О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 342
София, 27.06.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 24.04.2018 две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 721/2019 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№2643/30.08.2018г.,подадена от Община,гр.Видин,чрез пълномощника им адвокат П. К. П., против решение №52/24.07.2018г. на Видински окръжен съд,постановено по в.гр.д.№148/2018г. по описа на съда,с което се потвърждава решение от 07.03.2018г. постановено по гр.д.№1665/2017г. по описа на Видински районен съд- за уважаване частично иска на А. И. К., като е осъдена Община Видин на основание чл. 31, ал. 2 от ЗС да му заплати обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място], с площ от 8841 кв.м. за периода от 05.02.2015 г. до 11.03.2016г. в размер на 5837.04 лева, ведно със законната лихва считано от предявяване на иска в съда – 23.06.2017г. до окончателното плащане, като претенцията до пълния претендиран размер до сумата от 13928.46 лева, предявена като частичен иск от общата претенция от 23 025.60 лева, в останалата част искът е отхвърлен,както и е уважен и иска на А. И. К.,като е осъдена Община Видин да му заплати ,на основание чл. 59 от ЗЗД, обезщетение за ползване без основание на собствения му недвижим имот, представляващ ПИ с идентификатор **** с площ от 1474 кв.м по кадастралната карта на [населено място] за периода от 13.03.2016г. до 23.06.2017г. в размер на 6780.40 лева, ведно със законната лихва считано от предявяване на иска в съда – 23.06.2017г. до окончателното плащане, като претенцията до пълния претендиран размер до сумата от 16071.30 лева, предявена като частичен иск от общата претенция от 26 568.00 лева, като в останалата част исковата претенция е отхвърлена.
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение е неправилно и необосновано,като се иска неговата отмяна.
Ответникът по касационната жалба А. И. К.,чрез пълномощника му адвокат Т. К.,в депозирания по делото писмен отговор на жалбата,счита че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и моли същото да не се допуска,а по същество-счита жалбата за неоснователна.
Постъпила е и касационна жалба вх.№2992/05.10.2018г.,подадена от А. И. К.,чрез пълномощника му адвокат И. А.,против горепосоченото въззивно решение,с което се потвърждава решението на първоинстанционния съд,в частта на последното за отхвърляне на обективно кумулативно съединените искове по чл.31,ал.2 ЗС и чл.59 ЗЗД.
В касационната жалба се правят оплаквания,че въззивното решение в тази му част е неправилно,като се иска неговата отмяна в тази му част.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че с оглед постановеното в решение № 715/18.01.2016г. по гр.д. № 1702/2009г. по описа на РС – Видин, влязло в законна сила на 11.03.2016г., страните са били съсобственици на процесния имот с права 1/6 ид.ч. за ищеца А. К. и 5/6 ид. ч. за ответника. Община Видин,като със същото решение е извършена делба на недвижим имот – ПИ с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място] с площ от 8841 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], при която в дял на ищеца е поставен ПИ с идентификатор **** с площ от 1474 кв.м., а в дял на Община Видин е поставен ПИ с идентификатор **** с площ от 7307 кв.м.,както и с решение № 519/23.10.2015г. по същото дело съдът се е произнесъл по предявената претенция от А. К.,с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот за периода от 24.02.2011г. до 04.02.2015г., като е осъдил Община Видин да му заплати такова в общ размер на 81 150.48 лева, ведно със законната лихва от 05.02.2015г. до окончателното издължаване.Съдът е посочил, че след като между страните е налице съсобственост ,при дялове 5/6 и 1/6 ид.ч. от процесния недвижим имот, отношенията между тях по повод съсобствената вещ се уреждат от разпоредбите на чл. 30-36 от ЗС,а от събраните доказателства е установено по делото, че ответника ползва съсобствената вещ, като отдава под наем павилионите , построени в същия, което се е осъществило през целия исков период.С оглед предвиденото в разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС,която е специална хипотеза на института на неоснователното обогатяване,право да ползва общата вещ има всеки един от съсобствениците,съдът е посочил,че когато един от тях ползва сам цялата вещ или част, която да е в повече от дела му,това води до обогатяването му за сметка патримониума на ощетения съсобственик.По въпроса за вложения от законодателя смисъл на понятието „лично ползване” на вещта в хипотезата по чл.31, ал.2 ЗС,съдът се е позовал на приетото със задължителната практика на ВКС – Тълкувателно решение № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС,според което лично ползване по смисъла на чл.31, ал.2 от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове.Във връзка с определяне размера на дължимия наем,съдът се е позовал на данните по съдебно-икономическата експертиза.