10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 342
С., 25.04.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3610/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Б. Б., подадена чрез адв. М. Х. от Я. срещу въззивно решение № 47 от 12.04.2018г. на Ямболския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 66/2018 г., с което е потвърдено решение № 784 от 15.12.2017 г., постановено по гр.дело № 1928/2017 г. на Ямболския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от Г. Б. Б. против Кооперация „Я. популярна каса“ [населено място] иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен на сключения между страните на 07.08.2014 г. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 87374.548.62.17.131 по КККР на [населено място], със застроена площ от 60, 37 кв.м., представляващ жилище, апартамент № 131, заедно с прилежащото избено помещение № 1 с площ от 7,26 кв.м., както и 0,566% ид.ч. от общите части на сградата и съответните ид.части от отстъпеното право на строеж върху ПИ с идентификатор № 87374.548.62, при продажна цена 24 000 лв. и ищецът е осъден да заплати на ответната кооперация съдебно-деловодни разноски пред първа инстанция в размер на 1001,33 лв. В тежест на ищеца са възложени и сторените от Кооперация „Я. популярна каса“ [населено място] съдебни разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство в размер на 753, 39 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се и очевидна неправилност на решението. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявения иск.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поставя следните въпроси: 1.) „Нищожна ли е клаузата по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот за начина на плащане на продажната цена по договора, ако страните са уговорили плащане в брой на три вноски и продажната цена е над 10000 лв.?“, 2.) „Длъжен ли е съдът при изясняването на релевантните по делото факти да извърши това на база всички доказателства – в това число изслушаните от районния съд свидетелски показания и когато начинът на плащане на цената не е сред съществените уговорки за сделката, и не е от изрично уговорените, приложима ли е забраната на чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК.?“, 3.) „Упражнил ли е ответникът „ Я. популярна каса“ [населено място] правото си едностранно да развали предварителния договор за покупко-продажба, ако изпратената от него нотариална покана не съдържа елементите от фактическия състав на чл. 87, ал.1 ЗЗД – искане за изпълнение в подходящ срок, след като в разпоредбата на чл. 87, ал.1 ЗЗД са уредени елементите от фактическия състав, като упражняването на това право се предпоставя от предупреждение, свързано с искане за изпълнение в подходящ срок, както и с изявление, че договорът се смята развален в случай на неизпълнение в дадения срок. Упражнил ли е ответникът правото си едностранно да развали договора, ако волеизявлението за прекратяване не е стигнало лично до адресата?“.
Във връзка с първия формулиран въпрос касаторът сочи, че неправилно съдът е приел, че за ищеца е налице задължение за плащане на цената по договора по банков път, тъй като договорка за плащане в брой на суми над 10000 лв. водят до нищожност на клаузата. За да обоснове довода си за противоречие с формираната практика на ВКС се позовава на решение № 1023 от 28.10.1998 г. по гр.д. № 729/97 г., разглеждащо въпроса за съществените елементи на предварителния договор, сред които не попада начинът на плащане на цената и уговорка относно него не може да обуслови нищожност на договора. Относно втория въпрос излага съображения за неприложимост на разпоредбата на чл. 164, ал.1,т. 5 ГПК. Във връзка с третия въпрос касаторът излага разбирането си, че неправилно въззивният съд е приел, че с изпратената нотариална покана, която не била получена от него, предварителният договор бил развален. Същевременно тя не касае предвидено в клаузите на договора неизпълнение на задължение, което овластява кредитора да иска разваляне на договора. По изложените съображения счита решението за очевидно неправилно.
Ответната страна Кооперация „Я. популярна каса“ [населено място], представлявана от председателя Б. Б., чрез адв. С. А., в писмен отговор, изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендират се разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
За да постанови този резултат въззивният съд е приел от фактическа страна за установено, че на 07.08.2014г. страните са сключили предварителен договор за покупко-продажба, с който продавачът Кооперация “Я. популярна каса“ се е задължил да прехвърли на купувача Г. Б. правото на собственост върху описания недвижим имот; постигнато било съгласие продажната цена на имота да е в размер на 24 000 лв., платима както следва: 2 000 лв. при подписване на предварителния договор, 5 000 лв. – в срок до 08.09.2014г. и 17 000 лв. в срок до 14.10.2014г., на която дата е уговорено и прехвърлянето на недвижимия имот; че в деня на сключване на предварителния договор купувачът е превел по банков път в полза на продавача първата вноска в размер на 2 000 лв., като преводът бил извършен по сметката на Кооперацията в банка “А. Б. България“ АД, която сметка, считано от 01.10.2001г. и към настоящия момент е активна; че според ангажираните от ищеца свидетели – негови родители, лично те са посещавали многократно ответната кооперация с намерението да платят в брой остатъка от продажната цена за имота, но председателят й отказал да приеме плащанията под предлог, че има някакъв проблем в касата, като настоявал същите да се извършат в брой, а според свидетеля на ответника Св. Б. – заемаща длъжността главен счетоводител при него, лично тя дала на ищеца банковата сметка на Кооперацията, по която да извърши плащането на първата вноска, като му обяснила, че и останалите плащания следва да са по банков път, предвид стойността на договора; че с нотариална покана от 02.06.2016г., връчена на ищеца на 21.06.2016г., ответната кооперация го уведомила, че разваля сключения предварителен договор, поради неизпълнението на купувача на задължението му да заплати в договорените срокове продажната цена.
От правна страна съдът е разяснил, че за уважаване на иск по чл.19, ал.3 ЗЗД следва да са налице следните предпоставки: обвързващ страните предварителен договор, който да съдържа уговорки относно съществените условия на окончателния договор – индивидуализация на продавания недвижим имот и на продажната цена; ищецът да е изправна страна по предварителния договор; задължението на ответника за прехвърляне на правото на собственост да е с настъпил падеж; продавачът да е собственик на продаваната вещ и да са налице други изисквания на закона за прехвърляне на правото на собственост. Съобразил е, че в случая предвид изричното оспорване на ответника не е налице първият елемент от фактическия състав за сключване на окончателен договор. В тази връзка е посочил, че в чл.87, ал.1 ЗЗД са уредени елементите от фактическия състав, като общото правило е, че договорът се разваля от изправната страна с извънсъдебно едностранно изявление, като упражняването на това право се предпоставя от предупреждение, свързано с искане за изпълнение в подходящ срок, както и с изявление, че договорът се смята развален в случай на неизпълнение в дадения срок. Отчел е обстоятелството, че ищецът не е възразил за недаден подходящ срок по чл.87, ал.1 ЗЗД и е извел като единствен спорен между страните въпрос дали неизпълнението на ищеца се дължи на причина, за която той отговаря или е налице забава на кредитора – ответника, което би било основание за освобождаване на длъжника от неговата забава, респективно за неприлагане на последиците на развалянето на предварителния договор по чл.87, ал.1 ЗЗД. За изясняване му съдът е съобразил, че в предварителния договор били уговорени срокове за плащане на втората и третата вноска от продажната цена на имота – съответно 08.09.2014г. и 14.10.2014г., в които не били заплатени дължимите суми. Приел е, че по отношение на показанията на свидетелите К. и Б. Б., с които се установява, че те от името на ищеца са направили опити да извършат плащанията на дължимите вноски, но представителят на ответника не е приел плащанията, не е налице забраната по чл.164, ал.1, т.5 ГПК, доколкото същите не са събрани за установяване изменение на сключения предварителен договор, а за установяване на твърдението на ищеца, че ответникът като кредитор на задължението за плащане на цената по договора е в забава. Въззивният съд е обосновал по отношение на тях, че дори да изключи възможната им заинтересованост и да ги кредитира, като приеме, че ответникът не е предоставил на ищеца дължимото съдействие за изпълнение на договора, то ищецът е могъл да се освободи от забавата в изпълнение на своето задължение в хипотезата на чл.97, ал.1, изр.2 ЗЗД – само ако внесе дължимите суми в банка на името на кредитора и го уведоми за това. Препратил е на основание чл. 272 ГПК и към мотивите на първоинстаннционния съд, че ищецът е имал и задължение за извършване на плащането чрез банков превод съгласно разпоредбата на чл. 3, ал.1, т. 1 и т. 2 от Закона за ограничаване на плащанията в брой предвид стойността на договора. Заключил е, че след като ищецът не предприел описаните действия, въпреки че е разполагал с банковата сметка на ответника, по която сметка е извършил първото плащане по договора, то не е налице добросъвестно поведение и полагане на дължимата грижа от негова страна при изпълнение на предварителния договор. Предвид изложеното въззивният съд е формирал извод, че е налице неизпълнение на задължението на ищеца да заплати цената на договора в срок по причина, за която той отговаря и за ответника е възникнало правото да развали едностранно сключения предварителен договор, което право той е реализирал. Обстоятелството, че предварителният договор е развален обуславяло отхвърлянето на предявения конститутивния иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД.
При тези мотиви на въззивния съд не е налице поддържаното от касатора оплакване за очевидна неправилност на въззивното решение. В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Касаторът не обосновава приложението и на останалите поддържани основания за допускането на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК. Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В настоящия случай жалбоподателят не поставя правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Първият поставен въпрос не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по него, респективно същият не е обусловил решаващата му воля. Решаващият мотив на въззивния съд не е, както се домогва да установи касаторът, че ищецът е бил в неизпълнение на задължението си да заплати дължимата сума, тъй като бил задължен по закон да извърши плащането по банков път, доколкото противна уговорка в договора е нищожна. Съдът е обосновал, че дори да даде вяра на ангажираните свидетелски показания относно обстоятелството, че ищецът е предприел действия за заплащане на сумата в брой, но ответникът неоснователно не я е приел, то ищецът –длъжник е следвало да преведе сумата по известната му банкова сметка на ответника съобразно изискването на чл. 97, ал. 1 ЗЗД, за да се освободи от своята забава. В този смисъл изложените доводи на касатора относно задължителните елементи, които трябва да съдържа предварителният договор са неотносими, както и сочената съдебна практика.
Вторият въпрос „Длъжен ли е съдът при изясняването на релевантните по делото факти да извърши това на база всички доказателства – в това число изслушаните от районния съд свидетелски показания и когато начинът на плащане на цената не е сред съществените уговорки за сделката, и не е от изрично уговорените, приложима ли и забраната на чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК.?“ съдържа в себе си два подвъпроса. „Длъжен ли е съдът при изясняването на релевантните по делото факти да извърши това на база всички доказателства – в това число изслушаните от районния съд свидетелски показания“ е привързан към оплакванията на касатора за необоснованост на решението поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и поради неотчитането на важни според него факти и обстоятелства, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, които са относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставен, въпросът е по естеството си не правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК, а касационно оплакване по чл.281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството ако касационното обжалване бъде допуснато.Въпреки това и доколкото същият касае процесуалните действия на въззивния съд при постановяване на съдебния акт, дори и да се обоснове извод, че въпросът е общо основание според нормата на чл.280 ГПК, то не е установено обаче поддържаното от касатора допълнително основание по т.1 на чл.280 ГПК. За да е налице последното, следва правното разрешение на въззивния съд по поставения въпрос да е в противоречие с правното разрешение по същия правен въпрос, дадено със съдебен акт от обхвата на сочената съдебна практика, на каквато касаторът не се позовава. Касаторът не сочи и не обосновава в какво се състои твърдяното противоречие и с кои конкретни актове от обхвата на относимата към това основание съдебна практика. Следва да се посочи, че съдът не е дал правно разрешение, което да е в противоречие с формираната по въпроса задължителна съдебна практика. Въззивното производство е протекло по реда на новия гражданско процесуален кодекс. По въпросите за правомощията и задълженията на въззивния съд по реда на сега действащия ГПК е постановено ТР№1/2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, на което касаторът не се позовава. Не се установява и противоречие в поддържания от касатора смисъл, тъй като въззивният съд е анализирал доказателствата, обсъдил е доводите на страните и е формирал собствени фактически и правни изводи. Преценката доколко анализът на доказателствата и становищата на страните е пълен и прецизен, както и дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК.
Неотносим е и въпросът „Когато начина на плащане на цената не е сред съществените уговорки за сделката и не е от изрично уговорените, приложима ли и забраната на чл. 164, ал. 1, т. 5 ГПК?“,тъй като въззивният е възприел от една страна тезата на страната за допустимост на свидетелските показания относно твърдените факти, а от друга е обосновал, че дори да кредитира същите без оглед на евентуална заинтересованост на свидетелите от изхода на спора, то последните сами по себе си не променят извода, че ищецът не е проявил дължимата грижа при изпълнение на задължението си.
Не е обуславящ и третият въпрос: „Упражнил ли е ответникът „Я. популярна каса“ [населено място] правото си едностранно да развали предварителния договор за покупко-продажба, ако изпратената от него нотариална покана не съдържа елементите от фактическия състав на чл. 87, ал.1 ЗЗД – искане за изпълнение в подходящ срок, след като в разпоредбата на чл. 87, ал.1 ЗЗД са уредени елементите от фактическия състав, като упражняването на това право се предпоставя от предупреждение, свързано с искане за изпълнение в подходящ срок, както и с изявление, че договорът се смята развален в случай на неизпълнение в дадения срок. Упражнил ли е ответникът правото си едностранно да развали договора, ако волеизявлението за прекратяване не е стигнало лично до адресата?“, тъй като въззивният съд не го е изследвал. Той е приел, че ищецът не е възразил по отношение на това, че с поканата не му е даден подходящ срок съобразно изискването на чл. 87, ал.1 ЗЗД, а единственият спор между страните се концентрира върху това дали неизпълнението на длъжника се дължи на причина, за която той отговаря или на забава на кредитора. Предпоставка за реализиране на правото за едностранно разваляне на договор е волеизявлението да е съобщено на насрещната страна по него, за да произведе правно действие. Въззивният съд не е приел противното като правно разрешение, а в случая е счел, че същото е валидно съобщено. Несъгласието на касатора с този негов извод е по същество довод за неправилност на съдебния акт, която подлежи на преценка във фазата на разглеждане на касационната жалба по същество, а не в стадия по нейната селекция. Отделно от това следва да се посочи, че съобразно константната практика на ВКС разпоредбата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД е диспозитивна и същата е приложима само доколкото в особената част на ЗЗД или друг специален закон не са предвидени императивни правила за разваляне на конкретния вид договор и доколкото страните са уговорили други условия и начин на разваляне. При отсъствие на такива императивни норми относно развалянето на предварителен договор за продажба на недвижим имот страните са свободни да определят условията, при които настъпва развалянето. В случая след като страните са постигнали изрична уговорка договорът да бъде обявен за окончателен до изтичането на определен срок и тази уговорка не е спазена, поради виновното неизпълнение на една от страните, то изправната страна разполага с възможността да иска разваляне на договора без да дава допълнителен срок за изпълнение. Следва да се има предвид, че изложеното за диспозитивния характер на разпоредбата не е приложимо спрямо застъпената от касатора теза, че разваляне на договора не може да се извърши за неизпълнение на задължение, извън изрично предвидените в договора хипотези с оглед разпоредбата на чл. 94 ЗЗД.
Не на последно място във връзка и с тези два въпроса касаторът само бланкетно посочва като допълнителни предпоставки т.1 и т.3 на чл.280 ГПК, без да се позове на съдебна практика и да конкретизира твърдението си за наличие на противоречиво разрешаване и без да обоснове защо счита, че произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Изложеното е достатъчно, за да се обоснове извод за липса на основание за допускане на касационното обжалване.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
Предвид изхода на делото на ответника по касацията следва да се присъдят сторените в производството разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 753, 39 лв., чието извършване е удостоверено в приложения договор за правна защита и съдействие от 20.07.2018 г.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 47 от 12.04.2018г. на Ямболския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 66/2018 г..
ОСЪЖДА Г. Б. Б. да заплати на Кооперация „Я. популярна каса“ [населено място] сумата от 753 , 39 лв. – разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: