13
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 342
Гр. София, 28.04.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори април две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр. дело № 4757/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 119406/02.10.2019 г. на К. В. Д., чрез пълномощника адвокат Ц. К., срещу въззивно решение № 5833/31.07.2019 г., постановено по в.гр.д. № 3311/2017г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 20253/06.12.2016г., постановено по гр.д. № 35804/2014г. по описа на Софийски районен съд, и са оставени без уважение исканията на страните за присъждане на разноски.
С първоинстанционното решение съдът е изменил на основание чл. 59, ал.9 от СК, постановения с решение от 17.12.2008г. по гр.д.№703/2008г. по описа на РС Костинброд, влязло в сила на 17.02.2008г., режим на лични отношения на М. И. Б. с детето му С. М. Б., [дата на раждане] , в следния смисъл:
Бащата ще има право да вижда и взема детето – Всяка първа и трета събота и неделя от месеца с преспиване, като взема детето в 10.00 часа в събота и го връща в 18.00 часа в неделя; Всяка четна година на Коледните празници от 10.00 часа на 23 декември до 19.00 часа на 26 декември, а всяка нечетна година – Новогодишните празници от 10.00 часа на 30 декември до 18.00 часа на 01 януари на следващата година; На всяка нечетна година по време на Великденските празници, считано от 18.00 часа на Велики четвъртък до 18.00 часа на първия ден на Великден; Всяка четна година на рождения ден на детето от 18.00 часа на 04.06 до 18.00 часа на 05.06.; Пет дни през зимната ваканция и пет дни през пролетната ваканция с преспиване, както и тридесет дни през лятото, несъвпадащо с платения годишен отпуск на майката; оставил е без уважение исканията на страните за присъждане на разноски.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд или отхвърляне на заявената от М. И. Б. искова претенция.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК като счита, че с атакуваното решение Софийски градски съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, решени в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Като такива сочи въпросите: 1.„ Следва ли съдът да обсъди съвкупността от всички конкретно установени по делото обстоятелства, при преценката относно изменение режима на лични отношения и относно интересите на детето, при спор по иск по чл. 59, ал. 9 от СК и при извършваната от съда задължителна преценка на интересите на детето по критериите по § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД, той трябва ли да вземе предвид всички конкретни обстоятелства, установени по делото, имащи значение за тази преценка, и в частност – следва ли съдът да обсъди и вземе предвид желанията и чувствата на детето?“ – във връзка с който твърди противоречие със задължителната практика на ВКС,обективирана в т. V, във вр. с т. II от ППВС № 1/12.11.1974 г. и с практиката на ВКС – Решение № 65 от 28.02.2014 г. по гр. д. № 4202/2013 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС, Решение № 110 от 22.05.2018 г. по гр. д. № 327/2018 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС, Решение № 385 от 23.01.2014 г. по гр. д. № 2537/2013 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС, Решение № 34 от 21.03.2018 г. по гр. д. № 3368/2017 г.,Г. К., IV Г. О. на ВКС, Решение № 176 от 16.06.2014 г. по гр. д. № 5735/2013 г., Г. К., IV г. о. на ВКС; 2.“ Длъжен ли е съдът в производството по чл. 59, ал. 9 СК служебно да следи за интереса на детето?“ – във връзка с който твърди противоречие със задължителната съдебна практика -ППВС № 1/1974 г. и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, както и с практиката на ВКС – решение № 108 от 18.06.2019 г. по гр. д. № 3665/2018 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС, решение № 217 от 27.05.2015 г. по гр. д. № 6851/2014 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС, Решение № 26/02.03.2010 г. по гр. д. № 598/2009 г., 4-то г.о. на ВКС, Решение № 291/07.11.2012 г. по гр. д. № 1.15/2012 г., 3-то г.о. и решение №933 от 25.03.2019 г. по гр. д. № 1370/2018 г., Г. К., III Г. О. на ВКС.; 3.“ за задължението на съда, при наличието на данни за родителско отчуждение и конфликт на лоялност, да изслуша вещо лице психолог“ – във връзка с който твърди противоречие с решение № 222 от 24.06.2015 г. по гр. д. № 6894/2014 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС и с решение № 111 от 28.05.2018 г. по гр. д. № 4185/2017 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС; 4.“ относно задължителното изслушване на родителите в съдебното производство по изменение на постановените по-рано мерки, засягащи режима на лични отношения между детето и неотглеждащия родител“ – във връзка с който твърди противоречие с решение№ 173 от 13.07.2015 г. по гр. д. № 6333/2014 г., Г. К.,3-то г. о. на ВКС, и решение №107 от 18.06.2019 г. по гр. д. № 2624/2018 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС; 5.“ Следва ли при спор относно режима на лични отношения съдът да изследва служебно и разширеното семейство на неотглеждащия родител (този, който не упражнява родителските права) и да допусне и събере доказателства за това служебно, без да е обвързан от процесуалното поведение на страните? – във връзка с който твърди противоречие с решение №244 от 23.10.2018 г. по гр. д. № 1434/2018 г., Г. К., IV Г. О. на ВКС; 6.“ за задължението на съда да изслуша детето, съгласно чл. 15, ал. 1 от Закона за закрила на детето“ – поради противоречие с решение №117 от 21.05.2019 г. по гр. д. № 4723/2018 г.,Г. К., IV Г. О. на ВКС; 7.“ Приложима ли е разпоредбата на чл. 161 от ГПК, съгласно която с оглед на обстоятелствата по делото съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства, при неизслушване на родителите в производство по чл. 59, ал. 9 от СК“ – във връзка с който сочи основанието по чл.280 т.3 ГПК, без да излага обосновка за поддържаното допълнително основание.
Ответната страна в представен писмен отговор чрез адв. Цв.П. взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество – за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предмет на разглеждане са претенциите на двете страни за изменение на постановения с решение от 17.12.2008г. по гр.д.№703/2008г. по описа на РС Костинброд, влязло в сила на 17.02.2008г., режим на лични отношения на бащата М. И. Б. с детето му С. М. Б., [дата на раждане]
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е споделил установената фактическа обстановка от първоинстанционния съд, въз основа на събраните писмени и гласни доказателства, становището на Дирекция ”Социално подпомагане” (Д”СП“) — ”Красно село“ – София. Приел е за безспорно между страните, и надлежно установено, че детето С. М. Б., ЕГН [ЕГН], [дата на раждане] , е с родители М. И. Б., ЕГН [ЕГН], и К. В. Д., ЕГН [ЕГН] – стани в процеса; че с Решение от 17.12.2008 г. по гр. дело № 703 по описа за 2008 г. на Районен съд Костинброд, бракът на страните е бил прекратен, като съдът е утвърдил споразумението им по чл. 51 СК, упражняването на родителските права по отношение на детето от брака С. са били предоставени на майката, като е бил определен режим на лични отношения между бащата и детето, както следва: бащата да може да го вижда 2 пъти в месеца, в неделя от 10 часа до 18 00 часа, без преспиване, както и 10 дни през лятото; че от показанията на разпитаните по делото свидетели Т. И. Б. (брат на първоначалния ищец) и В. К. Д. (баща на първоначалната ответница), които съдът е кедитирал, е установено, че родителите са привързани към детето и имат подходящи условия за неговото отглеждане и възпитание; че бившите съпрузи са установили напрегнати отношения във връзка с режима на лични отношения между детето и бащата; че пред първоинстанционния съд детето С. е изслушано и е казало, че не знае къде живее баща му и не е ходило в тях, но знае, че баща й живее с четирите й полубратя и новата си съпруга , както и , че имат и две кучета, че не помни кога родителите й се разделили, защото е била на 2 години; е от 3 години се вижда с баща си, когато станала в трети клас, като срещите им се провеждали навън, най – често в ресторант, като на тях присъствали майката и чичото; че преди не се интересувала къде е и кой е баща й, а в момента те се сближавали постепенно, бащата я канил да отиде в тях на гости, но тя отказвала с мотив, че не познава жената и хората, с които той живеел; че като се опознаят повече би отишла, като още не се е отпуснала; че трябва да я пита дали иска да се вижда с него и дали иска да ходи в тях, като така й било удобно да се виждат и желае още време да се опознае с баща си, като режимът да продължи по този начин, докато не се опознаят. Приел е също, че при изслушването на страните в съдебно заседание бащата е изразил желание да се вижда по – често и за по – дълго време с детето, да го запознае с братята му и с жената, с която живее , както и, че в името на детето желае да подобри и комуникацията с майката; че майката е заявила категоричното си нежелание срещите да се провеждат извън определения досега режим, като не желае детето да преспива при бащата, че не иска детето да се вижда само по два часа два пъти в месеца с бащата, но то било твърде ангажирано с училище и извънкласни дейности и трябвало да има спокойствие и да учи; че в социалния доклад се съдържат данни, че основни грижи по отглеждане на детето полагала майката с непосредствената помощ на бабата по майчина линия, базовите потребности на детето били задоволени, режимът на виждане с бащата не се осъществявал в цялост, бащата заплащал редовно издръжката, която е била определена;че в жилището на бащата има самостоятелна стая за детето;че комуникациите между родителите били трайно нарушени, което поставя детето в конфликт на лоялност; че становището на социалната служба е, че е в интерес на детето да има възможност да общува пълноценно с всеки от родителите му и да се укрепи връзката на детето с бащата, тъй като в процеса на израстването му фигурата на бащата ще играе все по – голяма роля.
Съдът е отчел и събраните във въззивната инстанция писмени доказателства, от които е счел за установени продължаващите и след постановяване на първоинстанционното решение напрегнати отношения между страните като родители, неразбирателството им относно осъществяването на режима на лични отношения на бащата с детето С., като постигането на споразумение между страните е било обвързано с условие за закупуване на недвижим имот от въззиваемия. Съобразил е и предоставените пред него два социални доклада от Д”СП” — „Красно село”, съответно от 08.11.2017 г. и от 17.05.2019 г. , като е посочил, че социалните проучвания са били извършени само след осъществени контакти с бащата М. Б. и проведени разговори с него, а майката не е оказала необходимото съдействие на социалната служба с цел събиране на актуална информация във връзка с изготвянето на социалния доклад и не е отговорила на позвъняванията от социалните работници по случая на мобилния й телефон; че предоставеното становище е, че режимът на лични контакти на бащата с детето не се осъществява в цялост; бащата заплаща определената му за детето издръжка; има отлични битови условия и в жилището му детето ще може да ползва самостоятелна стая; има родителски познания, за да се грижи за детето, че комуникацията между родителите е трайно нарушена, което поставя детето в конфликт на лоялност и поради това в негов интерес е да има вьзможност да общува пьлноценно с баща си.
Предвид липсата на съдействие от страна на майката на детето К. Д. и неявяването й в съдебните заседания във въззивната инстанция, въпреки наложената й глоба (потвърдена от Софийски апелативен съд), въпреки многократните отлагания на делото по нейни молби и указанията на съда относно последиците от препятстване процедурата по изслушване, производството по делото е приключило без изслушване на майката по реда на чл. 59, ал. 6 СК, както и без изслушване на вече навършилото 16 години дете С. М. Б., което също не е било доведено в съдебно заседание. Въззивният съд е предоставил неколкократни възможности на Д. да се яви за изслушване и да доведе и детето, както и да окаже съдействие на социалните служби за изготвяне на нов доклад. Като краен резултат и въпреки положените усилия от съда изслушан е бил само бащата М. Б..
Съдът е приел, че правната възможност да се изменят мерките в зависимост от настъпили промени в обстоятелствата е израз на грижата за охрана правата на децата; че съдът следи служебно за ефикасността на взетите мерки и за правилното упражняване на родителските права; че тези мерки целят правилното развитие на децата и затова при съществено изменение на обстоятелствата въпросът за ефикасността на избраните мерки поставя въпроса за вземане на нови мерки, но съобразно с изменените обстоятелства; че по вътрешното им съдържание тези нови обстоятелства могат да имат различна проявна форма, но във всички случаи съдът е длъжен да обсъди дали обстоятелствата се отразяват на положението на детето и на ефикасността на мерките, които определят същото;че правилно е също така да бъдат съобразени и постановките в ППВС № 1 от 12.11.1974 г., което не е загубило значението си и към момента.
От анализа на събраните доказателства в двете съдебни инстанции, в това число докладите на съответните социални служби, актуалното становище на Д”СП” — „Красно село“, съдът е обосовал извод, че са налице съществени промени в обстоятелствата по смисъла на чл. 59, ал. 9 СК, които обуславят постановяване на нови мерки, свързани с определяне на адекватен режим на лични отношения между бащата и детето, тъй като мерките за лични отношения следва да предоставят най – широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, при това изхождайки именно от интереса на детето, но с оглед конкретните обстоятелства и съобразно спецификите на конкретния случай. Посочил е, че от постановяване на първоначално определения режим на лични отношения на бащата с детето съгласно Решението по гр. дело № 703/2008 г. по описа на с Районен съд – Костинброд, са изминали повече от 8 години, през които безспорно са се променили както възрастта на детето С., така и отношенията с неговия родител в посока изграждане на по – стабилна емоционална връзка;че по – голямата възраст на детето и потребността да общува с бащата, с когото трайно са били преустановени или силно ограничени контактите са такава промяна на обстоятелствата, която налага и промяна в първоначално определения режим на лични отношения между детето и родителя; че са неоснователни твърденията на майката, че разширеният режим на контакти между бащата и детето, извън дома на майката, нямало да се отрази добре на детето, тъй като то щяло да бъде стресирано, да се чувства неудобно или такива контакти щели да попречат на детето в подготовката за училище и посещение на извънкласните форми. В тази връзка е подчертал като безспорно установени интересът на бащата от учебния процес на детето, поддържането на комуникация с класния ръководител и учителите на С., желанието детето да има възможност да посещава и извънкласни мероприятия, вкл. екскурзии в чужбина, подсигуряването на специално предназначена просторна, уютна, обзаведена в светли тонове и с необходимите удобства стая за детето . Приел е и това, споделяйки мотивите на първостепенния съд, че дори да е имало продължителен период, когато бащата и детето не са се виждали, изминалите 3 години откакто вече имат контакти (а понастоящем повече от 8 години) са прекалено дълъг период, за да се твърди, че не са се опознали и имали необходимост от още време, за да се опознават и сближават; че през този период от време отглеждащият родител (майката) е следвало да положи нужните усилия да спомогне за опознаването и създаването на емоционална близост на детето с бащата, за укрепване на тяхната връзка като между родител и дете; че съществен елемент от възпитателските качества на родителя е именно неговото поведение във връзка със създаване на такива условия, че да се съхрани и развие по подходящ начин връзката на детето с неотглеждащия родител, който също следва да има възможност да изрази своята родителска обич и привързаност към детето; че ако майката е насърчавала по – честите и продължителни срещи на детето с бащата, вкл. и детето да остава с преспиване при бащата, този процес на опознаване и създаване на привързаност между бащата и детето отдавна да е приключил , поради което е счел за несъстоятелно искането в предявения насрещен иск за още по – голямо ограничение на и без това ограничените контакти между бащата и детето по първоначалното съдебно решение, заявено с мотив, че това се налагало и от по – високата възраст на детето и от неговите училищни ангажименти.
Съдът е отчел, но не се е съобразил със заявеното от детето С. при изслушването му в първата инстанция, че не желае промяна на установения режим. Посочил е, че към момента на изслушването пред първата инстанция детето е било малолетно, не е изслушано във въззивната инстанция поради недовеждането му пред съда и неоказване съдействие на социалните служби от стана на майката, както и, че желанието му принципно се преценява в съвкупност с всички установени обстоятелства по делото, а не изолирано, в това число и при съобразяване становището на социалния работник, че детето се влияе от липсата на комуникация между родителите, което го поставя в ситуация на конфликт на лоялност, а в интерес на всяко дете и особено на С. с оглед възрастта й към момента е да може да общува пълноценно с двамата си родители.
Съдът изрично е посочил в решението си, че съгласно разпоредбата на чл. 59, ал. 6 СК и задължителната практика на Върховния касационен съд, е длъжен да изслуша родителите, без да има право да преценява дали това е необходимо, или не. Това специфично процесуално действие по делата относно мерките за упражняване на родителските права, респ. и относно режима на лични контакти на неотглеждащия родител с децата е регламентирано, за да може съдът да добие лични впечатления от родителите, да прецени след непосредствен контакт мотивацията им да поемат грижите по отглеждането и възпитаването на децата и да формира обосновано становище за родителския им капацитет и за интереса на децата. В настоящия случай първоинстанционният съд е изслушал родителите на детето, в мотивите си е обсъдил това, преценил е мотивацията им и така е формирал обосновани изводи за родителския им капацитет, а съответно и относно интереса на детето С.. Възприел е процесуалното поведение на майката във въззивното производство като създаващо пречки, да се установят релевантни обстоятелства по делото и да може и въззивният съд при условията на непосредственост да формира изводите си, като съобрази и мотивацията на двамата родители, а така също да установи и отчете мнението на непълнолетното дете.
По изложените съображения въззивният съд е обосновал извод, че доказателствата, събрани в двете съдебни инстанции, вкл. данните от социалните проучвания и процесуалното поведение на страните, сочат на промяна в обстоятелствата, които налагат и изменение в определения режим на лични контакти на бащата с детето С., в посока на неговото разширяване; че така постановеният нов режим на личните отношения между бащата и детето е съответен и на разпоредбата на чл. 59, ал. З СК, която е императивна по своя характер; че в случая се касае за личните отношения на родителя с едно голямо непълнолетно дете и по този начин ще се задоволят нарасналите потребности на самото дете от общуване с неговия баща, а и по делото не са доказани никакви противопоказания за осъществяване на тези лични контакти.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване не са налице.
Поставеният процесуалноправен въпрос, обобщение на въпросите с номера 1 и 5 по изложението, касаещ задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводите на страните, както и служебно да събере такива с оглед интереса на детето, не обуславя допускането на касационния контрол. В решението си въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като пълно и всестранно е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти поотделно и във взаимовръзка с критериите, установени с Постановление № 1 от 12.XI.1974 г. по гр. д. № 3/74 г., Пленум на ВС, а също и с трайната практика на ВКС, в това число цитираната от касатора, които са от значение за формиране на преценката за интереса на детето, родителския капацитет за упражняване на родителските права и режима на лични контакти на детето с другия родител съгласно разрешенията на задължителната и константната съдебна практика. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Следва да се посочи, че в практиката си ВС и ВКС нееднократно са приемали, че обстоятелствата, които имат значение за произнасянето на съда по въпросите на кого да се предостави упражняването на родителските права и как да се определи режимът на лични контакти на детето с другия родител са: родителските качества и способността за полагане грижи и умения за възпитание, подпомагане подготовката за придобиване знания, трудови навици и др.; морални качества на родителите – социално обкръжение и битови условия; възраст и пол на децата – привързаност между деца и родители и между децата, условията на живот при майката и бащата; оказване на помощ от трети лица при отглеждане и възпитание на децата; заетост на родителите и възможност да осъществяват постоянен контрол и да общуват ежедневно с децата; подход на родителите към децата; личностните и морални качества на родителите; фактически сложилите се отношения и евентуалната вреда за децата при промяната им, и всички други с оглед конкретиката на случая, в това число и че право на всяко дете и негова естествена потребност е то да общува и с двамата си родители. По тази причина, по повод мерките за лични отношения, с оглед конкретните обстоятелства, следва да предоставя най-широка възможност за общуване и осъществяване на пълноценни отношения между детето и родителя, на когото не е предоставено упражняването на родителските права, като се изхожда изключително от интереса на детето и с оглед спецификите на конкретния случай. Запазването на добрите отношения, честите лични контакти следва да се стимулират и подпомагат, включително от родителя, комуто са възложени родителските права, както и от разширения кръг роднини на майката и бащата. Всички тези положения са съобразени от въззивния съд, поради което не са налице поддържаните от касатора предпоставки за селектиране на касационната жалба по изведения въпрос.
По отношение на частта от въпроса на касатора за значението на изрично заявената воля на детето и за задължението на съда да се съобрази с тази воля при определяне на родителя, който да упражнява родителски права относно това ненавършило пълнолетие дете, както и относно измеренията на режима на личните контакти на детето с другия родител, също не се установява твърдяното противоречие с практиката на ВКС, в това число и с цитираната от касатора. Съгласно последната „Мнението на близките и желанието на децата не са задължителни за съда. Те се обсъждат наред с останалите обстоятелства и макар съдът да не е обвързан от желанието или нежеланието на детето да живее с единия родител и/или да има контакти с другия, във всички случаи следва да се зачете…“ В този смисъл е и константна съдебна практика по релевирания въпрос, а въззивното решение не се отклонява от това правно разрешение.
Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания във връзка с въпрос №1 по изложението.
Не е налице поддържаното допълнително основание и във възка с втория въпрос по изложението. Съдът не е давал правно разрешение в смисъл, че не следва да следи служебно за интереса на детето. Напротив в съответствие със задължителната и с константната практика на ВКС, съдът е изхождал от разбирането, че служебно следи за интереса на детето. Процесуалните действия на съда при разглеждане на делото, събиране на доказателствата , анализът на същите и процесът на формиране на фактическите и правните изводи несъмнено сочат на стриктно спазване на това императивно правило.
Не се обосновава извод за достъп до касация и във връзка с третия поставен въпрос. Съгласно константната практика при установен синдром на родителско отчуждение съдът следва служебно да назначи психологическа експертиза с оглед разрешаване на спора при съблюдаване интереса на детето. Родителското отчуждаване е създаване на отделна/единствена взаимовръзка между дете и единия родител, като се отхвърля другия родител. Напълно отчужденото дете не иска да има никакъв контакт с единия родител и изпитва само негативни чувства към него и само позитивни чувства към другия родител. Това дете загубва реална представа за чувствата си към двамата си родители. Постоянният характер на конфликта, комбиниран с характерното за него задълбочаване, сериозно уврежда психичното здраве на родителите и психологическото развитие на детето. В случая обаче липсват данни за сидром на родителско отчуждение поради което и съдът не е имал такова процесуално задължение за служебно назначаване на експертиза. Следва да се прави разлика между понятията синдром на родителско отчуждение и конфликт на лоялност, който е налице с оглед даните по делото в настоящия случай, който предхожда и е предпоставка за родителско отчуждение. В практиката си ВКС нееднократно е приемал, че за случаите, в които поведението на родителя, упражняващ родителските права, внушава негативни възприятия у детето спрямо другия родител и нетърпимост към него, когато срещите между двамата родители са съпроводени със скандали и детето се намества в конфликта на лоялност към тях, в интерес на детето е да се осигури режим на лични срещи с другия родител при това без присъствието на първия.
В подобна ситуация присъствието на родителя, на когото са предоставени родителските права спрямо детето при срещите му с другия родител, може да задълбочи стреса у детето. В негов интерес е да се избягват ситуациите, при които да се провокират негативните изживявания и мнения за който и да е от двамата родители. Изолирането на някой от тях от отглеждането и възпитанието на детето, откъсването от роднините, внушаването на чувствата на страх и негативизъм у детето към единия от родителите, са рискови фактори за неговото емоционално, физическо и психическо развитие.
Развитието на децата трябва де се извършва при грижата, подкрепата и авторитета и на двамата родители, независимо от тяхната раздяла и всеки един от тях, в името на благополучието на детето трябва да му внушава уважение и респект и към другия родител, както и да съдейства и емоционално подкрепя детето си за преодоляване на кризата от разпада на семейството. Всичко това е съобразено от въззивния съд, поради което и не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация и по този въпрос.
Въпросите с номера четири и шест по изложението също не дават основание за достъп до касация. Правните разрешения на съда по въпроса относно задължителното изслушване на двамата родители и детето в производство като процесното не са в противоречие със задължителната и с константната практика на ВКС. Видно от данните по делото съдът е проявил изключителна процесуална активност в опитите си да изслуша както майката така и детето, но неизслушването им в хода на въззивното производство е последица единствено от процесуалното поведение на касаторката, която очевидно съзнателно е възприела линия на процесуално поведение, целящо чрез правно допустими средства / болнични листове за почти всяко от многото заседания/ да препятства както собственото си изслушване, така и това на детето. В подкрепа на извода, че в случая се касае за целенасочено поведение от нейна страна свидетелства и фактът, че същата в хода на цялото въззивно производство е отказвала всякакво съдействие и на социалните служби за изготвяне на актуален доклад от тях. В подкрепа на този извод е и съдържанието на подаваните от нея молби до съда и до социалната служба да се изготвят съдебното решение и социалният доклад на база данните от първата инстанция и изслушването им пред първоистанционния съд, изтъквайки разбирането си, че това е в интерес на детето.
Следва да се посочи и това, че неизпълнението на изискването на чл. 59, ал. 6 СК съставлява съществено процесуално нарушение в случаите, когато на родителите не е осигурена възможност за изслушването им от съда (съдът не е уважил искане на страна за това и не е предприел служебно действия в тази насока, а не когато те не са се явили и не са осигурили явяването на детето, въпреки че съдът им е указал и е осигурил възможност да сторят това, при това многократно) и когато неизслушването им е попречило на съда да добие пълна, вярна преценка за моралните и възпитателските им качества и съответно е довело до постановяване на неправилно решение. Когато с постановения резултат по спора по чл. 59 СК интересите на непълнолетното дете са защитени във възможно най-висока степен, то дори да е допуснато нарушение на изискването за лично изслушване на родителите, това нарушение не е съществено (решение № 447/8.12.2015 г. по гр. д. № 3067/2015 г., ІV г. о.).
С оглед горното не може да се обоснове извод, че поставените правни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
Съобразно изложеното по-горе не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация и във връзка с въпроса за приложението на чл.161 ГПК. Въпросът не е обуславящ решаващите изводи на съда и не съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Какъвто и отговор да се даде на този въпрос не би се стигнало до различен краен резултат предвид дадените отговори на въпроси 4 и 6 по изложението. Същевременно не е налице и поддържаното допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК. Касаторът е посочил допълнителното основание бланкетно, без обосновка. Това допълнително основание – основанието по чл.280 т.3 ГПК, е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил доводи в тази насока, а и визираните предпоставки не са налице, тъй като разпоредбата на чл.161 ГПК, е ясна и не се нуждае от тълкуване, а по приложението й има установена практика на ВКС, която не се нуждае от промяна или осъвременяване.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Съобразно изхода на делото разноски за касатора не се следват, а насрещната страна не е доказала да е сторила такива в настоящото производство.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решен