1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 342
София, 02.06.2014 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Василева гр. дело № 2949/ 2014 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С решение № 75/14.03.2013 г. по гр.д.№ 717/ 2011 г. на Хасковски окръжен съд, потвърдено с решение № 28 от 20.01.2014 г. на Пловдивски апелативен съд, ищецът по делото [фирма] е признат за собственик на поземлен имот в [населено място] с идент.номер 77195.735.4 с площ 3995, 95 кв.м., като ответниците Е. Я. Х. и С. С. Х. са осъдени да му предадат владяните от тях 92 кв.м. от имота, така както са показани на скица на в.л.Я. на л.354 от делото. Решението е постановено и по отношение на Общината [населено място].
Постъпили са касационни жалби от [община] и от ответниците Е. Я. Х. и С. С. Х., с оплаквания за необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон досежно изводите на съда за собствеността на имота. В изложението към жалбите се формулирани правни въпроси, по които се иска ВКС за допусне касационно обжалване.
Ищецът оспорва жалбите като неоснователни и поради отсъствието на предпоставки за допускането им до разглеждане.
За да се произнесе настоящият състав на ВКС, първо гражданско отделение съобрази следното:
По делото е установено, че ищецът е правоприемник на бившето Д.”Машинна обработка на стопанската информация”, собственик на сградата на информационно- изчислителния център и на поземлен имот с идент.номер 77195.735.4, предаден му за управление и стопанисване със заповед № 720/ 21.09.1972 г. и съгласно представените актове за държавна собственост. През 2001 г. общината в Х., считайки същия имот за свой , е учредила право на строеж в полза на другите двама ответници за построяване на сграда с площ 70 кв.м. и повторно през 2005 г. за още 210 кв.м. През 2011 г. общината е актувала целия спорен имот като общинска собственост, с позоваване на §42 от ПЗР на ЗОбС, което е породило и настоящия спор.
За да признае, че собственик е ищецът, а не общината, въззивният съд е изложил съображения, че имотът е преминал по силата на извършеното преобразуване и правоприемство от държавното предприятие, на което е бил предоставен, към имуществото на настоящото търговското дружество [фирма]. Поради това, че към момента на отделяне на общинската от държавната собственост имотът е бил включен в уставния фонд на ДФ „Информационно обслужване”, той не е могъл да стане общинска собственост, съгласно §7, ал.2 ПЗР ЗМСМА, а като не е бил и частна държавна собственост, спрямо него не може да се приложи §42 от ПЗР на ЗОбД- Д.в.бр. 96/ 5.11.1999 г.
1.По касационната жалба на [община]- допускането й до разглеждане се обосновава с хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по правния въпрос дали възражението за нищожност на заповед № 720/ 21.09.1972 г. представлява възражение по чл.133 ГПК или е правен довод във връзка с оспорване на активната легитимация на ищеца като носител на правото на собственост. Въпросът се поставя във връзка с констатацията на въззивния съд, че възражението е направено след срока по чл.133 и е преклудирано. Съгласно ТР № 1/ 2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос трябва да е определящ за крайните изводи на съда .От данните по делото е видно, че според въззивния съд е без особено практическо значение за спора дали заповедта е нищожна, тъй като придобиването на права от праводателя на ищеца не е станало въз основа на този акт, а по силата на предоставяне на имота за стопанисване и управление, което и удостоверено от съставения акт № 1206/10.05. 1966г. за държавна собственост на сградата и дворното място, последвано от действието на разпоредбата на чл.17а ЗППДОбП /отм/, по силата на която имотът преминава в собственост на настоящото търговско дружество. С оглед на тези съображения следва да се приеме, че поставеният от касатора правен въпрос не е определящ за изхода на спора и затова не може да обоснове допустимост на касационното обжалване.
2.По касационната жалба на ответниците Е. Я. Х. и С. С. Х..
Първото оплакване, което се развива в жалбата, е за недопустимост на решението поради произнасяне при нередовност на исковата молба относно точната индивидуализация на спорния имот и на частта от 92 кв.м., която ответниците са осъдени да предадат. В тази част се иска жалбата да се допусне до разглеждане по въпроса относно начина и характеристиките, с които следва да се опише един недвижим имот и дали решението е допустимо, ако спорната част от имота не е конкретизирана по местонахождение в рамките на целия поземлен имот и дали липсата на такава конкретизация нарушава правото на защита на ответника. Сочи се практика на ВКС, за която се твърди, че въззивното решение й противоречи- р.№ 209/ 12.11. 2013 г. по гр.д.№ 32/ 2013 г. и р.№ 93/ 1.07. 2013 г. по гр.д.№ 1329/ 2012 г., а по втория въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Съгласно ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС когато съществува вероятност въззивното решение да се окаже недопустимо ВКС допуска касационното обжалване служебно, без да е необходимо да се обосновава някоя от хипотезите по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Не е достатъчно обаче касаторът само да заяви, че решението е недопустимо, а трябва твърдението му или служебно направените от съда констатации да почиват на известна вероятност, че при проверката ще се разкрие такъв порок на решението. В настоящия случай, изхождайки от служебното начало, както и с оглед на цитираната от касаторите съдебна практика, ВКС не намира основание да счита, че има вероятност въззивното решение да е недопустимо по причините, посочени от касаторите или на някакво друго основание. Това е така, защото събраните по делото доказателства- скици, експертизи и др., са дали точна индивидуализация на спорния имот и конкретно на присъдените 92 кв.м., които са описани в решението на първоинстанциония съд с граници по цифрите 1,2,3,4 и 5 по скицата на в.л.Й. Я. на л. 354 от делото. Освен това още от началото на делото въпросът за точната индивидуализация на имота не е бил спорен между страните, което е видно от подадения отговор от ответниците на 7.11.2011 г., така че те са били в известност относно предмета на спора и на тази база са организирали защитата си.
Поставеният втори правен въпрос е обусловен от становището на ответниците, че заповед № 720/ 21.09. 1972 г. е нищожна и искането им съдът да констатира този порок по пътя на косвения съдебен контрол. Този въпрос е поставен и в жалбата на [община], поради казаното по отношение на нея се отнася и за настоящите жалбоподатели. Въпросът не е бил определящ за крайното решение на въззивния съд да признае ищеца за собственик на имота и поради значението му на обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК води до недопускане на касационното обжалване, без да е необходимо да се обсъждат конкретните основания по чл.280, ал.1-3 ГПК и приложената към тях съдебна практика.
Казаното по-горе се отнася и до третия правен въпрос, формулиран от касаторите. Въпросът почива на твърдението за липса на пълна идентичност и определяемост на имотите, описани в протокол- опис към заповед № 720/ 1972 г., което, както е установено по делото не е вярно, тъй като както целият имот, така и частта от него, която ответниците са осъдени да предадат, са точно индивидуализирани с техните граници и местонахождение и са посочени в скицата на в.л., представляваща неразделна част от решението.
По изложените съображения следва да се приеме, че и по двете жалби не са налице предпоставките за допускането им до разглеждане, поради което и на основание чл.288 ГПК настоящият състав на Върховния касационен съд, първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 28 от 20.01.2014 г. по гр.д.№ 800/ 2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: