделска техника, с която арендаторът да обработва земите; неоправдано дълъг срок на действие на договора /30 години/; намерение у арендодателя да обогати арендатора за чужда сметка; 3/ може ли да се приеме, че договор за аренда е нищожен като противоречащ на добрите нрави, при уговорено арендно плащане в договора в размер на 96% от средното плащане за съответното землище за предходната стопанска година.
Жалбоподателят твърди, че са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК /ред. до изм. с ДВ бр.86-2017 г./ за селектиране на жалбата му.
Ответникът по жалбите – Т. Г. И., представляван от адв.Е. П., в писмен отговор поддържа становище, че липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване. Претендира съдебните разноски.
Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от активно легитимирани страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и са допустими.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното:
1.По касационната жалба на М. П.:
Първият въпрос в изложението касае материалноправната легитимация на ищеца, респ. качеството му на сънаследник и съсобственик на процесните земеделски имоти, установено с представеното по делото удостоверение за наследници, което според касатора е издадено в противоречие с изискванията на Наредба № РД-02-20-6/24.04.2012 г. за издаване на удостоверения въз основа на регистъра на населението. Въпросът не обуславя допускането на касационното обжалване. Удостоверението за наследници е официален удостоверителен документ, установяващ качеството на наследник на едно лице от друго и се изготвя въз основа на данните, съдържащи се в регистъра на населението на РБ. Удостоверението се ползва с доказателствената сила на официалните документи, защото се издава от посоченото в закона длъжностно лице, в кръга на службата му и по установената форма и ред. Същевременно, издаването на удостоверението представлява административна услуга по смисъла на § 1, т. 2, б. „а” от Закона за администрацията, която общината извършва на основание чл. 24, ал. 1 от Закона за гражданската регистрация. При осъществяване на услугата общината, представлявана от кмета или от определено от него длъжностно лице от общинската администрация /съгласно Наредба № РД-02-20-6 от 24.04.2012 г./, не действа като гражданско-правен субект. Поради това, при спор относно вписаните данни в удостоверението за наследници, надлежният ред за защита е административният / съгласно § 8 ПЗР АПК, чл. 93, ал. 4 АПК, вр. с чл. 81, ал. 2 АПК и чл. 145, ал. 2, т. 3 АПК/, а не общият гражданско-правен ред / в с.см. – решение № 372/27.04.2010 г. по гр. д. № 90/2009 г., I г. о., определение № 42/12.03.2018 г. по ч. гр. д. № 3765/2017 г., II г. о. на ВКС/. В случая, въззивният съд е зачел доказателствената сила на представеното по делото удостоверение за наследници, за което няма данни да е оспорено по административен ред, като това правно разрешение съответства на константно приеманото по този въпрос в практиката на ВКС.
Другите три въпроса в изложението също не обуславят допускането на касационното обжалване. По същите има създадена безпротиворечива практика на ВКС / решение № 484 /11.06.2010 г. по гр.д. № 375/2010 г., ІV г.о., , решение № 639/09.10.1995 г. по гр. д. № 483/1995 г., 5-членен с-в, решение от 16.03.2011 г. по гр. д. № 1536/2009 г., решение от 30.06.2011 г. по гр. д. № 419/2010 г. ІІІ г. о., решение № 775/22.11.2010 г. по гр. д. № 929/ 2009г., I г. о. на ВКС и др./, което изключва поддържаното от касатора специално основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Последователно в практиката си ВКС е приемал, че сключеният договор е привиден, когато страните са се съгласили, че няма да си дължат посочените престации, независимо дали симулацията е абсолютна /когато не прикрива друга сделка/ или относителна /когато отношенията между страните се уреждат от друго прикрито съглашение/. Когато трето лице по смисъла на чл.165, ал.2, предл. последно от ГПК, предяви иск за разкриване симулативността на сделка, засягаща правата му на сънаследник и съсобственик, която сделка е сключена между друг наследник и трето за съсобствеността лице, по отношение на неучаствалия в договора ищец не намират приложение ограниченията в доказателствените средства, предвидени в чл.164 и чл.165 ГПК. В тази хипотеза и по отношение на тази категория лица, привидността на разпореждането може да се разкрива с всички доказателствени средства – писмени, гласни /в т.ч. обяснения на страните по сделката/ и без наличие на обратно писмо или „начало на писмено доказателство”. В тежест на ищеца, който претендира, че сделката е привидна, е да докаже симулацията; а ако се твърди съществуването на прикрито съглашение – страната, която го твърди трябва да установи и докаже неговото съдържание. В случая, въззивният съд е съобразил, че ищецът не е страна по договора за дарение, а е трето лице, поради което не са налице ограничения във вида на доказателствените средства за разкриване на симулацията. След анализ на свидетелските показания и на обясненията на ответницата Т., окръжният съд е приел, че прехвърлителката е имала за цел да се разпореди със собствената си ид.част от имотите възмездно, без да има претенции относно вида на сключваната сделка. Посочено е, че Т. не е имала мотив да надари ответника Мл. П. с процесните земеделски земи, а последният, предвид упражняваната от него професионална дейност, е знаел, че чрез договора за дарение може свободно да придобие собствеността върху земите, като вида на сделката би препятствала възможността на останалите съсобственици да упражнят правата си на изкупуване по чл. 33, ал.2 ЗС. Обсъждайки събраните по делото доказателства, при правилно разпределение на доказателствената тежест в процеса, съдът е приел, че договарящите не са целели и не са желаели правните последици на договора за дарение, а отношенията им се уреждат от прикрития договор за продажба, с който ответницата Т. Т. е продала наследствената си 1/16 ид.ч. от имотите на ответника Мл. П. за сумата 1 600 лв. В тази насока както обясненията на Т., че в действителност е „продала чрез дарение” частта от имотите си, така и представената по делото нотариално заверена декларация за сумата, получена от нея при продажбата, са обсъдени и анализирани от въззивната инстанция в съвкупност с останалите доказателства по делото. Направен е извод, че прикрито съглашение съществува и е действително, като именно то урежда отношенията между ответниците Т.Т. и Мл.П.. При преценката на дадените от Т. обяснения за действително сключеното съглашение, съдът е съобразил, че тъй като страните по сделката имат качеството на необходими другари в процеса по оспорването й, когато единият признава симулативния характер, а другият го оспорва, съгласно правилото на чл.217 ГПК, ако фактическите им твърдения относно общите факти си противоречат, те следва да се обсъждат и преценяват с оглед на всички обстоятелства по делото.
Гласните доказателства са ценени от съда съгласно разпоредбата на чл.172 ГПК по вътрешно убеждение, при отчитане на евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетелите и с оглед на всички доказателства по делото, в каквато насока са и възприетите правни разрешения в създадената практика на ВКС по този процесуален въпрос. Аргументацията в изложението на касатора за несъобразяване от страна на съда на противоречията в показанията на двете групи свидетели, за кредитирането на показания на свидетели, които са в роднинска връзка с ищеца и е възможно да са заинтересовани от изхода на делото, са доводи касаещи извършения анализ и оценка на доказателствата и обосноваността на изводите на въззивния съд, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
2.По касационната жалба на [фирма]:
От формулираните в изложението въпроси, само първият е с характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Предпоставки за допускане на касационното обжалване по този въпрос не са налице, тъй като съдебната практика е константна, че по валидността на една сделка, или на част от нея, съдът може да се произнесе не само с нарочен диспозитив, когато такъв иск е въведен като предмет на спора с исковата молба, но още и в мотивите си, когато става въпрос за преюдициално на спора правоотношение. Страната има право, но не е длъжна да го заяви за разглеждане като самостоятелен иск, включително и по реда на чл. 212 ГПК.
Другите два въпроса в изложението са фактически, а не правни, тъй като касаят оценката на събраните по делото доказателства и обосноваността на изводите на въззивната инстанция по предявения иск с правно основание чл.108 ЗС, по който съдът е приел, че имотът се държи от дружеството – касатор на нищожно правно основание, което не може да се противопостави на ищеца – действителен собственик и обуславя основателността на ревандикационния иск. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Този въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Правният въпрос трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В случая, формулираните от касатора въпроси №2 и №3 не могат да обусловят допускане на касационно обжалване в сочените хипотези на чл.280, ал.1 ГПК. Доводите в изложението на касатора са за необоснованост на обжалваното решение в атакуваната му част и поставят фактически въпроси, които не обосновават селектирането на жалбата, тъй като представляват касационни оплаквания по смисъла на чл.281, т. 3 ГПК.
Извън това, следва да се отбележи, че безпротиворечиво ВКС е приемал, че основанието по чл. 26, ал.1, предл. 3-то ЗЗД – нищожност поради противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено- етични правила на поведение. Значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори е една от формите, в които може да се прояви противоречието с добрите нрави, доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 ЗЗД. При преценката дали са накърнени моралните норми, съдът следва да съобрази волята на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуването на договорите да установява действителната им обща воля, формирана от всичките им уговорки, да се отчита тяхната взаимна връзка и целта на договора – удовлетворяване на допустим от закона интерес за страните / в т.см. – решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/ 2008 г., I г. о., решение № 615/15.10. 2010 г. по гр. д. № 1208/2009 г., III г. о., решение № 119/22.03.2011 г. по гр. д. № 485/2010 г., I г. о. на ВКС и др./. В случая, въззивният съд не се е отклонил от установените в съдебната практика критерии при изграждане на преценката си кога атакуваната сделка се явява сключена в противоречие с морално-етичните норми. Несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд и излагането на аргументация, относима към обосноваността на изводите в обжалваното решение, съставляват касационни оплаквания по чл.281, т.3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Ответникът по касационните жалби – Т. Г. И. е направил в писмените си отговори искания за присъждане на разноските за касационното производство. Исканията са основателни и доказани – представени са договорите за правна защита и съдействие, платежните документи за направените от Т.И. разходи за адвокатско възнаграждение за осъществяване на процесуалното представителство и защитата му от адвокат по двете касационни жалби и списъците по чл.80 ГПК. Съобразно представените доказателства, касаторът М. П. П. следва да заплати на Т. И. сумата от 540 лв., а касаторът [фирма] следва да му заплати сумата от 698 лева.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 250/18.07.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 1250/2017 г. на Старозагорския окръжен съд.
ОСЪЖДА М. П. П. от [населено място], с ЕГН – [ЕГН], да заплати на Т. Г. И., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], вх.”В”, ап.62, разноски за касационното производство в размер на сумата 540 лева.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] поле, с ЕИК –[ЕИК] да заплати на Т. Г. И. разноски за тази инстанция в размер на сумата 698 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.