Съдът е приел за неоснователни възраженията на ответника, че не бил възпрепятствал ищеца да ползва имота си, тъй като същият не бил ограден и ищецът имал свободен достъп до него,като е изложил доводи,че след като върху имота на ищеца са поставени павилиони, е достатъчно основание да се приеме, че ищецът не може свободно да ползва имота,както и че е установено,че за тези постройки има издадени разрешения за строеж, но същите по своя характер са временни и ответната община, като принципал на ОП „Пазари и паркинги“, което ги стопанисва, е следвало да предприеме необходимите действия по освобождаване на имота на ищеца от тях, съгласно дадените й компетенции в ЗОС.Наред с това, съдът е посочил,че по делото не се ангажирани доказателства в насока ответната община да е предприела някакви действия по деактуване на имота на ищеца от актовите книги на общината,а фактът, че е уведомила наемателите на павилионите за прекратяване на договорите, не е достатъчно основание, да се приеме, че е предоставила достъп на ищеца до имота .Съдът ,при определяне на обезщетението е взел предвид заключението на вещото лице С.П. при средна месечна пазарна наемна цена,при което положение за периода от 13.03.2016 г. до 23.06.2017г. обезщетението за ползване на имота възлиза на сумата в общ размер от 6780.40 лева, до който размер исковата претенция е уважена, като по отношение на претенцията до пълния претендиран размер до сумата от 16071.30 лева, предявена като частичен иск от общата претенция от 26 568.00 лева., е приел за правилно отхвърлена като неоснователна.
По жалбата на Община Видин:
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,касаторът твърди,че са налице основанията по член 280,ал.1,т.1 ГПК и ал.2 на член 280 ГПК.
Преди всичко,съгласно приетото с т.1 на Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен с обжалваното въззивно решение,който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.Върховният касационен съд не е задължен за го изведе от изложението му по член 284,ал.3 ГПК,тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна.
Видно от съдържанието на изложението,касаторът,след като посочва какво е приел съда по предявените от ищеца искове,навежда доводи за неправилни изводи на съда при определяне размера на пазарния наем,определен при липса на доказателства за това,които представляват касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,като в подкрепа на същите се позовава на съдебна практика на ВКС.Тези касационни оплаквания обаче са различни от основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение посочени в разпоредбата на член 280,ал.1 ГПК,тъй като преценката на съда дали решението е правилно или не ще се направи едва след допускането му до касационно обжалване,в производството по реда на член 290 ГПК.
Непосочването на правен въпрос от касатора,както е в настоящия случай,само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Касационният съд намира,че липсва посоченото от касатора основание по член 280,ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Като квалифицирана форма на неправилност,очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона,или явна необоснованост,довели до постановяване на неправилен,подлежащ на касационно обжалване съдебен акт/постановен „contra legem”,когато законът е приложен в неговия обратен,противоположен смисъл или „extra legem”,когато е приложено несъществуваща или отменена правна норма/.В случая не е налице нито една от хипотезите,които предполагат очевидната неправилност на въззивното решение-значимо нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
Ето защо,касационното обжалване не може да бъде допуснато и на това основание.
По жалбата на А. И. К.:
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,касаторът твърди,че/цитирам/:
„Обжалваното решение е постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС в тълкувателни решения и постановления,както и в противоречие с практиката на ВКС”,като прави оплаквания,че съдът не се е съобразил с постановеното влязло в сила решение на делбения съд,в частта му по сметките,по което му е присъдено обезщетение,според него при същата фактическа обстановка,както и че съдът неправилно определил размера на дължимото му се обезщетение за настоящия исков период от време.
Видно от съдържанието на изложението на касатора по член 284,ал.3,т.1 ГПК,в същото липсва формулиран правен въпрос по смисъла на горепосоченото тълкувателно решение на ВКС.Напротив, навеждат се само и изключително касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 ГПК,които както вече бе посочено по-горе,/във връзка с жалбата на първия касатор/,са различни от основанията за допускане на касационно обжалване,визирани в разпоредбата на член 280,ал.1 ГПК.
Следователно,след като в изложението на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,не се посочва от последния правен въпрос от значение за изхода на делото,това само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези,при наличието на които се проявява общото основание за допускане на касационно обжалване-а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №52/24.07.2018г. на Видински окръжен съд,постановено по в.гр.д.№148/2018г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: